Р Е Ш Е Н И Е
№ 167/2016 г.
гр. София, 16.01.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1970 по описа за 2016 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на [община], представлявана от кмета инж. Ив. Т., чрез гл. юрисконсулт Ил. А., против въззивното решение № 47 от 12.01.2016 год. по гр. д. № 2121/2015 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 18.05.2015 год. по гр. д. № 21061/2013 год. на Пловдивския районен съд и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на [община], че е налице грешка при заснемането на кадастралната карта на [населено място] от 2009 год. на ПИ № 56784.518.1503 и площ от 250-280 кв. м. североизточно, попадащи в ПИ № 56784.518.146, собственост на И. З. З., Ц. Н. З., И. П. М., А. П. З., В. Н. Г., Д. Й. Ц., А. П. М., Д. В. С., А. Ц. Ц., К. К. Ц. и Н. И. Ц. по комбинирана скица № 7 от заключението на вещото лице В. С. с т. т. А, Б,В,Г,Д,Е,Л,З,И,К, като скицата се счита неразделна част от решението.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това искът бъде отхвърлен, като му се присъдят направените по делото разноски.
Ответниците по касационната жалба оспорват същата по съображенията в представения, чрез пълномощника им адв. Н. А., писмен отговор.
С определение № 315 от 11.07.2016 год. Върховният касационен съд в настоящият си състав е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, поради наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК относно произнасянето по въпроса: „Включено ли е във фактическия състав на отчуждаването по чл. 55а ЗПИНМ/отм./ изплащането на обезщетението, т. е. обуславящо ли е изплащането на обезщетението, за да премине собствеността в патримониума на държавата”, като е прието произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с представената от касатора съдебна практика.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
За да отмени първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен предявеният по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /предходната редакция на закона, преди изм. му с ДВ бр. 49/2014 год./ иск, въззивният съд приел, че от наследодателите на ищците през 1960 год. е отчуждено дворно място с площ 621 кв. м., без построената в него жилищна сграда, на основание чл. 55а ЗПИНМ/отм./. Поради липсата на доказателства за плащане на определеното обезщетение за отчуждения имот, съдът приел, че не е настъпило отчуждителното действие и имотът не е преминал в собственост на общината, а учредената суперфиция за сградата е нищожна, тъй като същата била вече построена. При заснемането на имота, собственост на ищците, в кадастралната карта е допусната грешка, като част от него, показана в комбинираната скица № 7 на приетото заключение на техническата експертиза, неправилно е заснета към имота на общината.
Въпросът относно отчуждаването по чл. 55а ЗПИНМ /отм./ и дали във фактическия му състав се включва плащане на обезщетението за отчуждения имот, за да настъпи отчуждителното действие на заповедта, е разрешен в обратен смисъл на приетото във въззивното решение в представената от касатора съдебна практика. В решение № 671 от 11.10.2010 год. по гр. д. № 1717/2009 год. на І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, поради което представляващо задължителна за съдилищата съдебна практика, е направено разграничение между отчуждаването на имоти по чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, касаещо мероприятия по улично-регулационния план, настъпване на чието действие след изменението на закона с в. Изв. бр. 54/1956 год. е обусловено от заплащането на обезщетение за отчуждения имот, и отчуждаването по чл. 55а ЗПИНМ /отм./ на имоти в полза на държавата за държавно и групово жилищно строителство, както и за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации, при което плащането на обезщетение за имота не се включва във фактическия състав на придобиването на правото на собственост. В този случай, съгласно чл. 55, ал. 3 ЗПИНМ /отм./ отчуждаването на имотите настъпва по силата на решението на ИК на ГНС за това отчуждаване.
В решение № 22 от 29.06.2010 год. по гр. д. № 3599/2008 год. на V г. о. на ВКС, представляващо също задължителна съдебна практика с оглед постановяването му по реда на чл. 290 ГПК, е прието същото разрешение относно съотношението между двете разпоредби в ЗПИНМ /отм./ – чл. 39, ал. 1 и чл. 55а, като втората представлява специална такава по отношение нормата на чл. 39, ал. 1, тъй като урежда един специфичен случай на отчуждаване за конкретно посочени в нея мероприятия на улично-регулационния план – за държавно и групово жилищно строителство или за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации. Поради това е прието за допустимо същата да урежда друг начин на отчуждаване, различен от този по чл. 39, ал. 1 – по силата на самата заповед за отчуждаване, а не след заплащане на обезщетение за отчуждения имот. И в този случай на отчуждаване е предвидено обезщетяване на собственика /чл. 55б/, но заплащането на обезщетението не е елемент от фактическия състав на придобиването на правото на собственост от държавата върху отчуждения имот. В сочените решения е цитирана и съдебна практика в този смисъл.
Настоящият състав споделя горното разрешение на обуславящия изхода на спора правен въпрос и поради противоречието на извода във въззивното решение с тази практика на ВКС, същото следва да се отмени като неправилно и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли поради следните съображения:
По делото е установено, че с решение № 215 по протокол № 29 от 1.12.1959 год. на ИК на ГНС – П. е отчужден имот 6 от кв. 307б нов, 233 стар, част от който е собственост на наследодателите на ищците, съгласно представените нотариален акт № 10/1958 год. и договор за делба от 1.12.59 год., на основание чл. 55а ЗПИНМ /отм./ за групово или кооперативно жилищно строителство. С оглед застрояването на имота с триетажна сграда, последната е изключена от отчуждаването при условията на параграф 135 ППЗПИНМ /отм./ с предвиден самостоятелен застроителен режим, като правото на строеж върху съответна на заварената сграда идеална част от образувания парцел произтича от предвиденото в ал. 2 от същата разпоредба, и то безвъзмездно. Независимо от това, с решение от 26.12.61 год. на ИК на ГНС – П., на собствениците на сградата е учредено право на строеж върху половината от отчуждения им имот.
С оглед основанието за отчуждаване на имота на наследодателите на ищците – по чл. 55а ЗПИНМ /отм./, отчуждителното действие с преминаване собствеността в държавата е настъпило с постановяване на решението на ИК на ГНС и е ирелевантно обстоятелството дали е платено обезщетение на собствениците, а с оглед данните по делото за построените жилищни блокове, явно е, че е налице заемане на имота, което съгласно чл. 55б, ал. 2 с. з. се осъществява след обезщетяване на собственика. Като е приел, че поради липса на представени доказателства за плащане на дължимото обезщетение отчуждителното действие не е настъпило и ищците се легитимират за собственици на имота към момента на изработване на кадастралната карта, въззивният съд е нарушил материалния закон, поради което и решението му е неправилно.
С оглед отчуждаването на имота на посоченото основание, възстановяване на собствеността е възможно по предвидения в ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС административен ред, който е изчерпан с постановен отказ, видно от представеното решение от 22.12.93 год. по гр. д. № 1432/93 год. на Пловдивския окръжен съд. Горният ред изключва приложението на ЗВСВОНИ, като позоваването на ищците на възстановяване на собствеността на основание чл. 2, ал. 2 от същия е неоснователно поради липса на предвидените в него предпоставки.
Поради тези съображения ищците не се легитимират като собственици на отчуждения имот нито на основание възстановяване на собствеността, нито по давностно владение с оглед забраната за придобиване на това основание имоти, държавна собственост – чл. 86 ЗС до 1990 год., и след последващите изменения в законодателството по отношение този придобивен способ спрямо държавната и общинска собственост, респ. публична такава, и с оглед спиране на давността, съгласно параграф 1 от ЗД на ЗС по отношение придобиване на имоти, частна държавна или общинска собственост, към релевантния момент – одобряване на кадастралната карта на [населено място] през 2009 год., в която са поддържали да е допусната грешка в заснемането на имота им. След отмяна на въззивното решение като неправилно следва да се постанови друго, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, с което искът се отхвърли.
С оглед този изход на спора на касатора следва да се присъдят направените разноски за цялото производство по делото в размер на 2 880 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА изцяло въззивното решение № 47 от 12.01.2016 год. по гр. д. № 2121/2015 год. на Пловдивския окръжен съд и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. З. З., Ц. Н. З., И. П. М., А. П. З., всички от [населено място], [улица], ет. 3, В. Н. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 13, Д. Й. Ц. от [населено място], [улица], А. П. М. от [населено място], [улица], Д. В. С. от [населено място], [улица], А. Ц. Ц., К. К. Ц. двамата от [населено място], и Н. И. Ц. от [населено място],[жк], ул. 12, [жилищен адрес] вх. „А” срещу [община] иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, /редакция преди изменението на закона с ДВ бр. 49/2014 год. /сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/ за признаване, че в одобрената кадастрална карта на [населено място] от 2009 год. е допусната грешка в заснемането на собствения им имот с идентификатор 56784.518.1503 и съседната му от североизток площ от около 230-280 кв. м., която вместо в техния имот е заснета в границите на общински имот № 56784.518.146.
Осъжда И. З. З., Ц. Н. З., И. П. М., А. П. З., всички от [населено място], [улица], ет. 3, В. Н. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 13, Д. Й. Ц. от [населено място], [улица], А. П. М. от [населено място], [улица], Д. В. С. от [населено място], [улица], А. Ц. Ц., К. К. Ц., двамата от [населено място] и Н. И. Ц. от [населено място],[жк], ул. 12, [жилищен адрес] вх. „А” да заплатят общо на [община] направените по делото разноски в размер на 2 880 лв. /две хиляди осемстотин и осемдесет лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.