О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
София, 29.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2857 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 13282 от 27.VІІ.2017 г. [фирма]-София, подадена против решение № 1402 на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ-ри с-в, от 19.VІ.2017 г., постановено по гр. дело № 1250/2017 г., с което – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) – това дружество е било осъдено да заплати на ищеца А. К. С. от София обезщетения за понесени от смъртта на неговата пълнолетна дъщеря А. при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди в размер на 182 700 лв. (сто осемдесет и две хиляди и седемстотин лева), както и за претърпените от същото вредоносно събитие, датиращо от 16.ХІІ.2011 г., имуществени вреди в размер на 628.50 лв. (шестстотин двадесет и осем лева и петдесет стотинки), ведно със законната лихва върху всяка от тези две главници, считано от датата на деликта и до окончателното им изплащане.
Оплакванията на застрахователя настоящ касатор са както недопустимост на атакуваното въззивно решение /”като представляващо свръхпетитум в частта, с която решението на СГС е отменено”/, така и за неправилност на същото в останалата му част – предвид неговата необоснованост и постановяването му не само в нарушение на материалния закон, но и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това застрахователят претендира за неговото касиране, както и да бъдел постановен съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените преки искове от бащата на загиналата при процесното ПТП от 16.ХІІ.2011 г. А. за присъждане на обезщетения за понесените от него имуществени и неимуществени вреди да бъдат отхвърлени – като неоснователни. Инвокиран е довод, че още на 12.VІ.2014 г. с две преводни нареждания застрахователното дружество е изплатило извънсъдебно на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от това събитие в размер на сумата от 66 700 лв., а също и сума в размер на 743 лв. – като обезщетение за покриване на имуществените му вреди.
Освен с твърдението си за частичен порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с останалата част от решението си САС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 1 от тълкувателно решение № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., съответно – в постановката по т. 7 от тълкувателно решение № 1/23.ХІІ.2015 г.на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., по следните два правни въпроса от значение за изхода по конкретното дело:
1./ „Компетентен ли е въззивният съд, предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, при разглеждане и решаване на делото да се произнася по незаявено в жалбата искане, свързано с правилността на първоинстанционното решение или е обвързан от петитума на жалбата, който съгласно чл. 260, ал. 1, т. 4 ГПК съставлява задължителен елемент от съдържанието на същата?”;
2./ „Следва ли да се приеме, че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадал пътник, който се е съгласил да бъде превозен от водач на МПС, ако пътникът е знаел, че водачът е бил употребил алкохол, бил е предупреден от него, че превозването му съставлява риск, но не е знаел какво е точното количество на употребения алкохол и какво е било въздействието му върху организма на водача, изразено като количествена величина /очна концентрация на алкохол в кръвта/?”;
Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с атакуваната част от осъдителното му решение по въпроса: „Обвързан ли е застрахователят в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато предявеният срещу него иск има за предмет обезщетение на същите вреди или същият може да прави възражения относно прекомерността на определеното обезщетение?”
Ответникът по касация А. К. С. от София не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за частична недопустимост и за частична неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, са следните:
1. По твърдението в жалбата за порок на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 2 ГПК /”като постановено plus petitum в частта, с която първоинстанционното решение на СГС е било отменено”/:
При влязло в сила разпореждане на първостепенния съд от 12.VІ.2014 г. за прекратяване на делото по отношение на първоначално посочения в исковата молба ответник физическо лице, което е било осъдено с влязло в сила присъда за причиняване на процесното ПТП, от което е последвала смъртта на дъщерята на ищеца, САС е възприел съдържанието на подадената от последния въззивна жалба като насочена срещу частта досежно приетото от първата инстанция съпричиняване на 1/3 от вредоносния резултат, доколкото за този решаващ правен извод са били кредитирани депозираните в качеството му на свидетел показания на прекия делинквент, явяващ се заинтересувано от изхода на делото лице. В общи линии тази въззивна жалба е отговаряла на формалните изисквания по чл. 260, т.т. 4 и 4 ГПК, тъй като е указвала в какво се състои порочността на първоинстанционното решение и, в съгласие, с тезата за допуснато процесуално нарушение, в петитумната й част е съдържала искане за частично отменяване на този съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС с оглед установяване с други годни доказателствени средства по ГПК на липсата на каузален принос на загиналата за настъпване на собствената й смърт. Следователно, като е решил делото по същество в съответствие със съдопроизводственото правило на чл. 271, ал. 1, изр. 1-во ГПК, приемайки за неоснователно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат, САС не е излизал извън правомощието си по чл. 269, изр. 2-ро ГПК, след като, при точно съобразяване на правилата за т. нар. „ограничен въззив”, той е бил длъжен да реши сам делото по същество. В случая това по необходимост налага извод, че не съществува вероятност в тази му част решението на САС да е процесуално недопустимо и ВКС няма задължението да го допусне до касационен контрол.
2. По твърдението на застрахователя настоящ касатор за постановяване на въззивното решение в останалата му част в противоречие с практиката на ВКС:
а./ Погрешна е констатацията на касатора, че във въззивната жалба на ищеца не се съдържало оплакване по отношение на диспозитива на първоинстанционното решение „и искане за неговата отмяна”. Напротив, точно защото настоящият ответник по касация изрично е поискал от САС делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд „със задължителни указания за отстраняване на горните пропуски”, това изявление имплицитно е включвало отменяване на атакувания първоинстанционен акт по съществото на спора, въведен с прекия иск срещу застрахователя [фирма]-София. Следователно, като е решила спора по същество, отхвърляйки изцяло възражението на дружеството за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивната инстанция не е разрешила първия формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 1 на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. /за въззивното производство/, установяващ принципна забрана за служебна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Напротив, в процесния случай правилността на постановеното от СГС решение е била проверявана по повод конкретното оплакване на ищеца А. С. за неоснователно /незаконосъобразно/ кредитиране на показанията на разпитания в процесуалното качество на свидетел пряк делинквент досежно съпричиняването на вредоносния резултат.
б./ В директно противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 7 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г. обаче, се явява произнасянето на САС с атакуваното решение по втория формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата материалноправен въпрос: относно предварителното знание на пострадал при ПТП пътник в автомобил за точното количество на употребения алкохол от неговия водач и въздействието му върху организма на последния, „изразено като количествена величина /точна концентрация на алкохол в кръвта/”.
Сезиран с въззивна жалба от страна на ищеца А. К. С., с която той е претендирал делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд /очевидно като последица от отмяната на първоинстанционното решение/ – с оглед това наред със застрахователя „като ответник да бъде привлечен” прекия делинквент В. Н. Н., САС е отменил първоинстанционното решение по прекия осъдителен иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ в отхвърлителната негова част, приемайки, че по делото не било спорно обстоятелството, че дъщерята на ищеца и виновният водач вечерта преди злополуката са били заедно и водачът е употребявал алкохол. Но това не било достатъчно да обоснове релевантен извод за съпричиняване, предвид постановката по т. 7 на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според която съпричиняване на вредата е налице, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Затова като меродавен за разрешаването на процесния случай въззивната инстанция е счела въпросът „знаела ли е дъщерята на ищеца, че водачът на лекия автомобил Н. е употребил алкохол над допустимата концентрация /0.5 промила – бел. на ВКС/, преди да управлява автомобила”. И понеже липсвали както твърдения, така и доказателства, че дъщерята е знаела, че употребеният от делинквента алкохол е над законодопустимия минимум, а такова установяване можело да се извърши само посредством техническо средство, решаващият правен извод на САС за изключване съпричиняването на вредоносния резултат е бил за ирелевантност на субективното знание на пострадалия.
Налице е превратно интерпретиране на задължителната практика на ВКС. Според мотивите, изложени към т. 7 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., характер на „рисково поведение” има пътуването в МПС с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт „или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа”. Като изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – била тя делинквент или застраховател, като последната следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол.
С оглед изложеното постановеното от САС решение по прекия иск срещу застрахователя настоящ касатор ще следва да бъде допуснато до касационен контрол.
3. По твърдението на застрахователя настоящ касатор за наличие и на допълнителната предпоставка за допустимост на касационния контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. В процесния случай между страните по делото не е било спорно обстоятелството, че с влязла в сила присъда прекият делинквент В. Н. Н. от София е бил осъден да заплати на ищеца А. К. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лв., както и обезщетение за имуществени вреди в размер на 1114.50 лв., ведно със законната лихва върху тази главници, считано от датата на настъпване на деликта /16.ХІІ.2011 г./. Същевременно в петитумната част на исковата молба с вх. № 36021/24.ІІІ.2014 г. /по описа на СГС/ настоящият ответник по касация е формулирал искане за постановяване на решение, с което [фирма] да бъде осъдено да заплати тези две присъдени в тежест на делинквента обезщетения, доколкото последният е имал валидна полица по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, но искът за неимуществените вреди е бил надлежно намален до размер на 183 300 лв. Ето защо релевираният в изложението на застрахователя настоящ касатор трети правен въпрос е с изцяло хипотетичен характер, тъй като не е бил надлежно включен в предмета на спора по делото, а допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол не е налице, щом като по същия правен въпрос има задължителна практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 1 на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1402 на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ-ри с-в, от 19.VІ.2017 г, постановено по гр. дело № 1250/2017 г.
У К А З В А на касатора [фирма]- София чрез неговия юрисконсулт Г. Ив. Р., че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС документ /банково бордеро/ по делото за внесена по сметката на този съд за държавни такси допълнителна такава в размер на 3 678.57 лв. (три хиляди шестстотин седемдесет и осем лева и петдесет и седем стотинки), тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д.т., чиито размер е определен в съответствие с правилото на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2