О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр. София, 02.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3856 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Н., със съдебен адрес в [населено място], [улица], ет. 2 – адв. А. Г., срещу решение № 395 от 15. 10. 2015г. по в. гр. дело № 1460/2015г. на Старозагорски окръжен съд, ІІ граждански състав, с което е потвърдено решение № 452 от 14. 05. 2015г. по гр. дело № 459/2015г. на Старозагорски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен частичен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от касатора Н. срещу ответника [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, за разликата над сумата 12 500 лв. до сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от получената вследствие на трудова злополука, настъпила на 19. 03. 2013г., фрактура на глезена на десния крак, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 19. 03. 2013г. до окончателното плащане, и е реализирана отговорността на ищеца за съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за сумата 1 583. 34 лв.. В частта, в която частичният иск с правно основание чл. 200 КТ е уважен за сумата 12 500 лв., ведно със законната лихва от 19. 03. 2013г. до окончателното плащане, първоинстанционното решение, потвърдено с въззивното решение, е влязло в сила.
Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което частичният иск с правно основание чл. 200 КТ да бъде уважен за целия му предявен размер, както и да му бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция съдебни разноски.
Касаторът – ищец въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос от значение за изхода по конкретното дело за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразно принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, който въпрос съдът уточнява съобразно доводите на касатора и цитираното от него ППВС № 4/1968 г., с оглед правомощията му съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът сочи, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана освен в ППВС № 4 от 1968 г. и в следните решения на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. дело № 157/2011 г. на І т.о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ІІ т.о., решение № 31 от 25.03.2014 г. по т. дело № 1203/2013 г. на ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. дело № 486/2012 г. на ІІ т.о., решение № 73 от 27.05.2014 г. по т. дело № 3343/2013 г. на ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. дело № 2974/2013 г. на ІІ т.о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. дело № 566/2010 г. на ІІ т.о. и решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.дело № 795/2008 г. на ІІ т.о..
Ответникът по касационната жалба /ответник и в процеса/ – [фирма], подава писмен отговор, в който поддържа, че касационната жалба е недопустима като просрочена. В случай, че ВКС приеме касационната жалба за подадена в срок, счита че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният правен въпрос няма връзка с конкретното дело и с неговия предмет. Претендира сторените в настоящото производство деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК. Неправилно в атакуваното въззивно решение е посочено, че последното не подлежи на касационно обжалване, в нарушение на чл. 280, ал. 2, т. 1 вр. с т. 3 ГПК, поради което то не е съобщавано на страните. Въззивният съд е посочил в последното открито съдебно заседание датата, на която ще произнесе решението си, като го е обявил преди тази дата. Процесното исково производство не е бързо, поради което чл. 315, ал. 2 ГПК не е приложим, а са приложими общите правила, според които е следвало да бъдат изпратени съобщения за решението до страните и от получаването им да тече срок за касационно обжалване. Ищецът сочи, че е узнал за въззивното решение на 07. 06. 2016г., от който момент най – рано би могъл да започне да тече едномесечният срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК, като подадената на 01. 07. 2016г. касационна жалба е в рамките на този срок. Последната изхожда от легитимирана страна и е срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, с цена на иска над 5 000 лв., следователно е процесуално допустима. Налице са и посочените от касатора общо и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставения правен въпрос.
Предявен е частичен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука за сумата 25 000 лв. от общ размер на обезщетението от 60 000 лв..
Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че между ищеца и ответника – работодател е бил сключен трудов договор, през времетраенето на който, на 19. 03. 2013г., работникът – ищец е претърпял трудова злополука, при която му е причинена фрактура на глезена на десния крак /открито счупване/. Приел е също, че пострадалият е претърпял три операции: първата за поставяне на метална остеосинтеза, втората за изваждането на последната – 1 година след трудовата злополука и третата на 12. 12. 2014г. поради получена инфекция с увреждане на костта – за вътреставно почистване на ставните повърхности на глезена и обездвижване на ставата с гипс, като този втори поставен гипс вече е свален; че уврежданията са възстановими след рехабилитация; че лечението е продължило по-дълго от обикновеното при здрав, жизнен и тонизиран организъм – от 6 до 12 месеца, поради откритата фрактура, създаваща предпоставки за възникване на инфекция и че е възможно пълно излекуване след рехабилитация. Старозагорски окръжен съд е счел при преценка на свидетелските показания и заключението на приетата съдебномедицинска експертиза, че от страна на ищеца не е допусната груба небрежност, т.е. не е налице поведение, при което пострадалият е съзнавал настъпването на вредоносните последици, но се е надявал да ги предотврати. Приемайки, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука се определя от съда по справедливост при преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, съобразявайки че лечението на ищеца е продължило по – дълго от обикновеното /от 6 до 12 месеца/ и че при открито счупване като процесното оздравителният период е индивидуален, е намерил за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за процесните неимуществени вреди в размер на 12 500 лева., за която сума е уважил частичния иск с правно основание чл. 200, ал. 1КТ.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос е включен в предмета на конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на съда по него, т.е. осъществено е общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Възприетото в обжалваното въззивно решение разрешение по този правен въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. и в множество решения по чл. 290 ГПК, измежду които цитираните от касатора. Според последната размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.. Съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Възприемайки за справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука сумата от 12 500 лв., въззивният съд не е преценил всички относими горепосочени факти и доказателства и не е оценил в изискуемата съвкупност тяхното значение и тежест за определяне на обективно справедлив размер на претендираното обезщетение, който в най-пълна степен да постигне обезщетяване за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания – резултат от вредоносното действие /трудовата злополука/. Следователно атакуваното второинстанционно решение противоречи на горепосочената задължителна практика на ВКС по релевантния правен въпрос, т.е. по него са осъществени основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общо и допълнително/ за допускане на касационно обжалване.
На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 395 от 15. 10. 2015г. по в. гр. дело № 1460/2015г. на Старозагорски окръжен съд, ІІ граждански състав, с което е потвърдено решение № 452 от 14. 05. 2015г. по гр. дело № 459/2015г. на Старозагорски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен частичен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от Н. И. Н. срещу ответника [фирма], за разликата над сумата 12 500 лв. до сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от получената вследствие на трудова злополука, настъпила на 19. 03. 2013г., фрактура на глезена на десния крак, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 19. 03. 2013г. до окончателното плащане, и е реализирана отговорността на ищеца за съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: