Р Е Ш Е Н И Е
№ 176
София, 02.12.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело 388 /2019 година
Производството е по чл. 290 ГПК
С определение № 379 от 11.07.2019 г. по касационна жалба подадена от Б. И. /Б. М. Ю. е допуснато касационно обжалване на решение № 197 от 06.11.2018 г. по гр.д.№ 200/2018 г. на Окръжен съд-Кърджали, с което е обезсилено решение № 49/29.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 341/2017 г. на РС-Момчилград в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск, предявен от касатора против С. И. С., Т. Ш. С. и Н. Ш. К. да се признае за установено, че ответниците не са собственици на неурегулиран поземлен имот с площ 600 кв.м., находящ се в [населено място], махала М. З., [община], обл. К., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв.м. при описани граници и производството е прекратено поради недопустимост на иска.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – Закон за амнистия и връщане на отнети имущество /ЗАВОИ/ и Наредбата за приложението на чл. 5, ал.2 от този закон. По същество пълномощникът на касатора развива теза, че основанието по чл. 7 ЗАВОИ е отделно от това по чл. 8 от същия закон и за реализиране правата по него законодателят не е предвидил срок, поради което не може да се ограничават правата на лицата, които са лишени от българско гражданство и им е конфискувано имуществото, но не са били осъдени.
Ответниците по касация не вземат становище.
Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Ищецът Б. И. /Б. М. Ю. /сега касатор/ е наследник на М. Ю. А. и А. Б. М.. След като наследодателите са се изселили в Турция и са получили турско гражданство, им е отнето българското гражданство на основание чл. 20 б.”б” Закона за българското гражданство (Обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., изм., бр. 36 от 8.05.1979 г., бр. 64 от 15.08.1986 г., бр. 38 от 19.05.1989 г., отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) с Указ на ДС на НРБ № 1017/28.06.1977 г. На основание чл. 20, ал.3 ЗБГ в първоначалната редакция с Указа е отнето и имуществото на лишените от българско гражданство лица. Те не са осъждани. На основание Указа, за имота е съставен акт за държавна собственост № 250 /400/ от 24.12.1977 г. Върху акта на ръка е отбелязано, че имота е продаден на Ш. С. С., чийто наследници са ответниците. Самият акт за продажба обаче, както и преписката за това не са намерени в Областна администрация Кърджали и в общината. Цитираната в акта за държавна собственост заповед за продажба се отнасяла за друго. Ответниците са признати за собственици по давност с н.а. № …. г. след представяне на удостоверение, че имота не е държавна собственост. На 22.07.2016 г. ищецът е заявил пред [община] обл. К. искане за възстановяване на собствеността на отнетия от наследодателите му недвижим имот. Назначената комисия за това е изследвала дали имота е в патримониума на държавата и дали подлежи на реституция по ЗАВОИ и с решение от 17.10.2016 г. е предложила на кмета да изпрати преписката до Областен управилет, но без конкретно предложение за връщане или за отказ на имота. С писмо от 28.03.2017 г., областният управител е отказал връщане на имота, защото не е направено конкретно предложение от кмета, съгласно чл. 5, ал.2 ЗАВОИ.
РС е отхвърли иска като недопустим защото административната процедура за възстановяване на собствеността не е приключила, а заявлението на ищеца пред кмета е след изтичане на срока по чл. 8 ЗАВОИ.
Въззивният съд е приел, че иска би бил допустим ако са налице предпоставките на т.1 от ТР № 8/2012 г. и материално правните и процесуалните предпоставки за реституция по ЗАВОИ по административен ред. Съдът е приел, че за заявяване реституцията по административен ред следва заявлението да е подадено пред кмета в двугодишния срок по чл. 8, ал.2 ЗАВОИ, който е приложим и в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ. Тъй като срокът е изтекъл според съда на 22.11.1997 г., а заявлението е подадено пред кмета през 2016 г., искът е преценен като недопустим. Съдът се е позовал и на т.5 от ТР № 6/2005 г., в което е посочено, че реституцията е по административен ред.
Касационно обжалване е допуснато по два въпроса:
По първия – приложим ли е преклузивния срок по чл. 8, ал.1 ЗАВОИ и по отношение на лицата, попадащи в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ, в която няма изрично установен срок и приложимо ли е ТР № 6/2005 г. т.5 в хипотезата по чл. 7 ЗАВОИ, когато лицата не са осъждани, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Със Закона за амнистия и връщане на отнети имущества /ЗАВОИ/ (Обн., ДВ, бр. 1 от 4.01.1991 г., попр., бр. 21 от 15.03.1991 г., изм., бр. 62 от 5.08.1997 г., доп., бр. 9 от 1.02.2000 г., в сила от 1.02.2000 г., бр. 34 от 25.04.2000 г. ) е предвидено връщане на конфискувано и отнето имущество на две групи лица. Първата група са лицата по чл. 1 и 2, които са били осъдено с присъди за престъпления, посочени в тези текстове и са амнистирани. Втората група са лицата, които са били лишени от българско гражданство до 22.05.1989 г. и имуществото им е било конфискувано или отнето. Съгласно чл. 10 от Закона за българско гражданство от 1948 г. / ДВ бр. 7026.03.1948 г. отменен 11.10.1968 г./ и първоначалната редакция на чл. 20 б.”б” и ал.3 от Закона за българското гражданство (Обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., изм., бр. 36 от 8.05.1979 г., бр. 64 от 15.08.1986 г., бр. 38 от 19.05.1989 г., отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г. имуществата на лицата лишени от българско гражданство се отнемат в полза на държавата от деня на лишаване от българско гражданство, а имуществата, които те придобият в бъдеще – от момента на тяхното придобиване. Втората група лица не са осъждани, а приложената спрямо тях санкция следва от закона и е последица от лишаването им от българско гражданство. С първоначалната редакция на чл. 7 ЗАВОИ е предвидено връщане на имуществото на тези лица при условията на чл. 5, ал.2 от същия закон след като възстановят българското си гражданство. Тъй като процедурата по възстановяване на българско гражданство по Глава осма от ЗБГ, действал от 1968 до 1999 г. в редакцията към ДВ бр. 38/1989 г. не е определяла срок нито за искането нито за произнасяне на компетентните органи, нормата на чл. 7 също не съдържа срок за заявяване искане за връщане на конфискуваното или отнето имущество. Връщане на имуществата, отнети в полза на държавата по чл. 20 от Закона за българското гражданство от 1968 г. или обезщетяване ако връщането не е възможно е предвидено още с първоначалната редакция на чл. 22, ал.3 от същия закон от влизането му в сила 1968 г. до отмяната на закона – 19.02.1999 г. при условие че се установи, че не е имало основание за лишаване или ако основанието е загубило своето значение. И в тази хипотеза на чл. 22, ал.3 ЗБГ от 1968 г., действал до 19.02.1999 г. – едновременно с ЗАВОИ, не е определен срок за подаване на искането. След отпадане на изискването да е възстановено българското гражданство за да бъде върнато имуществото с изменението на чл. 7 ЗАВОИ (Изм. – ДВ, бр. 62 от 1997 г.), нормата също не предвижда срок.
Относно условията за връщане на имуществото, текстът на чл. 7 ЗАВОИ препраща към нормата на чл.5, ал.2 ЗАВОИ, но не определя срок. Различна от хипотезата по чл. 7 ЗАВОИ е уредената в чл.8, ал.1 ЗАВОИ, която се прилага при същите условия за връщане на имуществото, но изисква двегодишен срок за заявяване на искането за връщане на конфискуваното или отнето имущество от „осъдените лица или техните наследници” Осъдени лица по смисъла на този текст са тези по чл. 2 ЗАВОИ. Адресати на нормата на чл. 7 ЗАВОИ са лицата, лишени от българско гражданство по ЗБГ до 22.05.1989 г., които не са осъждани и техните наследници.
За разлика от хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ, при която конфискуването и отнемането на лишените от българско гражданство лица се отнася за цялото им имущество, конфискуването по присъда касае конкретно имущество. В ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, т.5 е прието, че реституцията по ЗАВОИ е по административен ред, за да се провери дали са налице предпоставките за връщане, а определеният срок за заявяване е с оглед правна сигурност и бързо разрешаване на въпроса със статута на тези имоти. Мотивите обаче се отнасят за хипотезата на чл. 8 ЗАВОИ, при която конфискуването е със съдебен акт, постановено след провеждане на съдебно производство, в което осъденият е участвал /или е могъл да участва/, а в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ конфискуването е с указ на държавния съвет, в процедурата по издаването на който не се предвижда участие и уведомяване на заинтересованите лица.
Условията за връщане на имуществото и по чл. 7 и по чл. 8 ЗАВОИ са предвидените в чл. 5 от същия закон. По приложението на чл.5, ал.2 ЗАВОИ е издадена Наредба / ДВ бр. 61/30.07.1991 г., последно изменена ДВ бр. 7025.08.2000 г. Тя определя условията за връщане на конфискуваното или отнето имущество или ако е невъзможно – за обезщетяването и се прилага както в хипотезата на чл. 8, така и в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ по аргумент от чл. 12 от същата. Наредбата не урежда срок на подаване на заявлението. Следователно приложими са сроковете уредени в ЗАВОИ, а както вече се посочи, такъв е предвиден само в чл. 8, ал..1 за осъдените лица, но не е предвиден срок за заявяване искане от лицата, чието имущество е отнето като последица от лишаването им от българско гражданство, но те не са осъждани. Тъй като се касае за преклузивен срок, с изтичането на който отпада възможността правоимащите осъдени лица или техните наследници да заявят искане за връщане на конфискуваното им имуществото, той не може да се прилага по аналогия и за правоимащите лица по чл. 7 ЗАВОИ. По правило нормите, предвиждащи преклузивни срокове не се прилагат по аналогия както и нормите, предвиждащи ограничаване на права на лицата. Недопустимо е и разширително тълкуване на тези норми, при което би се стигнало до същия резултат. Пред общото изискването за правна сигурност и бързина следва да се предпочете спазване на признатото от закона и неограничено със срок право на лицата, лишени от българско гражданство до 22.май 1989 г. да искат връщане на отнетото им имущество на основание ЗБГ или да бъдат обезщетени ако това е невъзможно.
Допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че искането по чл. 7 ЗАВОИ не е определено със срок е и пар.2 от ПЗР на ЗОСОИ, с който изрично е посочено, че се възстановява преклузивният срок по чл. 8 ЗАВОИ, а нормата на чл. 7 ЗАВОИ, която не съдържа срок не е възпроизведена в този текст. Нормата е конкретна, а не обща, че се възстановяват сроковете по ЗАВОИ.
По изложените съображения се налага извода, че срокът, предвиден в чл. 8, ал.1 ЗАВОИ не се прилага в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ.
По втория въпрос – налице ли е правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, ако чрез него ищецът ще отрече със сила на присъдено нещо правата на ответника и това има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т.1. Съгласно приетото по т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване касае третата хипотеза. Тя е налице, когато законодателят предвижда като условие за възстановяване на собствеността върху конкретно имущество то да е останало в собственост на държавата, общината или техни дружества изцяло или в определен процент. В този случай ищецът не може да се легитимира като собственик, но правният му интерес произтича от това, че ако отрече правата на ответника, които изключват възможността той да придобие права например по реституция, той ще може да реализира свои, признати от закона права.
Предвид отговорът на първия и втория въпрос и по съображенията, изложени към тях, изводът на въззивната инстанция, че искането за връщане на конфискуваното имущество пред административния орган е просрочено, поради което ищецът няма правен интерес да предяви отрицателен установителен иск, с който да отрече правата на ответниците върху процесния имот е неправилен. Искането пред административния орган е за връщане на имущество, отнето в хипотезата на чл. 7 ЗАВОИ, за заявяването на което законодателя не е предвидил срок. По него не е постановен нито отказ, нито становище за уважаване, нито за обезщетяване защото е установено, че за същия имот ответниците са признати за собственици по давност. В административното производство тези права не могат да бъдат отречени дори да са съществували пречки за оригинерно придобиване. Ако придобиването е по сделка, ЗАВОИ не предвижда възможност за установяване нищожност на такава по аналогичен начин на чл. 7 ЗВСОНИ / Р № 73/27.02.2009 г. по гр.д.№ 6502/2007 г. на ВКС, І гр.о./ Предвид условията за връщане на конфискуваното или отнето имущество, предвидени в чл.5, ал..2 ЗАВОИ и Наредбата по приложението на този текст, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В рамките на това производство следва да се установи дали ответниците са придобили имота или правата им върху имота ще бъдат отречени. Изложеното обаче е въпрос по същество от разрешаването на който зависи произнасянето на административния орган
Предвид изложеното, обжалваното определение като постановено в противоречие с материалния закон – ЗАВОИ следва да се отмени, а делото следва да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане и произнасяне по същество от друг състав на въззивния съд.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 197 от 06.11.2018 г. по гр.д.№ 200/2018 г. на Окръжен съд-Кърджали
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: