4
решение по гр.д.№ 1530 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
Р Е Ш Е Н И Е
№ 170
София, 27.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Даниела Никова, след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1530 по описа за 2016 г., приема следното:
Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Г. и С. Ж. Г. срещу решение № 504 от 16.12.2015 г. по в.гр.д.№ 1526 от 2015 г. на Старозагорския окръжен съд, I граждански състав, с което е потвърдено решение № 458 от 15.05.2015 г. по гр.д.№ 5253 от 2012 г. на Старозагорския районен съд за отхвърляне на предявените от Г. П. Г. и С. Ж. Г. срещу Г. П. П. и П. С. П. искове за прогласяване нищожността на постановление за възлагане на недвижим имот от 13.02.1996 г. след извършена публична продан и за установяване на правото на собственост и предаване владението на 1/3 ид.ч. от дворно място, находящо се в [населено място], [улица] площ от 660 кв.м., съставляващо УПИ IV-3376 в кв.63а по плана на [населено място], заедно с втори етаж от построената в това дворно място сграда, състоящ се от пет стаи, вестибюл, коридор, две тераси, заедно с 1/2 ид.ч. от входа на стълбището и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата.
В жалбата касаторите Г. П. Г. и С. Ж. Г. твърдят, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В писмен отговор от 29.03.2016 г. и в открито съдебно заседание ответниците Г. П. П. и П. С. П. оспорват жалбата. Молят да им се присъдят направените по делото разноски.
С определение № 287 от 09.05.2016 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречието му със задължителна съдебна практика /Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 17 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и др./ по въпроса: какъв способ за придобиване на право на собственост е публичната продан по ГПК- оригинерен или деривативен.
В Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 17 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и др. е прието, че публичната продан по ГПК е деривативен способ за придобиване на право на собственост. Горният извод е изведен от разпоредбата на чл.384, ал.2 ГПК /отм./ и аналогичната й разпоредба на чл.496, ал.2 от действащия ГПК, според които от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива само правата, които длъжникът е имал върху имота, но не и правата на трети на принудителното изпълнение лица, които са можели да бъдат противопоставени на взискателите по изпълнителното дело.
В обжалваното решение е прието обратното- че публичната продан е оригинерен способ за придобиване на право на собственост, поради което без значение за делото било дали с обявяването на нищожността на договора за ипотека, въз основа на който е бил издаден изпълнителния лист, е отпаднало изпълнителното основание за извършване на публичната продан. В тази част въззивното решение е неправилно.
Крайният извод на въззивният съд за неоснователност на предявените по делото искове обаче е правилен. Действително, с влязлото в сила решение № 487 от 12.01.2001 г. по гр.д.№ 2286 от 2000 г. на Старозагорския районен съд, изпълнителното основание, въз основа на което е било проведено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 2562 от 1995 г. /договора за ипотека, обективиран в нотариален акт № 10 от 1993 г./, е било обявено за нищожно. Съгласно чл.330, ал.1, б.“г“ ГПК /отм./, аналогична на разпоредбата на чл.433, ал.1, т.4 ГПК, това е основание за прекратяване на изпълнителното производство. Когато обаче основанието за прекратяване на изпълнителното производство е настъпило след приключване на изпълнението с влязло в сила постановление за възлагане /какъвто е настоящия случай с постановлението за възлагане, влязло в сила още на 22.02.1996 г./, прекратяването на изпълнението не може да засегне правата, които трети лица /в случая купувачите по публичната продан П. П. и Г. П./ са придобили въз основа на изпълнителните действия. В този смисъл е изричната разпоредба на чл.330, ал.3 ГПК /отм./, аналогична на разпоредбата на чл.433, ал.3 от действащия ГПК. Поради това правилен е крайният извод на въззивния съд, че въпреки обявяването на актът, въз основа на който е издаден изпълнителния лист /договора за ипотека/, за недействителен с влязлото в сила решение по гр.д.№ 2286 от 2000 г. на Старозагорския районен съд, ответниците- купувачи по публичната продан са си запазили правото на собственост върху спорния имот и към настоящия момент продължават да са негови собственици.
Неоснователно е и твърдението на ищците за недействителност на публичната продан на основание чл.384, ал.3 ГПК /поради невнасяне на цената/. От събраните по делото доказателства се установява, че ответниците са заплатили в предвидения в чл.380, ал.2 ГПК /отм./ петдневен срок от приключване на публичната продан цялата цена на имота: Видно от изпълнителното дело, проданта е проведена на 08.02.1996 г. с цена на имота 4 555 000 лв. и за купувач по нея е обявена ответницата П. П.. От приетите по делото и неоспорени от страните основно и допълнително заключения на съдебно-икономическата експертиза е установено, че П. П. е внесла цялата цена на имота на три вноски, направени на 08.02.1996 г. и на 13.02.1996 г. по сметки на съдебния изпълнител в [фирма] и [фирма]. Недоказано от ищците е останало тяхното твърдение, че сумите не са внесени по сметка на съдебния изпълнител. При положение, че към настоящия момент при съдебния изпълнител и в банката вече не се съхраняват документи кой е бил титуляр по посочените във вносните бележки сметки /според заявлението на вещото лице в съдебно заседание от 05.03.2014 г./, в тежест на ищците Г. Г. и С. Г. е било да докажат с други доказателствени средства своето твърдение. Такива други доказателства не са представени. Напротив, налице е друго косвено доказателство за внасяне на продажната цена по сметка на съдебния изпълнител- постановлението за възлагане от 13.02.1996 г., в което изрично е записано, че сумата 4 555 000 неденоминирани лв. е внесена по сметката на съдебния изпълнител с посочените от вещото лице вносни бележки от 08.02.1996 г. и от 13.02.1996 г. Поради това правилно и първоинстанционния и въззивният съд са приели, че посочените във вносните бележки от 08.02.1996 г. и от 13.02.1996 г. сметки са на посочения в тези бележки титуляр- съдебния изпълнител по изп.д.№ 2562 от 1995 г.
Поради всичко гореизложеното като краен резултат въззивното решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.
Неоснователно е твърдението на касаторите в касационната жалба, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се бил произнесъл по непредявен иск. Видно от исковата молба и молбата-уточнение на иска от 14.11.2012 г., ищците са поискали съдът да прогласи нищожността на постановлението за възлагане поради неплащане на цената и поради липса на основание и да осъди ответниците да предадат на ищците владението на имота, предмет на принудителното изпълнение. Първоинстанционният съд е отхвърлил точно тези предявени от ищците искове /за прогласяване нищожността на постановлението за възлагане и по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и за предаване на владението върху имота/, като се е произнесъл и по двете заявени от ищците основания за нищожност на постановлението за възлагане- поради неплащане на цената и поради липса на основание. Въззивният съд от своя страна е потвърдил първоинстанционното решение, поради което неговото произнасяне не е недопустимо. Не отговаря на истината твърдението на касаторите, че въззивният съд е приел различна от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове.
Неоснователно и е твърдението в касационната жалба за неправилност на въззивното решение поради допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в решаване на делото при променена правна квалификация, вместо връщането му за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Както бе посочено по-горе, въззивният съд не е променил правната квалификация на иска. Дори и обаче да е дал друга правна квалификация на иска, въззивният съд не е длъжен да върне делото за ново разглеждане от първоинстационния съд. Той е длъжен да обезсили първоинстанционното решение и върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд само когато грешната правна квалификация е довела до разглеждане и произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск или когато се налага конституирането по делото на задължителен другар. В този смисъл е задължителната практика на ВКС- т.2 и т.5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и твърдението за процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на заключението на вещото лице в частта, в която то заявява, че по сметка на взискателя не са постъпили сумите, внесени от купувача по публичната продан. В мотивите на въззивното решение е обсъдено заключението на вещото лице в тази му част, като правилно е прието, че невнасянето на сумата по публичната продан от сметка на съдебния изпълнител по сметка на взискателя не е доказателство, че купувачът по публичната продан не е внесъл продажната цена по сметката на съдебния изпълнител.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.88 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 504 от 16.12.2015 г. по в.гр.д.№ 1526 от 2015 г. на Старозагорския окръжен съд, I граждански състав.
ОСЪЖДА Г. П. Г.- ЕГН [ЕГН] и С. Ж. Г.- ЕГН [ЕГН] и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3 чрез адв.С. В. П. да заплатят на Г. П. П.- ЕГН [ЕГН] и П. С. П.- ЕГН [ЕГН] и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.Т. К. Г. на основание чл.78 ГПК сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.