Р Е Ш Е Н И Е
№ 176
София, 22.05.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на десети май през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при участието на секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 120 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР ГПК,обн.ДВ.бр.59/2007г.,в сила от 01.03.2008г. във вр. с чл.218а,ал.1,буква”а” ГПК/отм./.
В. К. П.,Л. К. К. и Б. К. Н. обжалват решението на Окръжен съд-Монтана, постановено на 19.01.2007г. по гр.д.№313/2006г. Поддържат, че обжалваното решение е неправилно,като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК /отм./. Молят решението да бъде отменено.
В писмен отговор в срока по чл.218г ГПК/отм./ ответникът по касационна жалба С. А. С. изразява становище,че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявен е по реда на чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ иск за признаване за установено правото на собственост на А. Н. С. и С. Г.С. /наследодатели на С. А. С./ към момента на внасяне в ТКЗС /1956-58г./ на земеделска земя-нива от 5.4дка в землището на [населено място],м.”С.”,с граници :Л. П.,Д. С.,А. Н. и общински път.
С обжалваното решение,постановено на 19.01.2007г. по гр.д.№ 313/2006г. Окръжен съд-Монтана,действувайки като въззивна инстанция,е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е признал за установено на основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на В. К. П.,Б. К. Н. и Л. К. К.,че към момента на образуване на ТКЗС А. Н. С. е бил собственик на нива от 5.4 дка в м.”С.”,землището на [населено място],при съседи:Л. И. П.,Д. С.,А. Н. и общински път.
Прието е,че А. Н. С. е придобил имота на оригинерно основание.С писмен договор от 06.11.1953г. С. е купил от И. Б. нива от 5.4 дка в м.”С.”,при съседи:Л. П., Д. С.,А. Н. и общински път. Договорът не е в изискуемата от закона нотариална форма за действителност и не е породил транслативния си ефект,но в самия договор е вписано,че продавачът веднага е отстъпил на купувача владението върху имота,т.е. от датата на сключването на договора А. С. е започнал да упражнява давностно владение върху нивата,което е продължило повече от 20 години, данни за което се съдържат в плана от 1958г.,в който същият имот е записан като собствен на А. С.. Прието е,че владението е продължило и след включването на имота в ТКЗС /което е установено със съдебна заповед от 05.05.1956г. и обявление за блокуване от 01.06.1957г./. Прието е,че на основание чл.12,ал.7 ЗСПЗЗ е допустимо владението да продължи дори след включването на имота в блок на ТКЗС. Поради това и с оглед на обстоятелството,че А. С. основава владението си на писмен договор и това владение е започнало преди образуване на ТКЗС е прието,че е придобил имота на оригинерно основание ,а оттам,че обстоятелството какви права е упражнявал И. Б.,вкл. дали е имал правомощието да се разпорежда с имота,който е получил по замяна,е без значение.
Д.,че И. Б. не е имал правото да се разпорежда с имота е приет за неоснователен-прието е,че същият е придобил правото на собственост срещу отнет негов имот /протокол №30/30.07.1953г./,от този момент е станал собственик и е разполагал с трите правомощия,включени в състава на вещното право на собственост.
Прието е,че за правата на Б.,В. и Л. К. като наследници на К. Х. А.,върху спорния имот, по делото няма доказателства-с присъда от 16 март 1945г.,постановена по Наредбата-закон за съдене от народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война,постановена по отношение на К. А.,е наложено наказание конфискация на имуществото му и тази присъда не е отменена,тъй като наследниците му не са предявили молба за отмяна по реда на надзора,в който случай биха могли да претендират права върху имота.
Обжалваното решение е валидно,процесуално допустимо и правилно.При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила /чл.188 ГПК/ и правилно е приложен материалният закон /чл.12,ал.7 ЗСПЗЗ и чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ/.
Неоснователни са наведените от касаторите доводи за недопустимост на предявения иск по причина,че не е установено в полза на наследодателя А. С. да е било постановено решение за възстановяване на собствеността.
Действително по делото няма категорични доказателства ПК-Б. да е постановявала решение №531/02.06.1995г. със съдържание, идентично с това на представения по настоящето дело препис,а именно решение,с което да е възстановено правото на собственост на А. Н. С. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива от 5.4 дка,находяща се в землището на [населено място],местност “С.”,при съседи:Л. П.,Д. С.,А. Н. и общински път. Въпросът за допустимостта на иска обаче следва да се приеме за преклудиран,доколкото решението на Окръжен съд-Монтана в частта,с която са уважени в производството по настоящето дело исковете, предявени от С. А. С. против К. Д. Д.,И. Д. И. и Й. Д. И. на същото основание за същия имот,е влязло в сила /същото не е допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280 и сл. ГПК/. Освен това за допустимостта на иска е достатъчно имотът да е заявен за възстановяване, което обстоятелство е установено по делото.
Неоснователно е оплакването на касаторите,че събраните по делото доказателства не са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност.
За да достигне до извода,че правото на собственост е принадлежало на А. С. към релевантния за спора момент,въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства /писмен договор от 06.ХІ.1953г.,данни от кад.план от 1958г.,съдебна заповед от 5.V.1956г.,обявление за блокуване от 1.ІV.1957г.,протокол №30/30.07.1953г.,присъда от 16.03.1945г./ и правилно е преценил доказателственото им значение,както и правните последици от установените факти с оглед естеството на предявения иск.
Правилно е прието,че при спор по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ следва да бъде зачетена изтеклата след включването на имота в блоковете на ТКЗС придобивна давност,ако владението е започнало преди образуване на ТКЗС и е предшествано от извършено в съответствие с изискванията на закона и в предвидената от закона форма транслиране на правото на собственост в полза на праводателя.
Лицето,което е получило владението върху имота преди образуване на ТКЗС от лице,което се легитимира като собственик на този имот,може да противопостави осъщественото след включването на имота в блоковете на ТКЗС владение на всяко трето лице,освен на онзи,от когото е получило владението. Спорът по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ има за цел да определи лицето, имащо право на възстановяване на собствеността с оглед притежаваните от него права към момента на образуване на ТКЗС. Писменият договор дава право на възстановяване,тъй като сочи наличие на права към релевантния момент,които могат да бъдат противопоставени на трети лица, които към момента на образуване на ТКЗС не могат да противопоставят собствени права върху имота. Освен това според настоящия състав разпоредбата на чл.12,ал.7 ЗСПЗЗ дава право на позоваващото се на писмения договор лице да противопостави правата си по договора,вкл. и на своя съконтрахент. В случая А. С. е установил владение върху имота въз основа на писмен договор,с оглед на което правилно е прието,че правата му са противопоставими на наследниците на лице,за което не е установено към момента на образуване на ТКЗС да притежава вещни права върху същия имот /доколкото имуществото на И. А. е конфискувано с влязла в сила присъда през 1945г./. Обстоятелството,че в полза на наследниците на И. А. правото на собственост също е възстановено с решение на ПК-Б. при наличие на конфискация на имуществото му, извършена с присъда от 16.03.1945г., сочи,че между страните съществува спор за принадлежност на правото на собственост към настоящия момент с оглед необходимостта да бъде извършена преценка за правните последици на тази присъда и възможността правото на собственост да бъде възстановено макар наследниците на И. А. да не са подали молба за отмяна на присъдата по реда на надзора. В настоящето производство по предявен иск по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ обаче наведените в тази насока от касаторите доводи не могат да бъдат обсъждани, доколкото не биха могли да обосноват промяна на извода за принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на внасянето му в ТКЗС. След като по делото е установено по категоричен начин,че към 1956г. наследниците на И. А. /починал на 02.10.1944г./ не са притежавали право на собственост върху процесния имот, а поддържаната от наследниците му теза касае възможността последиците на присъдата да отпаднат с приемането на реституционните закони,правилно въззивният съд е приел тези доводи за неотносими към настоящия правен спор.
При постановяване на обжалваното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,които по смисъла на чл.218б, ал.1,буква”в” ГПК/отм./ да обусловят неговата неправилност,същото е постановено при правилно приложение на материалния закон,поради което на основание чл.218ж,ал.1 ГПК/отм./ следва да бъде оставено в сила.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Окръжен съд-Монтана, постановено на 19.01.2007г. по гр.д.№313/2006г.
Председател:
Членове: