7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
София, 16.03.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3122/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от И. П. Б. и А. К. Р., срещу въззивното решение № 3591 от 16.05.2013 г. и решения по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ № 167571 от 11.09.2014 г. и № 19980 от 22.10.2015 г., постановени по гр. д. № 721/2010 г. на Софийския градски съд.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Производството е делбено, във фазата по извършване на делбата и ликвидиране на облигационни отношения между съделителите – бивши съпрузи, предявени по реда на чл. 286 ГПК /отм./.
А. 1. Предмет на делба е един апартамент в [населено място], който е изнесен на публична продан по реда на чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ и в тази част първоначално постановеното въззивно решение от 03.12.2007 г. по гр. д. № 753/2007 г. на Софийския градски съд е оставено в сила с решение № 676 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 2179/2008 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о.
С последващо решение от 12.05.2011 г. по гр. д. № 2782/1998 г. на Софийския районен съд, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното първоинстанционно решение от 19.05.2006 г., като е посочено местонахождението на делбения имот. Това решение е оставено в сила с обжалваното въззивно решение, постановено при новото разглеждане на делото от Софийския градски съд.
2. Предмет на предявената облигационна претенцията е присъждане на левовата равностойност на половината от сумата 30 000 щатски долара, произхождаща от заем, сключен от съделителя Р. със свидетеля Г. К., и вложен в подобрения в закупения по време на брака недвижим имот, извършени със съгласието на съделителката Б..
Съобразно приетото в отменителното решение № 676 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 2179/2008 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., постановено при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция, въззивният съд посочил в мотивите си, че е бил сключен договор за заем от 21.03.1991 г. за 464 220 лева, съставляващи към този момент по фиксинга на БНБ левовата равностойност на 30 000 щатски долара. В отменителното решение са посочени и останалите, подлежащи на доказване, факти: че съпругата е знаела за сключения заем и за неговата цел; че същият е сключен за задоволяване нужди на семейството – довършителните работи на апартамента и е изцяло вложен за посочените нужди и че заемът, заедно с дължимата лихва от 9.53 %, е върнат на 31.07.1997 г. само от А. Р.. Въззивният съд обсъдил събраните по делото доказателства: заключенията на единична и тройна съдебно-техническа експертизи за извършените в различни периоди строително-монтажни работи и тяхната стойност, показанията на две групи свидетели относно знанието на бившата съпруга за заема и условията по него, като посочил кои от тях поставя в основата на своето решение и по какви съображения, и приложените писмени доказателства. В резултат на извършения анализ съдът приел, че не се установява цялата взета в заем парична сума да е използвана за нуждите на семейството, а това се установява само за 4 026 щатски долара. Във връзка с произхода на средствата, с които заетата сума е върната на 31.07.1997 г., съдът приел, че това са лични средства на бившия съпруг. От наличните по делото данни съдът заключил, че съпругата не е знаела за взетия заем и поетите условия по него, поради което отношенията между страните следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В тази хипотеза съпругата отговаря само до размера на обогатяването, т. е. дължи сумата, която би заплатила, ако сама би предприела работата, а това е половината от левовата равностойност на 4 026 щатски долара към момента на погасяване на задължението, възлизаща на 4 267.56 лева, която е присъдена на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 25, ал. 2 СК /от 1985 г. – отм./ и чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
3. С решение № 167571 от 11.09.2014 г. е допусната поправка на основното въззивно решение, постановено по гр. д. № 721/2010 г. на Софийския градски съд при новото разглеждане на спора, като първоинстанционното решение от 19.05.2006 г. е оставено в сила в частта, с която претенцията на А. Р. е уважена частично, като И. Б. е осъдена да му заплати 4 267.56 лева.
4. С решение № 19980 от 22.10.2015 г. е допусната поправка на предходното решение от 11.09.2014 г. по гр. д. № 721/2010 г. на Софийския градски съд, като без уважение са оставени исканията на А. Р. за присъждане на законна лихва върху вземането му от 4 267.56 лева, както и на разноски за въззивната инстанция.
Б. І. По касационната жалба на И. Б. с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
Жалбата има за предмет въззивното решение, с което жалбоподателката е осъдена да заплати 4 267.56 лева – половината от стойността на вложената в довършителни работи сума по сключения договор за заем.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, по които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС; по които има противоречива съдебна практика или които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос. Въпросите /въпросът/ трябва да бъдат посочени в изложението към касационната жалба, като ВКС няма правомощието сам да ги определя, а може само да ги уточни или конкретизира. Те не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, а не да се занимава за трети път с фактите по делото. Конкретно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при които е създадена и се налага осъвременяването й.
В настоящия случай указанията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са съобразени при изготвяне на представеното от жалбоподателката изложение, тъй като нито е формулиран правният въпрос, по който тя иска допускане на касационното обжалване, нито е посочено с какво разглеждането на конкретното дело от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложението съдържа оплаквания, свързани с обсъждането на доказателствата и възприемането на фактите от въззивния съд, за необоснованост на фактическите и правни изводи, както и за нарушение на материалния закон, нарушение на Закона за деноминация на лева и непроизнасяне по възражението за изтекла погасителна давност, но тези оплаквания съставляват касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението и не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
ІІ. По касационните жалби на А. Р. с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК:
1. Предмет на обжалване на първо място е въззивното решение, с което в сила е оставено решението от 12.05.2011 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение от 19.05.2006 г. по гр. д. № 2782/1998 г. на Софийския районен съд. Поправката се изразява в посочване на административния адрес, на който се намира изнесеният на публична продан недвижим имот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. длъжен ли е съдът да се съобрази с изискването на закона за провеждане на съдебната процедура по редовно призоваване; 2. длъжен ли е съдът да прецени доказателствата и доводите на страните, имащи значение за изхода на делото.
Въпросите са поставени във връзка с оплакванията, че касаторът не е бил редовно призован за съдебното заседание на първоинстанционния съд, проведено на 01.02.2011 г., в което е разгледана молбата на съделителката Б. по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, а въззивният съд, който не е обсъдил доводите в тази насока и нарушил чл. 45 и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, неправилно приел, че не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и няма основание за отмяна на първоинстанционното решение.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, който е свързан с предмета на делото и е обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай предмет на обжалваното въззивно решение е поправка на очевидна фактическа грешка, свързана с пропуска на първоинстанционния съд да посочи в диспозитива на решението си административния адрес на делбения имот. В изложението не се поставя правен въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи произнасянето на съда по посочения предмет, поради което и общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не се установява и въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика във връзка с призоваването на страните и обсъждането на доводите за нарушение на правилата за призоваване. Това е така, защото в обжалваното решение са изложени съображения защо според въззивната инстанция касаторът е бил редовно призован за заседанието на районния съд. Посочено е също, че евентуално допуснато от първата инстанция процесуално нарушение може да бъде изправено от въззивната инстанция, пред която нередовно призованата страна може да заяви доказателствените си искания, но такива в случая във връзка с производството по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ не са направени.
2. На второ място касаторът е обжалвал въззивното решение в частта за отхвърляне на иска за парично вземане за разликата над 4 267.56 лева до пълния предявен размер от 37 147 лева.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос: дали съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото, както и всички доводи на страните, които са от значение за постановяването на правилно решение. Изложени са съображения, че въззивният съд е процедирал в нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК, илюстрирана с решения, постановени по реда на ГПК /отм./, решения по чл. 290 ГПК, Постановления на Пленума на ВС № 7 от 27.12.1965 г. и № 1 от 13.07.1953 г., т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и определения по чл. 274 и чл. 288 ГПК.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е от значение за формиране правната воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В разглеждания случай в изложението не се поставя такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на конкретна правна норма и подвеждането на доказаните по делото факти към нея. Излагат се оплаквания, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелите С. и К. за използване на целия заем за довършителните работи в апартамента, за това, че експертите не са ползвали свои специални знания, а стойността е дадена въз основа на справочник за цените в строителството, издаден от частна фирма, че не са обсъдени всички доказателства за установяване на претендираното право и доводите в тази насока, като тези нарушения на процесуалните правила са довели до неправилни фактически и правни извода по въпроса дали целият заем е използван за довършителни работи, включително и за тези, извършени през 1997 г.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Оплакванията за допуснати от съда нарушения при обсъждане и преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, по същество се покриват с касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на решението, която не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване в производството по чл. 288 ГПК. Не се установяват и специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика, включително и задължителната, по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като е изложил съображения по всички обстоятелства, посочени в отменителното решение на касационната инстанция като релевантни за уважаване на претенцията за парично вземане, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
3. Обжалвани са и решение № 167571 от 11.09.2014 г. и решение № 19980 от 22.10.2015 г., с което без уважение са оставени исканията на касатора за присъждане на законна лихва върху сумата 4 267.56 лева и на разноски пред въззивната инстанция.
В касационната жалба вх. № 135040 от 14.11.2014 г. е изложено оплакване освен за неправилност, така също и за нищожност и недопустимост – пороци, за които касационната инстанция следи служебно и следва да допусне касационната жалба за разглеждане по същество, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. В разглеждания случай такава вероятност не съществува. Не се констатира с обжалваното решение съдът да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК, а съдебните решения са материализирани в надлежна писмена форма и са подписани от членовете на съдебния състав съобразно изискването на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск.
Подадена е и касационна жалба вх. № 74455 от 09.06.2015 г., която, макар и насочена срещу решението от 11.09.2015 г., повтаря оплакванията за неправилност на въззивното решение в отхвърлителната част на претенцията за парично вземане до пълния предявен размер, и се позовава на част от съдебните актове в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към основната касационна жалба. По допускането на касационното обжалване по тази част на въззивното решение вече има произнасяне и повторното му разглеждане следва да бъде отклонено.
В жалбата са развити и оплаквания, че искането за присъждане на законна лихва върху уважената част от претенцията за парично вземане, е отхвърлено неправилно, без да е взето предвид изявлението на процесуалния представител на касатора адвокат Н. С. в съдебното заседание от 14.02.2013 г. /неправилно посочено, вместо 04.02.2013 г./ за уважаване на жалбата с всички законни последици. Касаторът сочи, че законните последици се изразяват в искането за присъждане на лихви и разноски. Ако се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос се свежда до съдържанието на посочения израз, то той действително включва искания за присъждане на лихва за забавено плащане и на разноски. С обжалваното решение е прието, че в първата инстанция не е заявено такова искане – то е релевирано едва с касационната жалба, не е станало предмет на произнасяне от въззивния съд и не е налице основание за поправка или допълване на въззивното решение в посочения смисъл, а освен това не са представени доказателства за сторени пред въззивната инстанция разноски. Становището на въззивния съд съответства на трайната съдебна практика за своевременно заявяване – най-късно до приключване на устните състезания в първата инстанция, когато производството се е развило по реда на ГПК /отм./, докато в случая касаторът се позовава на искане, направено едва след връщане на делото от касационната инстанция за ново разглеждане. Ето защо липсват основания за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
С оглед изхода на делото, разноските за производството пред Върховния касационен съд следва да останат в тежест на всяка от страните така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивните решения № 3591 от 16.05.2013 г., № 167571 от 11.09.2014 г. и № 19980 от 22.10.2015 г., постановени по гр. д. № 721/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: