Р Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр.София,13 февруари 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
При участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора…………………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 50230 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. д. [фирма] срещу решение № 4547/17.06.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 1570/2015 г. по описа на СГС, с което е потвърдено решение № 8-48-122/ 15.07.2014 г. по гр.д. № 19853/2013 г. на СРС. С първоинстанционното решение са уважени частично предявените от И. М. М. среду ЗД [фирма] кумулативно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ във вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лв. – обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени вреди, причинени от ПТП, станало на 09.05.2008г.; и за сумата 1 857.74 лв. – обезщетение за забава за периода от 08.05.2010г. до 08.05.2013г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответната страна И. М. М. поддържа становище за неоснователност на подадената жалба.
С определение № 707/13.10.2016 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса – при формиране на преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от Закона за движение по пътищата, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението.
По този въпрос, с решение № 185/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 889/ 2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност. Избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от него предварително. Когато съдът преценява дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал. 2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Необходимо е да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя, съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Освен това, ако с оглед конкретната пътна обстановка, нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал. 2 ЗДвП.
Това разрешение на правния въпрос се споделя от настоящия състав на ВКС, предвид което като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, съдът намира касационната жалба за основателна, поради следното:
По делото е установено, че на 09.05.2008 г. около 10 часа в [населено място], свидетелката Г. С. Д., чиято застрахователна отговорност по договора за застраховка „Гражданска отговорност“, е била обезпечена от ответното дружество [фирма], е управлявала автомобила си в посока от О. м. към кръстовището на СУ „К. О.”. Автомобилът се е движел в крайната лява лента със скорост около 30 – 40 км/ч, при разрешена за този пътен участък максимална скорост от 50 км/ч. В другите две съседни платна имало спрени колони от автомобили, между които пострадалата ищца е предприела пресичане на [улица], на необозначено за пешеходци място, като според приетото заключение на автотехническата експертиза, поради силно ограничената видимост към тротоара вдясно, св. Д. е имала обективна възможност да я възприеме като опасност на пътното платно на разстояние от около 1,5 м, при което ударът е настъпил в опасната зона за спиране на автомобила и е бил непредотвратим. Вещото лице е посочило още, че произшествието би било предотвратимо при управление на автомобила с около 12 км/ч или 17 км/ч, която скорост правилно въззивният съд е посочил, че е твърде ниска и би създала пречки за движението на другите МПС по пътя. При сблъсъка ищцата е получила открито изкълчване на лява глезенна става с двуглезенно счупване, причинило й трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за повече от 30 дни. Воденото срещу водача на МПС предварително производство на два пъти е прекратявано с постановления на прокуратурата, първоначално – на основание чл.243 ал.5 т.1 НПК вр. с чл.15 НК /случайно деяние/; а впоследствие – на основание чл.24 ал.1 т.2 НК, вр. с чл.1 ал.1 от Закон за амнистия /обн. ДВ бр.26/07.04.2009г., в сила от 22.04.2009г./.
При преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства, неправилен и необоснован е изводът на въззивния съд, че поведението на застрахования делинквент като водач на МПС е противоправно, тъй като същият е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП, която задължава водачите на пътни превозни средства при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия и с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.
По делото е безспорно установено от приетите писмени доказателства, автотехнически експертизи и показанията на св. Д. /които следва да се кредитират, тъй като са последователни, безпротиворечиви и кореспондират с описания от експерта механизъм на ПТП/, че в конкретния случай водачът се е движел със съобразена с оглед изискванията за безопасно движение при конкретните пътни условия скорост – при ясно време и суха настилка, автомобилът е управляван със скорост под максимално разрешената за този участък. Моментът, в който ищцата като пешеходец се е появила внезапно на пътното платно измежду спрените в дясната лента спрямо посоката на движение на автомобила коли, и в който водачът на МПС би могъл да я възприеме като опасност, разстоянието между двата обекта е било 1,5 м, а опасната зона за спиране при скорост 30 – 40 км/ч е в диапазона от 14м до 21м. При това положение, следва да се приеме, че водачът на МПС не е нарушил задължението си по чл.20 ал.2 ЗДвП, защото с оглед на конкретната пътна обстановка той не би могъл да предположи, че пешеходец ще предприеме пресичане на пътното платно, преминавайки между спрели в двете съседни ленти автомобили и ще навлезе в третата лента, в която автомобилите се движат в посока за завой наляво при светофара на СУ „К. О.”. В случая, водачът на МПС обективно не би могъл в по-ранен момент да възприеме пешеходеца като опасност на пътя, тъй като от една страна – произшествието е настъпило в най- отдалечената спрямо тротоара лента за движение, а от друга – видимостта към този тротоар е силно ограничена, поради спрените в съседните ленти МПС, измежду които се е появила ищцата. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. Както се посочи, в случая от обективна и субективна страна не е било възможно св.Д. да възприеме ищцата като опасност на пътя от по-голямо разстояние, надвишаващо опасната зона на спиране на автомобила. Пострадалата като участник в движението е нарушила чл.114 т.1 ЗДвП, предприемайки пресичане на необозначено за това място на 6-лентово пътно платно, при засилен трафик на автомобили, като с оглед конкретната пътна обстановка сама се е поставила в ситуация, при която ударът е бил технически непредотвратим от страна на водача на МПС. Липсата на допуснати от последния нарушения на правилата на ЗДвП, изключват възможността за ангажиране на деликтната му отговорност за получените от ищцата телесни увреждания.
С оглед на изложеното, незаконосъобразни и необосновани са изводите на въззивния съд за основателност на предявените искове. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства. Предмет на застраховката е деликтната отговорност на застрахованите лица, т.е. отговорността за виновно причиняване на вреди на трети лица, уредена в чл.45 и сл. от ЗЗД. С оглед функционалния характер на отговорността на застрахователя по този вид застраховка, ако липсва един от елементите за възникване на гражданската отговорност на прекия причинител на увреждането, то не са налице предпоставки и за ангажиране отговорността на застрахователя по предявения срещу него пряк иск по чл.226 ал.1 КЗ /отм./. Ето защо, съобразявайки се с функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя, при установената по делото липса на предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахования делинквент, то преките искове на ищцата срещу застрахователя са изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят, което от своя страна налага и отмяна на въззивното решение.
При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за производството, съобразно отхвърлената част от исковете, предмет на разглеждане. Страната е представила списък по чл.80 ГПК, съгласно който претендираните за трите инстанции разноски са общо в размер на сумата 2 699.32 лв. Искането е частично основателно, предвид следното:
От описаните в списъка разноски по т.1, т.7, т.8 и т.9, касаещи направени пред първата инстанция разходи, искането за доприсъждане на разноски е допустимо и основателно общо за сумата 332.70 лв., от която – 312.70 лв. – дължимо юрисконсултско възнаграждение /т.1 и т.9/ за разглежданата част от претенцията; и 20 лв. – разноски за автотехническа експертиза /т.8/, като разликата до посочените в списъка 100 лв. е присъдена от РС.
Претендираните в списъка по т.2 и т.4 разноски за въззивната инстанция, следва да се присъдят в поисканите размери – 610 лв. юрисконсултско възнаграждение и 157.16 лв. – такса за въззивното обжалване.
От разходите за касационното производство по т.3, т.5 и т.6 от списъка, дължими са 187.16лв. разноски за държавни такси /т.5 и т.6/ и сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение /т.3/, определено съгласно чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. с чл.37 ЗПрП и чл.78 ал.8 ГПК /ред. след изм. с ДВ бр.8/24.01.2017г./.
Предвид изложеното, на касатора следва да бъдат присъдени разноски за производството общо в размер на сумата 1 437.02 лв., като искането за разликата до сумата 2 699.32 лв. е неоснователно и се отхвърля.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 4547/17.06.2015г., постановено по възз.гр.д. № 1570/2015 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 8-48-122/ 15.07.2014 г. по гр.д. № 19853/2013 г. на СРС и ответникът [фирма] – С. е осъден да заплати на ищцата И. М. М. с ЕГН- [ЕГН], от [населено място], сумите 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, станало на 09.05.2008г. в [населено място] и 1 857.74 лв. – обезщетение за забава за периода от 08.05.2010г. до 08.05.2013г., както и сумата 370.31 лв. деловодни разноски по сметката на Софийски районен съд.
Вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от И. М. М. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], с адрес за призоваване – [населено място], [улица], срещу [фирма] – С., искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ал.1 ЗЗД за сумите 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, станало на 09.05.2008г. в [населено място] и 1 857.74 лева – обезщетение за забава за периода от 08.05.2010г. до 08.05.2013г.
ОСЪЖДА И. М. М. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на [фирма] – С., разноски за производството, общо в размер на сумата 1 437.02 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.