Р Е Ш Е Н И Е
№ 164
София 06.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря Анжела Богданова
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 701 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е по реда на чл.218а от ГПК /отм./ и е образувано след като с Определение № 3938 от 25.11.2016г. по гр.д.№ 429 по описа за 2006г., Софийски апелативен съд е възстановил, на основание чл.108 ПАРОАВАС /отм./,съответно чл.90 ПАС, касационна жалба с вх.№ 2308 от 10.05.2007г., подадена от Б. Р. С. против въззивно решение № 255 от 19.02.2007г. по в.гр.д. № 429/2006г. на Апелативен съд София. Пред вид обстоятелството, че загубената касационна жалба не е била представена /нито в оригинал, нито в препис/, производството е висящо по представената на 7.11.2016г. от упълномощения от С. процесуален представител, адвокат З., касационна жалба.
В съдебно заседание касаторката се явява лично и се представлява. Направеното искане е за обезсилване на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане поради лишаване от право на защита на ищцата /с неуважаване на искането й за назначаване на правна помощ чрез процесуално представителство/ и поради непопълване на доказателствения материал по делото пред вид неуважаване на направени доказателствени искания за назначаване на медицинска експертиза и допускане на разпит на двама свидетели. Оспорва изводите на съда относно размера на присъдените обезщетения. Претендира направените разноски.
Изразеното от ответната страна „Г.М.”ЕООД [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. становище в писмения отговор е за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направените искания и доказателствата по делото, намира за установено следното:
С въззивно решение № 255 от 19.02.2007г. по в.гр.д. № 429/2006г., Апелативен съд София е отменил решение от 30.12.2005г. по гр.д.№ 5275/94г. на СГС в частта, с която е уважен иска за неимуществените вреди за разликата над 5 000лв. до 8 000лв., отхвърлил е иска за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства за периода от 1.01.1996г. до 31.12.1998г. за разликата над 13.30лв. до 410.15лв. и относно определената държавна такса и разноски и вместо това е постановил друго, с което е осъдено „Гео Милев”ЕООД да заплати на Б. Р. С. допълнително сумата от 396.85лв.,обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства за периода от 1.01.1996г. до 31.12.1998г., ведно със законната лихва считано от 4.11.1992г. и е отхвърлен иска на Б. Р. С. за сумата от 3 000лв., разлика над 5 000лв.до 8 000лв., обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от професионално заболяване. Решението на СГС е оставено в сила в останалата част, с която е осъдено „Гео Милев”ЕООД да заплати на Б. Р. С. сумите от 10.12лв., обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между заплатата и полученото обезщетение по болест за периода 1.01.1992г.-12.04.1993г. и 3 488.84лв., обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между заплатата за длъжността, ако беше здрава и такава като трудоустроена за периода 8.07.1993г.-28.07.1999г., ведно със законната лихва, считано от 4.11.1992г., като в останалата претендирана част исковете са отхвърлени като неоснователни.
Срещу така постановения въззивен акт са били подадени две касационни жалби – на 10.05.2007г., с вх.№ 2803 от Б. Р. С., която е загубена и след възстановяването й е предмет на настоящето производство и касационна жалба с вх.№ 1924 от 28.03.2007г., подадена от „Гео Милев”ЕООД, по която е налице произнасяне с решение № 56 от 24.03.2009г. по гр.д.№ 5998/2007г. на ІV г.о. на ВКС. Със същото въззивният акт в обжалваната част, с която в която е уважен иска за неимуществени до 5 000лв. и относно началния момент за присъдените лихви е оставен в сила. В тази част спорът е окончателен и не може да бъде пререшаван.
С настоящата касационна жалба Б. Р. С. обжалва въззивния акт досежно:
– отхвърлителната част на иска за обезщетение за неимуществени вреди /за разликата над 5 000лв.до 8 000лв./,
– разликата от уважените 410.15лв. до претендираните 6 000лв., съгласно приетото изменение на иска от 30.10.2002г. по иска за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства за периода от 4.11.1992г. до 4.11.2008г.,за
– разликата от уважените 10.12лв. до претендираните 34 000лв., съгласно приетото изменение на иска от 30.10.2002г. по иска за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между заплатата и обезщетение по болест за периода 1.01.1992г.-12.04.1993г.,
– разликата от уважените 3 488.84лв. до претендираните 200 000лв., ведно със законната лихва считано от 4.11.1992г. по иска за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между заплатата за длъжността, ако беше здрава и такава като трудоустроена за периода 8.07.1993г.-28.07.1999г.
Исковете са предявени на 27.12.1994г., а посочените суми се претендират ведно със законната лихва, считано от 4.11.1992г.
С оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състава намира за установено следното:
Б. С. е работила въз основа на сключен трудов договор с ответното дружество, считано от 1.06.1963г., първоначално като „лаборант”/до 1.04.1973г./, после като „технолог” /от 1.04.1973г.до 1.01.1991г./, след което е заемала длъжността „ръководител смяна”. С протокол на ДЕК № 57 от 4.11.1992г. е признато, че е придобила професионално заболяване „Хроничен бронхит, токсикопритативен, професионален и хронична интоксикация със серни газове”. Решението на ДЕК е потвърдено от ЦДК с протокол № 49 от 3.02.1993г., а на 5.04.1996г. й е издаден акт за трудова злополука № 2. Със заключение на приета трудово-хигиенна експертиза, е установено наличието на причинна връзка между причиненото заболяване и условията на труда,пред вид обстоятелството, че концентрацията на серни газове в средата, в която в продължение на 30 години е работила ищцата, е била от 9 до 13мг на кубичен метър, при пределно допустима от 5.0мг. В заключението си вещото лице е посочило, че дразнещите серните газове проникват в организма по дихателен път и при силно въздействие поразяват белия дроб. Общото им токсично действие е поразило и „кръвотворния апарат и зъбите”. Съгласно приетите две заключения на съдебно-медицинска експертиза, така установеното заболяване на ищцата й причинява затруднение в дишането, понякога с пристъп на задух, кашлица и храчки, стягане в гърдите, лесна уморяемост. Касае се за хронично заболяване, за което не се очаква обратно развитие. Отстраняването на контакта с дразнещи газове ще предотврати появата на рецидиви, но не може да доведе до обратно развитие на вече настъпилите белодробни промени. Конкретно за ищцата заболяването не е довело до тежки нарушения на дихателната функция, поради което и нейната трудоспособност е запазена. Независимо от това, периодично, по няколко пъти на година, настъпват пристъпи на обостряне, провокирани от различни фактори – простуда, вируси, контакт с битови и професионални алергени, които ако са по-тежки налагат болнично лечение. С епикризи от различни медицински заведения ищцата е установила, че многократно се е налагало да провеждала такова.
Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав споделя извода на въззивния съд за основателност на иска по чл.200 КТ, пред вид наличието на установено по надлежния ред професионално заболяване и връзката му с изпълняваната от ищцата работа по трудово правоотношение, поради което намира, че работодателят дължи обезщетение за причинените вреди. Принципът е, че се обезщетяват реално настъпилите вреди, съобразно заявената от ищеца претенция, като обезщетението е до стойността им и не може да я надхвърля.
Относно иска за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства за периода от 4.11.1992г. до 4.11.2008г.:
Подлежат на обезщетяване тези имуществени вреди, в случая разходи за лекарства, за които е установено от ищцата, че са били действително направени и са необходими. Размерът на имуществените вреди се определя към момента на непозволеното увреждане, което в случая е 4.11.1992г., когато е признато по надлежния ред наличието на професионално заболяване. С оглед неговите характеристики, според прието по делото заключение /от 06.1995г./, лечението – при пристъп изисква прием на антибиотици, бронходилатори, витамини в продължение на 20-30дни. Извън тях, при обичайно състояние, е наложителен постоянен прием на медикаменти, тъй като при токсоиритативните бронхити водещ е бронхоспазмът. За ищцата, средномесечна необходима сума за лекарства, от 1992г. до 1995г. възлиза на около 300-350лв. Тази експертиза оценява медикаментозно лечение до 1995г., защото „не е възможно да се предвиди какво ще бъде здравословното й състояние във времето”. Въззивният съд е съобразил и заключенията на съдебно-медицинските експертизи от 23.03.1998г. /стр.144/ и допълнителната – от 9.03.1998г. /стр.145/, според които не се наблюдава промяна на цените на лекарствата през 1997г. и 1998г., като се предполага така да е и през 1999г. и 2000г. Въз основа на тях е уважил иска, приемайки, че за периода 1996-1998г.за лекарства са необходими 396.85лв. Отхвърлил е в останалата част като недоказан, пред вид изявленията на вещите лица, че не е възможно да се определят нито цените за лекарствата за в бъдеще /до 2008г./, нито вида и количеството им. Така направеният извод е правилен, тъй като бъдещите вреди не подлежат обезщетяване когато не е сигурно настъпването им. Според настоящият съдебен състав, въззивният съд е постановил акта си съобразно установените с ангажираните от ищцата доказателства обстоятелства. Възраженията на касаторката за допуснато процесуално нарушение изразяващо се в нарушаване правото на защита, пред вид неуважаване на направено искане за назначаване на правна помощ чрез процесуално представителство и поради непопълване на доказателствения материал по делото с оглед неуважаване на направени доказателствени искания за назначаване на медицинска експертиза и за допускане до разпит на двама свидетели, не могат да бъдат споделени. В случая – искането за предоставяне на правна помощ настоящата касаторка е направила пред въззивната инстанция. Съдът се е произнесъл по същото, като го е оставил без уважение с мотив, че наличните по делото доказателства сочат, че тя е била представлявана от общо пет процесуални представители /адвокатите Л., П., Б., Т. и С./ и няма данни да е оттеглила пълномощията за никой от тях. Следователно – не е налице нито една от възможните две хипотези, за които практиката /вж.решение по гр.д.№ 7/2013г. на ІV г.о./ приема, че е налице допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което опорочава постановеното решение във връзка с правната помощ – когато е налице непроизнасяне от страна на съда по направено от страната искане за правна помощ и при неизпълнение от страна на съда на вменено му от процесуалният закон задължение да уведоми страната за възможността й да ползва правна помощ /в изрично уредените случаи на връчване на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, на въззивна или касационна жалба, при връчването на препис от исковата молба и при връчването на подлежащ на обжалване съдебен акт/. В случая, съдът се е произнесъл веднага след като е бил сезиран с искане за правна помощ и по делото не е налице никоя от изрично уредените хипотези, при които съдът дължи уведомяване на страната, че има право на правна помощ.
Неоснователно е и възражението, касаещо неуважаване на направените от страната доказателствени искания. Въззивният съд е мотивирал отказа си да допусне същите с липса на предпоставките по чл.266 ГПК. Посочил е, че освен, че не се твърдят нови обстоятелства и нови доказателства /обстоятелствата и доказателствата са същите, като събраните пред първата инстанция/, още и доколкото са неконкретизирани по период и вид са и неотносими. Тези мотиви се споделят от настоящият съдебен състав, който намира че случая – непълнотата на доказателствата, на която се позовава страната, не се установява да се дължи на неправомерно процесуално поведение на съда.
По иска за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между получаваното трудово възнаграждение и полученото парично обезщетение за временна нетрудоспособност за периода: 1.01.1992г.-12.04.1993г.:
Принципът е, че обезщетението трябва да е равно на разликата между трудовото възнаграждение, което пострадалият би получавал /а не някой друг/, ако не беше увреждането и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност. При това в деликтния процес пострадалият е този, който доказва трудовото си възнаграждение.
По делото са приети общо пет заключения на съдебно-счетоводни експертизи /на стр.27, стр.89, стр.70, стр.172 и стр.227 от материалите на първоинстанционното производство/, които са дали различни стойности, в зависимост от посочения от ищцата вариант за получавано възнаграждение, относно разликата между заплатата и полученото обезщетение по болест за посочения период и между заплатата за длъжността, ако беше здрава и такава като трудоустроена. Дадените варианти от вещото лице, които касаят възнаграждение получено от друго лице /В. Д./, заемало сходна длъжност, настоящият съдебен състав не обсъжда като ги счита за несъотносими. Несъотносимостта им произтича от това, че се касае за възнаграждение за положен труд от друго лице, по друго време и при други условия /с полаган нощен труд, какъвто ищцата не е полагала/.
Въззивният съд се е позовал на заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза на вещите лица Е., Ч. и Б., съгласно която разликата между трудово възнаграждение, което ищцата би получила, ако не беше ползвала болнични и полученото парично обезщетение за временна нетрудоспособност възлиза на 10.12 деномирани лева, които е присъдил. Неоснователни са възраженията на касаторката за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на направено искане за експертиза пред въззивната инстанция. За тях важат изложените по- горе доводи за липсата на хипотеза по чл.266 ГПК.
Относно иска за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между заплатата за длъжността, ако беше здрава и такава като трудоустроена за периода 8.07.1993г.-28.07.1999г., когато ищцата се е пенсионирала.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния, изведени на базата на приетото заключение на тройна съдебно-счетоводна експертиза от 18.02.2003г. /стр.227/, съгласно което разликата в заплатата за длъжността, ако беше здрава и такава като трудоустроена, за посочения период, възлиза на 3 488.84лв. Разликата е изчислена с оглед възнаграждението за длъжността „ръководител смяна”, която вещите лица са приели, че е последно заеманата от ищцата, независимо, че е установено /вж.експертизата от 19.11.1998г./, че в ответното дружество са настъпили секторни промени, като е закрит цех и са закрити длъжностите „началник смяна” и „ръководител смяна”от 1.10.1996г., като са създадени длъжности „началник производство” и „заместник началник производство”. Касаторката оспорва заемането на длъжността ръководител смяна” поради липса на валидно сключен договор, като счита, че изчисленията за дължимата разлика следва да бъдат направени с възнаграждението за длъжността „началник производство”, за която вещите лица от тройната експертиза са категорични, че ищцата никога не е заемала. Този довод не може да бъде споделен по две причини. Първата е, че ищцата не е представила доказателство, с което констатациите на приетото заключение на тройната експертиза да бъдат оборени. Второ, направеното възражение за липса на валидно сключен договор е неоснователно. Съгласно приета по делото единична експертиза, след постановяване на ЕР на ТЕЛК № 0625 от 12.0421993г.,в което е посочено, че ищцата е трудоспособна, по инициатива на ответното дружество с нея сключен трудов договор № 399 от 11.08.1993г., по силата на който, считано от 1.07.1993г., тя изпълнява длъжността „ръководител на смяна”, срещу възнаграждение от 2 200лв., за работа при облекчени условия, според предписанията на ТЕЛК, в цеха за производство на течна глюкоза, „без контакт със серни газове и запрашена среда”. Договорът е разписан от ищцата при особено мнение. Процесуалният представител на ищцата оспорва валидното му сключване, като твърди, че същият не е връчен на ищцата и не е разписан от нея. Направеното оспорване не се възприема от настоящия състав, първо тъй като договорът е подписан, макар и при особено мнение и второ, тъй като вещото лице –след справка в счетоводството на ответното дружество – установява, че ищцата, считано от 1.07.1993г. е получавала посоченото в договора от 11.08.1993г. възнаграждение. Впоследствие,с допълнително споразумение № 123 от 28.02.1995г., за същата длъжност „ръководител на смяна” е определено по-високо възнаграждение от 3 400лв., което също е получавано от ищцата. При наличие на договор, реално полаган труд и заплащано възнаграждение, т.е. доказателства за наличие на насрещни престации, възражението за липса на валидно сключен договор е неоснователно.
По иска за обезщетение за неимуществени вреди:
Имайки пред вид гореописаните обстоятелства във връзка с вида, характера и степента на конкретно причиненото на ищцата увреждане, начина и обстоятелствата, при които е получено /продължителна работа в среда със завишена концентрация на серни газове/, последиците, свързани с причинени поражения на белия дроб, кръвоносна система и зъбите, установените продължителност на въздействие /над 30 години/ е неговия интензитет, прогнозата, съгласно която не се очаква обратно развитие на хроничното заболяване, както и конкретното отражение, върху личността на пострадалата, която по няколко пъти на година търпи пристъпи на обостряне на заболяването, намира че определеният от въззивният съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 5 000лв. е справедлив. Този извод настоящият съдебен състав прави не само с оглед заявената претенция, но и с оглед определената дата за изискуемост на вземането, която е моментът на установяване на професионалното заболяване – 4.11.1992г. /Въпросът за моментът, от който в конкретния случай вземането на ищцата за дължимото обезщетение за неимуществени вреди е станало изискуемо и за погасителната давност вече е разрешен с влязло в сила решение по гр.д.№ 5998/2007г. на ІV г.о. на ВКС, с който касационната инстанция се е произнесла по касационна жалба с вх.№ 1924 от 28.03.2007г., подадена от „Гео Милев”ЕООД/. Настоящият състав следва да се съобрази с направения извод според обстоятелствата по делото, че размерът на обезщетението се определя към момента на извършването на увреждащото въздействие. /Практиката – вж.решение по гр.д.№1106/2010г.на ІV г.о., по гр.д.№ 920/2011г.на ІV г.о. приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди може да се определи към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това, как е предявен искът – или към момента на извършването на увреждащото въздействие, или към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили/. Във всички случаи, обаче следва да се има пред вид, че законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер /тя е обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение/, но не е обезщетение за вредите от деликта. Затова законната лихва се присъжда от момента на деянието, когато размерът на обезщетението е определено от съда към този момент. Законът изисква /чл.52 ЗЗД/ обезщетението да е справедливо. Размерът му се определя – след съобразяване на всички конкретно установените факти и обстоятелства, включително и с оглед настъпилите инфлационни процеси /в настоящия случай същите следва да бъдат съобразени, считано от 1992г./ Обезщетението не може да бъде средство за обогатяване на една от страните за сметка на другата. В този смисъл, неоснователно се явява възражението на касаторката за заниженост на размера на присъденото обезщетение.
Мотивиран от изложеното, като намира постановения въззивен акт да правилен, постановен в съответствие със закона, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 255 от 19.02.2007г. по в.гр.д. № 429/2006г. на Апелативен съд София.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.