Р Е Ш Е Н И Е
№ 166/2016 г.
гр. София, 27.01.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1829 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ю. Б. Г. и Ц. И. Г., чрез пълномощника им адв. Св. Ц., против въззивното решение от 17.12.2015 год. по гр. д. № 415/2014 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 6325 от 2.09.2013 год. по гр. д. № 4469/2012 год. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът им по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу С. К. М. и П. Д. Х. за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 39 025.35 лв. и след отмяна на първоинстационното решение № 4450 от 23.06.2015 год. по същото дело на градския съд е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на П. Д. Х. и С. К. М., че касаторите не са собственици на недвижим имот, представляващ УПИ VІІІ-63 в кв. 4 по плана на в. з. „К. д.”, землището на [населено място], район П. с площ от 828 кв. м. и са присъдени разноски в тежест на Г..
Касаторите поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение в частта по уважения срещу тях отрицателен установителен иск, и неправилност в останалата му част, с искане същото да бъде отменено и им се присъдят направените по делото разноски.
Ответниците по касационната жалба оспорват същата с искане въззивното решение да се остави в сила. Претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена от страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато частично до касационно обжалване с определение № 327 от 18.07.2016 год. на ВКС. В него е прието, че произнасянето по въпроса: влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД обосновава ли правния интерес от предявяване на отрицателния установителен иск срещу тях, с който се цели отричане ефекта на реституцията по отношение продавачите по предварителния договор, попада в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед спецификата на настоящия казус.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел, че въпросът за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот има преюдициално значение за изхода на предявения от касаторите иск за обезщетяване на вредите. Същият е предмет както на евентуално поддържаното от ответниците по този иск възражение, така и на предявен от тях насрещен отрицателен установителен иск, правният интерес за който е обоснован с твърдението им, че притежават учредено право на строеж, реализирано впоследствие с построяването на сграда в имота, впоследствие узаконена през 1992 год., което представлява пречка за възстановяването на имота по ЗСПЗЗ в лицето на праводателите на първоначалните ищци Г., които обосновават претендираното от тях право на собственост на основание покупко-продажба от тях и влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За да приеме обаче, че последните не се легитимират като собственици, въззивният съд, макар и да зачел конститутивното действие на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността в полза на праводателите им, приел, че имотът е придобит по давностно владение от С. М. и П. Х. в необходимия за това срок от възстановяване на собствеността на праводателите на Г., които не са защитили своето право. В заключение уважил отрицателния установителен иск на същите, предявен срещу първоначалните ищци в производството Г., на едно от поддържаните основания за отричане на претендираното от тях вещно право.
Правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск е обоснован с твърденията на ищците по него, че възстановяването на имота по ЗСПЗЗ е незаконосъобразно поради изложените съображения, както и релевиране на придобивна давност в тяхна полза. Първоначалният иск на Г. за обезщетяване на претърпени от тях вреди е обоснован с твърдението, че са собственици на имота на основание придобиването му от лицата, в полза на които е възстановен същия по ЗСПЗЗ, което обосновава наличието на интерес от търсената от ответниците по този иск правна защита чрез отричане на претендираното вещно право. Предметът на въззивното производство е очертан от отмяната на първоначално постановеното първоинстанционно решение, с което производството по отрицателния установителен иск е било прекратено и последващото постановено първоинстанционно решение по същество на този иск, поради което и въззивното решение е допустимо в тази му част, а оплакванията на касаторите в тази насока са неоснователни.
По въпроса, обосновал допускане на касационното обжалване на въззивното решение, настоящият състав приема следното: Поддържаното правоприемство от лицата, в полза на които е възстановена собствеността върху имота по ЗСПЗЗ се установява от представените по делото доказателства – сключен предварителен договор през 1999 год. и влязлото в сила решение от 7.08.2009 год. по гр. д. № 3447/2008 год., с което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяването му за окончателен е уважен. Силата на присъдено нещо на това решение е формирана по този конкретен иск, индивидуализиран със страни, предмет и искане, поради което и то е непротивопоставимо на трети лица, каквито са М. и Х.. Горното решение е влязло в сила само между страните по него и важи за тях, за техните наследници, както и за правоприемниците им, придобили права в хода на процеса на предявеното основание и искане – чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Същото не изключва правния интерес от предявения отрицателен установителен иск на М. и Х., обоснован от твърденията им за тяхното защитимо право, тъй като те не са били нито страна в това производство, нито правоприемници на такава. Влязлото в сила решение по иска на Г. с предмет иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, уважен срещу техните праводатели по предварителния им договор, обективира правоприемството им, поради което и в настоящето производство с предмет преюдициалния въпрос за принадлежността на правото на собственост върху имота, същите на общо основание следва да установят липсата на пречките за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в лицето на техните праводатели, както и да проведат защита срещу второто релевирано в процеса основание по този иск – придобивната давност.
Независимо от отговора на въпроса за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск за собственост и при наличието на влязло в сила решение, с което е уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на Г. срещу техните праводатели и сключеният между тях предварителен договор от 30.01.1999 год. е обявен за окончателен, настоящият състав намира съображенията на въззивния съд за законосъобразността на възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ за неправилни.
Не е било спорно по делото, че имотът, предмет на отрицателния установителен иск, е бил земеделски такъв, включен впоследствие /през 1972 год./ в регулационния план и върху който държавата е отстъпила право на строеж по договор от 15.04.1987 год. между С. М. и М. М. /починала на 3.12.2001 год. и наследена от същия и П. Х./ и председателя на ИК на VІІ РНС „Девети септември” за построяване на вилна сграда в п. VІІІ-63, кв. 4, в. з. „К. д.” срещу заплащане на посочената в договора сума. От данните по делото се установява, че имотът е застроен със сграда – в удостоверението на район „Панчарево”, техническа служба, с № 1384 от 10.02.97 год. е посочено, че парцелът е застроен със сграда със строителни книжа, същата е показана и на издадената скица от 27.11.97 год. В писмо на кмета на общината изх. № 2594 от 18.06.98 год. до Столична община във връзка с молбата за деактуване на имота, е удостоверено също отстъпване правото на строеж върху парцел VІІІ-63, застрояването му, както и, че това право не е отнето /съгласно предвиденото в договора от 1987 год. при нереализирането му в 5 годишен срок/. Построяването на сграда в имота се установява и от свидетелските показания, а и е признато в подадена искова молба по гр. д. № 3573/2007 год. от С. Г. и Г. Г. /праводателите на Г./, както и в писмо от Ю. Г. до М. от 12.10.2009 год.
С решение № 5166-1 от 16.04.98 год.на ПК-П. имотът, като част от по-голям такъв, е възстановен на наследници на Д. Г., по заявлението на един от наследниците му, като е посочено, че решението е издадено на основание цитираното удостоверение на общината от 10.02.97 год., издадено след като с предходно решение от 17.09.97 год. при същите данни е бил постановен отказ за възстановяване поради попадане на отказаната част от имота в застроени парцели /видно и от представената скица на л. 15 от първоинстанционното дело/.
Представен по делото е и акт за узаконяване на сградата от 1992 год.
Идентичността на възстановения с решението на поземлената комисия имот с процесния парцел е установена по несъмнен начин с помощта на техническа експертиза и приложена към нея комбинирана скица /л. 88/, с посочване на сградата в парцела. Тази идентичност не се и оспорва от страните.
Горните събрани доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, обосноват извода, че отстъпеното през 1987 год. от държавата право на строеж е било реализирано както към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, така и към момента на постановяване на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността. Доказателства за обратен извод от страна на ответниците по отрицателния установителен иск не са представени, поради което и оспорването на част от събраните доказателства е останало недоказано. Поради това и постановеното от ПК решение от 18.04.98 год. не може да легитимира праводателите на Г. като собственици на основание възстановяването на имота по ЗСПЗЗ, тъй като е постановено в нарушение на чл. 10, ал. 7 /ред. ДВ бр. 98/97 год./, и при липса на различни доказателства от тези, при които е постановен преди това отказа за възстановяване на имота поради застрояването му със сграда. Следва да се има предвид и издадения акт за узаконяване на сградата, който независимо от това, че е от 1992 год. /т. е. след влизане в сила на ЗСПЗЗ, но преди възстановяване на имота/, то с него е констатирано спазването на нормативните изисквания към момента на построяване на сградата. Макар и да липсват данни за годината на строежа, то във всички случаи до влизане в сила на ЗСПЗЗ сградата е била построена, който извод следва от данните по делото. Формалното позоваването на нищожността на акта за узаконяване не може да обоснове обратен извод, поради което и горното обосновава извода, че не са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността в лицето на праводателите на Г.. И тъй като последните претендират своето право от прехвърлителната сделка с тях, то при възникналия спор по въпроса за законосъобразността на възстановяването с решението на ПК, последните носят доказателствената тежест да го установят. Този въпрос не е бил предмет на спора по приключилото между тях и праводателите им производство по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което и не е обхванат от пределите на силата на присъдено нещо на това влязло в сила решение. Затова и доводите им за легитимиране като собственици с последното са неоснователни и не могат да се противопоставят на твърденията на ищците по отрицателния установителен иск за осъществяване на косвен съдебен контрол поради необвързаността им с решението на поземлената комисия, като административен акт. В този смисъл са разясненията на ТР № 6/2006 год. ОСГК на ВКС
Поради горните съображения, изводите на въззивния съд за законосъобразност на процедурата по възстановяване на собствеността са направени в нарушение на материалния закон – чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Произнасянето по това основание изключва разглеждането на евентуалното такова за придобивна давност, по което се е произнесъл въззивният съд. Независимо от това е налице съвпадане на извода на настоящия състав за основателността на отрицателния установителен иск поради изложените съображения, с крайния резултат на въззивното решение по този иск, поради което същото следва да се остави в сила.
Същият извод следва и за останалата обжалвана част на въззивното решение, допусната до касация. Искът за заплащане на обезщетение за претърпени от Г. имуществени вреди поради твърдените от тях действия на ответниците по него е неоснователен поради изложените от въззивния съд съображения за липсата на материалноправна легитимация на ищците по него, както и липсата на доказателства за наличие на предпоставките по чл. 45 ЗЗД. Доказателствената тежест за установяването им е на ищците по него, поради което и при липсата на такива относно вредоносно действие от страна на ответниците, от което да са произлезли твърдените имуществени вреди, част от които представляват разноски за данъци и такси, адвокатско възнаграждение по воденото дело по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, искът се явява неоснователен. Решението на въззивния съд в тази обжалвана част следва да се потвърди като правилно и обосновано.
С оглед изхода на настоящето производство следва да се присъдят претендираните от ответниците по касация разноски, в размер на 918 лв. в полза на С. М., и 500 лв. в полза на П. Х., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и данните по делото за направените от тях такива /представените договори за правна защита и съдействие/.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 2509 от 17.12.2015 год. по гр. д. № 415/2014 год. на Софийския апелативен съд в обжалваните му части.
Осъжда Ю. Б. Г., ЕГН [ЕГН] и Ц. И. Г., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], партер, адв. Св. Ц., да заплатят общо на С. К. М. от [населено място] направените разноски в настоящето производство в размер на 918 лв. /деветстотин и осемнадесет лева/, а на П. Д. Х. – сумата 500 лв. /петстотин лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: