О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр.София, 08.02.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Красимира Харизанова
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 134/ 2010 г.за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на П. Д. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 05.10.2009 г. по гр.д. № 339/ 2009 г. С посоченото решение е отменено изцяло решение на Районен съд – Монтана по гр.д. № 72/ 2009 г. и е постановено ново решение по същество на спора, с което П. Т. е осъдена да заплати на М. В. Г. сумата 1 200 лв на основание чл.240 вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД и сумата 445 лв разноски по делото за двете инстанции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че за да постанови атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по значим правен въпрос – може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума. Положителният отговор на този въпрос, даден във въззивното решение, бил в противоречие с решение № 37/ 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/ 1969 г на ОСГК, забраняващо презумиране на договор за заем само въз основа на установяване на един от елементите на фактическия състав на договора. В същия смисъл били и разрешенията на ВКС, дадени в решение № 517 от 31.05.2007 г. по т.д. № 956/ 2006 г., решение № 1* от 15.10.2008 г. по гр.д. № 5017/ 2007 г., решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/ 2002 г., решение № 1* от 19.12.2008 г. по гр.д. № 3484/ 2007 г. Повдигнат е и въпроса за тълкуването на договора, като според касатора в противоречие с решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр.д. № 47/ 2005 г. на ВКС, ІІ г.о. меродавна при тълкуването е тази воля на страните, която недвусмислено сочи на наличие на всички елементи от фактическия състав на договора – докато въззивният съд в обжалваното решение се позовал само на един от разкритите с тълкуване елементи на състава. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация М. В. Г. оспорва жалбата. Според него не са налице предпоставките по чл.280 от ГПК, тъй като цитираните от касатора решения не били постановени по сходни, а по различни казуси. Не можело да се направи извод за наличие на противоречива практика, съответно не били налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата и моли, ако атакуваното решение бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде потвърдено.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за основателно.
Цитираните в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване решения на Върховния касационен съд отговарят отрицателно на въпроса възможно ли е да се презумира наличие на договор за заем въз основа на установено плащане на суми от едно лице на друго. С решение № 37/ 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/ 1969 г на ОСГК е прието, че „Не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях”. В същия смисъл са и правните изводи, направени в решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/ 2002 г. Обратно, въззивният съд в атакуваното решение е приел, че разписката за дължимост на определени суми от касатора на ответника по касация съставлява недвусмислено доказателство за наличие на договор за заем. Този извод е направен при наличие на противоречива практика, следователно касае се за въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Този въпрос е от значение за конкретното дело, защото тъкмо отговорът по него (който въззивният съд е дал различно от смисъла, в който са цитираните решения на ВКС) е послужил като мотив за отхвърляне иска. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Съгласно чл.69 т.1 от ГПК вр. чл.18 ал.2 т.2 вр. чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, с оглед цената на иска, дължимата в касационното производство държавна такса възлиза на 25 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд – Монтана от 05.10.2009 г. по гр.д. № 339/ 2009 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 25 лв (двадесет и пет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държана такса, или за връщане на жалбата – при изтичане на срока.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: