Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
гр. София, 14 май 2015 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
при секретаря Мира Недева
и в присъствието на прокурора Петя Маринова
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 291 по описа за 2015 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. С. И. срещу нова въззивна присъда на Старозагорски окръжен съд № 59 от 26.11.14 г, по ВНОХД № 1149/14.
С въззивната присъда е отменена присъда на Старозагорски районен съд № 23 от 10.02.14 г, по НОХД № 1540/14, и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 10.02.2013 г в [населено място], е причинил на Н. М. С. многостепенна средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на тялото на долната челюст в дясно, счупване на долния ръб и дъно на дясната орбита с двойно виждане, хлътване на дясната очна ябълка и счупване на етмоидалната кост, довело до птоза на горния клепач на дясното око и намалена подвижност при поглед нагоре на същото око, представляващо трайно отслабване на зрението, и сътресение на мозъка със загуба на съзнание, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по чл. 66 НК, за срок от пет години. Със същата присъда е осъден да заплати на пострадалия обезщетение, както следва: за неимуществени вреди, в размер на 30 000 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му размер от 45 000 лв, и за имуществени вреди, в размер на 2 222, 74 лв, заедно със законните последици.
С първоинстанционната присъда подсъдимият К. С. И. е признат за виновен в това, че на 10.02.2013 г в [населено място], е причинил на Н. М. С. средна телесна повреда, изразила се в счупване на тялото на долната челюст в дясно, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 4 000 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му размер от 45 000 лв.
Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 10.02.2013 г в [населено място], е причинил на Н. М. С. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долния ръб и дъно на дясната орбита с двойно виждане, хлътване на дясната очна ябълка и счупване на етмоидалната кост, довело до птоза на горния клепач на дясното око и намалена подвижност при поглед нагоре на същото око, представляващо трайно отслабване на зрението, и сътресение на мозъка със загуба на съзнание, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК вр. чл. 12, ал. 1 НК, е оправдан по обвинението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, като е отхвърлен искът на пострадалия за имуществени вреди, в размер на 2 222, 74 лв, предявен заедно със законните последици.
Срещу първоинстанционната присъда е постъпил протест срещу оправдателната й част с искане за осъждане по предявеното обвинение и жалба от частния обвинител и граждански ищец, който е изразил недоволство от оправдателната част на присъдата и от произнасянето по гражданската отговорност.
Подсъдимият не е обжалвал първоинстанционната присъда.
С касационната жалба се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Изтъква се, че е налице чл. 12, ал. 1 НК, че наложеното наказание е явно несправедливо / не е съобразено с данните за личността на дееца като млада възраст, чисто съдебно минало, добри характеристични данни, семейно положение /, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно завишен. С жалбата се прави искане за пререшаване на обема на наказателната отговорност и на гражданската такава, като бъде споделено разрешението на тези въпроси, дадено от първата инстанция.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.
Жалбоподателят не участва лично в касационното производство.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец счита, че жалбата е неоснователна.
Частният обвинител и граждански ищец не участва лично в производството пред ВКС.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е налице.
От фактическа страна е прието, че конфликтът между подсъдимия и пострадалия е предизвикан от първия. По делото не се спори, че подсъдимият е отговорен за причинената средна телесна повреда – счупването на челюст, което се е случило на стълбите в заведението. Спорно е как следва да се квалифицира извършеното от жалбоподателя няколко минути по-късно, отвън пред заведението, където са причинени останалите телесни увреждания. Установено е, че афектираният пострадал излязъл навън, видял подсъдимия и се насочил с викове към него. Той се опитал да го ритне, но не успял, защото подсъдимият отстъпил назад и се предпазил. Пострадалият отново посегнал да го удари, но И. се отдръпнал и му нанесъл удар с ръка по лицето, в резултат от който С. загубил равновесие и паднал на земята, подпирайки се на левите си крайници. Тогава жалбоподателят го хванал за дясната подмишница и го ритнал в областта на лицето и гърдите, от което пострадалият полетял назад и паднал по гръб върху бетонната настилка, като изпаднал в безсъзнателно състояние.
При така приетите фактически положения се явява верен крайният извод на въззивната инстанция, че подсъдимият следва да отговаря за многостепенна средна телесна повреда, така, както е формулирана в обвинението. Правилно е прието, че за действията извън заведението не е приложим чл. 12, ал. 1 НК. Съображенията за това са следните: Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона. Затова, когато „отбраняващият се” съзнателно е провокирал нападение, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание. Неизбежна отбрана е недопустима и спрямо предполагаемо, бъдещо или завършено нападение / ППВС № 12/73 /.
Подсъдимият е инициирал конфликта и безпричинно е нанесъл удар на пострадалия, с което му е причинил счупване на челюст. Пострадалият, почувствал се унизен пред съпругата си, афектиран от случилото се, е извършил действия, с които е целял да засегне телесната неприкосновеност на подсъдимия / опитал се е да го удари /, но не е успял. След това е бил ударен от подсъдимия и е паднал, но е получил нови удари, от които му били причинени останалите телесни увреждания.
Съдебната практика е изяснила, че когато нападателят е неутрализиран, нападението се счита за прекратено, а срещу прекратено нападение не могат да бъдат извършени защитни действия.
При решаването на настоящия казус е релевантен развоят на конфликта, протекъл в две фази. При първата, подсъдимият е предизвикал инцидента и е имал качеството на нападател. От една страна, нападателят не може да се позовава на неизбежна отбрана срещу нападнатия. От друга страна, при втората фаза, с нанасянето на удара по лицето на пострадалия, последният вече е бил неутрализиран. В тази хипотеза, дори при хипотетично нападение, то вече е било прекратено. Ето защо, за нанесените от този момент нататък удари, с които на пострадалия е причинена телесната повреда в областта на дясното око, респективно, изпадане в безсъзнателно състояние, няма основание за отпадане на наказателната отговорност, на основание чл. 12, ал. 1 НК. Следователно, правилно въззивният съд е приел, че жалбоподателят следва да носи наказателна отговорност по обвинението за многостепенна средна телесна повреда, както е формулирана в обвинението, поради което жалбата в тази й част е неоснователна и не може да бъде уважена.
Жалбата е основателна относно обема на гражданската отговорност за вреди от непозволено увреждане с неимуществен характер. Присъденото обезщетение от 30 000 лв е завишено и не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Това е така, защото независимо от сериозността на телесните увреждания, срокът за тяхното отзвучаване е бил три месеца / в тази насока са показанията на св. С., а СМЕ е посочила период повече от 30 дни /. Ето защо, за репариране на претърпените от пострадалия болки и страдания е достатъчно обезщетение от 10 000 лв, в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният акт.
Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е определил наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства: чисто съдебно минало и млада възраст на дееца. Отдадено е дължимото значение на отегчаващото обстоятелство: завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от неуважителния мотив на престъплението / гравитиращ с хулигански подбуди / и сериозността на получените от пострадалия телесни увреди. При таза съвкупност от обстоятелства по чл. 54 НК, наложеното наказание две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, се явява съобразено с критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Сочените от защитата смекчаващи обстоятелства са относими към ниската степен на обществена опасност на дееца, която е съобразена от въззивния съд. Ето защо, искането на жалбоподателя за смекчаване на наказателноправното му положение е неоснователно и не следва да бъде уважено.
По изложените съображения, настоящата инстанция намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивна присъда на Старозагорски окръжен съд № 59 от 26.11.2014 г, по ВНОХД № 1149/14, като НАМАЛЯВА размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено в полза на Н. М. С., на 10 000 / десет хиляди / лв.
НАМАЛЯВА дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск обезщетение за неимуществени вреди на 400 лв.
ОСТАВЯ в СИЛА присъдата в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: