Решение на ВКС – ГК, III г.о. 9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 177
гр. София, 25.10.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: С. ДИМИТРОВА
В. ПАВКОВ
при секретаря Райна Стоименова и като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 1263/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Л. Ц. Д. от [населено място], приподписана от адв. Р. М. от АК-С., против въззивно решение № 146 от 17.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 287 по описа за 2015 г. на Разградския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 273 от 19.08.2015 г. по гр.д. № 488/2015 г. на Разградския районен съд, са отхвърлени предявените искове от Л. Ц. Д. против Б. И. А. от [населено място], с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетения за причинените й имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, в размери съответно 1 111,10 лв. и 10 000 лв. Поддържат се оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – касационни основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Б. И. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. М. от АК-Р. в писмена молба-становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли въззивното решение като правилно да бъде потвърдено, за което излага подробни съображения.
С определение № 410 от 21.04.2016 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правните въпроси: за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, като при преценката да съобрази научните, логическите и опитните правила, както и относно наличието на причинно-следствената връзка между противоправното поведение на дееца и уврежданията на пострадалия, както и относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД. С обжалваното решение посочените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно служебно известните на съда решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д. № 327/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 250/21.11.2012 г. по гр.д. № 1504/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК и свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и в противоречие с представеното от касаторката решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр.д. № 1740/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 290 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила наличието на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, а именно: вина, противоправно поведение, вреда(имуществена или неимуществена по своя характер), причинна връзка между търпяното от пострадалата и виновното, респ. противоправно поведение на дееца/деликвента. В тази връзка е приел, че към датата 21.01.2015 г., на която ищцата е паднала и получила претендираните за обезвреда телесни увреждания(счупване на лъчева кост на лява ръка в областта на гривнената става; охлузвания и насинявания по кожата в лява половина на челото; т.нар.”очилат хематом” в областта и на двете очи; охлузване по гърба на носа, по пръстите на лявата и дясна ръка; охлузвания по двете колена и долната половина на дясната подбедрица; контузия на долна устна, с кръвонасядане и разкъсване на лигавицата; разклащане от втора степен на първи долен зъб вдясно, на първи и втори долни зъби вляво) на мястото на инцидента е имало, както поставена от ответника скоба за закрепване на гаражна врата, така също и денивелация с наклон от гаража към пътя и настилка със значителни неравности. Приел е за установено, че падането е станало през зимата и в тъмната част на денонощието, както и че към този момент пострадалата е страдала и от захарен диабет и че всяко едно от тези обстоятелства само по себе си е възможно като причина за претърпените от ищцата увреждания като спъване в скобата, в неравностите на терена, загуба на равновесие поради наклонената повърхност на терена и зимните условия, както и поради невземане на поддържащите инсулинозависимостта й медикаменти. Приел е също така, че няма свидетели очевидци на самото падане и начинът по който то е причинено, а свидетелите са се притекли в помощ на пострадалата едва след като тя се е намирала на земята в близост до металната скоба, поставена от ответника, като описания от нея механизъм на падане е опроверган от заключението на назначената по делото СМЕ, в което се сочи, че в областта на лявото ходило не са установени увреждания с давност, относима към датата на инцидента, поради което исковете се явяват неоснователни. Освен това съдът е приел, че искът е недоказан и по причина, че установените по делото факти не сочат на предявената по реда на чл. 45 ЗЗД деликтна отговорност, а на отговорност по чл. 50 ЗЗД – вреда, причинена от намираща се под надзора на ответника вещ, с какъвто иск съдът не е бил сезиран.
По поставените правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение приема следното:
В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои за недоказани. Когато тези факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си (съгласно приетото в решение № 401 от 11.01.2012 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, по гр. д. № 327/2011 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. От волята на ищеца зависи правните последици на кои факти да претендира. Той може по различни съображения да реши да не претендира всички свои права, а само някои от тях, защото има намерение да се откаже от някое свое право, няма сили, средства или желание да се бори за него, не разполага с убедителни доказателства за някой факт и не желае да понесе съдебните разноски, като предяви неговите правни последици и др. Когато факт, чиито правни последици не се претендират бъде установен по делото, съдът не може да го обсъжда (той е правно ирелевантен), нито може да прави от него доказателствени изводи за други правно релевантни факти. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той(съгласно решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т. е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения (съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК). За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС – тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова понятието „вреда“ (което не е нормативно определено) следва да се тълкува в широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка (резултат на) противоправното и виновно поведение на дееца.
По отношение на правния въпрос относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика, която не е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Така в ППВС № 17/1963г., допълнено с ППВС № 4/75г., т. 3, са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 367 от 12.05.2010 г. по гр.д. № 1140/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., като в конкретния случай отговорността е по чл. 45 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД.
Касационната жалба на Л. Ц. Д. в частта й, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за причинените й имуществени вреди в размер на 1 111,10 лв. в резултат на деликта, е оставена без разглеждане като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, а в частта й, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за причинените й неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. в резултат на деликта, същата е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, като цената на иска над 5 000 лв.
По съществото на спора Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение в настоящия си състав намира касационната жалба за основателна, а въззивното решение неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.
Съдът е сезиран с иск за непозволено увреждане с правно основание чл. 45 ЗЗД.
От фактическа страна е установено по делото, че на 21.01.2015 г. около 18, 00 часа, през зимата и в тъмната част на денонощието, ищцата е паднала в близост до гаражната врата на ответника, в резултат на което е получила следните телесни увреждания: счупване на лъчева кост на лява ръка в областта на гривнената става; охлузвания и насинявания по кожата в лява половина на челото; т.нар.”очилат хематом” в областта и на двете очи; охлузване по гърба на носа, по пръстите на лявата и дясна ръка; охлузвания по двете колена и долната половина на дясната подбедрица; контузия на долна устна, с кръвонасядане и разкъсване на лигавицата; разклащане от втора степен на първи долен зъб вдясно, на първи и втори долни зъби вляво. На мястото на инцидента е имало, както поставена от ответника скоба за закрепване на гаражна врата, така също и денивелация с наклон от гаража към пътя и настилка със значителни неравности, което е допринесло, но не е било причина за настъпилите увреждания.
Както се посочи по-горе, за да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното. В случая въззивният съд е приел, че не следва да се ангажира отговорността на ответника, тъй като е възможно като причина за претърпените от ищцата увреждания могат да бъдат както спъването в скобата, така и неравностите на терена, загуба на равновесие поради наклонената повърхност на терена и зимните условия, както и поради невземане на поддържащите инсулинозависимостта й медикаменти. Този извод е необоснован, тъй като видно от приетите по делото доказателства ищцата е установила, че претърпените от нея вреди са в резултат на спъването й в поставената от ответника пред гаража му скоба. В случая е изпълнен фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, като са налице всички елементи, а именно: осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/ от страна на ответника – монтирана скоба (за което не се спори между страните), вина, вреда (видно от приетата по делото съдебно медицинска експертиза и събраните гласни доказателства) и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Доколкото липсват данни да е налице друга причина за падането, следва да се приеме, че настъпилите увреждания са в пряка връзка с действията на ответника по монтиране, респ. необезопасяване на монтираната скоба. В този смисъл категорично следва да се приеме, че инцидентът, станал с ищцата е бил провокиран от ответника, посредством поставената от него скоба, тъй като видно от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза е установено, че в резултат на описания инцидент са получени посочените по-горе увреждания, които са в резултат от действието на удар с/или тъпоръбест предмет с широка и неравна повърхност за охлузванията и насиняванията на кожата и от удар върху лявата длан, в резултат на който се е получило основното увреждане в случая счупване на лъчевата кост на лявата предмишница при описаното падане по лице, като в заключение изрично е посочено, че в случая не са установени декомпенсирани форми на захарния диабет. При разпита вещото лице д-р Т. М. заявява, че е извършил лично преглед на ищцата, като е установил, че в резултат на описания инцидент е получила посочените счупвания, като изрично е заявил, че захарният диабет е изиграл роля при оздравителния период, а не като първопричина за увреждането й и макар да не са установени увреждания в областта на ходилото, тя категорично е паднала по очи, като е получила увреждания в лицевата част в резултат на това падане. Следователно, щом като спорният въпрос е относно наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника и настъпилите увреждания на ищцата, в този смисъл следва да се отчетат и показанията на свидетелите, които са открили ищцата на мястото на инцидента. Свидетелката М. заявява, че докато е пушила навън в близост до мястото на инцидента, е чула шум и е видяла един човек, легнал по лице, като описва състоянието, в което е намерила ищцата, както и положението, в което е паднала, а именно: „кракът й е бил до желязото”, „тя се е спънала на него”; „видях крака до желязото”; „добре, че не се е заклещил, защото можеше да си счупи крака”; уточнява също: „нямаше сняг”; „беше студено”; „сухо беше”, „още не бяха светнали светлините”; „ръцете й бяха пълни с чанти и се е спънала и паднала”. Аналогични са и показанията на свидетелката Д.: „Тя имаше две чанти. Те бяха от двете й страни на земята и ние ги прибрахме в колата. Припънала се е на едно желязо.. Краката й бяха плътно до желязото и предполагам, че точно там се е спънала.”. Свидетелят П. установява наличието на железа на мястото на инцидента – пред гаража на ответника: „набучени 4-5 арматури стърчаха около 50 см. от земята пред гаража като шипове”, като е посочил, че впоследствие мястото е бетонирано и е нямало дупки и железа. Следователно, последващото поведение на дееца, който след инцидента е премахнал поставената метална скоба пред гаража си, също сочи на предходно негово противоправно поведение с поставянето и необезопасяването й като наличието й към момента на злополуката е причина за получените травми на пострадалата, която се е спънала и паднала в резултат на наличието й, т.е. налице е причинна връзка между получените при падането увреждания от ищцата и действията на ответника по монтиране и необезопасяване на металната скоба.
Предвид даденото разрешение на поставените въпроси следва да се приеме, че е без значение, че свидетелите не са били преки очевидци на самото падане на ищцата и спъването й в поставеното от ответника желязо, като след анализ на събраните по делото допустими доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, в конкретния случай е доказано наличието на всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, включително причинната връзка. Ето защо следва да се приеме за установено, че вследствие на противоправните действия на ответника, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, които следва да бъдат обезщетени. В случая, настоящата инстанция приема, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв., като взема предвид тежкото състояние на ищцата, нейната възраст, степента на уврежданията и оздравителния период.
По изложените съображения, следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение в допуснатата му до разглеждане обжалвана част, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане срещу нея, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да се отмени в тази част и вместо него се постанови решение, с което искът по чл. 45 ЗЗД като основателен и доказан бъде уважен в размер на 10 000 лв. – обезщетение за причинените й в резултат на деликта неимуществени вреди.
При този изход на делото и с оглед направеното искане от касаторката, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да й се присъдят направените разноски по делото за всички инстанции в размер на 1 903,27 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 146 от 17.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 287 по описа за 2015 г. на Разградския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск от Л. Ц. Д. от [населено място] против Б. И. А. от [населено място], с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от непозволено увреждане, в размер на 10 000 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Б. И. А. от [населено място] да заплати на Л. Ц. Д. от [населено място] сумата 10 000 /десет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от непозволено увреждане, на основание чл. 45 ЗЗД.
ОСЪЖДА Б. И. А. от [населено място] да заплати на Л. Ц. Д. от [населено място] направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 1 903, 27 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: