O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 10.04.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3255/2017 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 18347/ 12.06.2017 год. на Ч. Д. Ч. от [населено място] заявена през процесуалния представител адв. Л. К.- САК срещу въззивно Решение Nо 519 от 28.04.2017 година, постановено по гр. възз.д. Nо 41/2017 година на ОС –Пловдив.
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил изцяло Решение № 375 от 04.11.2016 година по гр. д. № 738/2015 г. на РС -Карлово и вместо него е постановил ново решение с , което е отхвърлил исковете на Ч. Д. Ч. да се признае за установено на основание чл. 124 ал.1 ГПК по отношение на Р. С. С. и С. С. К. че е собственик, на основание давностно владение, на следния недвижим имот: ПИ с идентификатор 36498.502.3208 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ 352 кв. м.; трайно предназначение: урбанизирана територия; начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10м); номер по предходен план: 3208, квартал 71а, парцел VI-3208; при посочените съседи.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е неправилно , като постановено в нарушение на процесуални правила и материалния закон и е необосновано , основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
С изложението по делото се иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК / редакция до изм. ДВ. бр.86/2017 година/ с довод , че по правния въпрос : В съобразителната част на въззивното решение, въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всики правнорелевантни факти, от които произтича субективното материално право,свързано с придобиване на правото на собственост по силата на чл. 79 ал.1 ЗС като извърши анализ на представения доказателствен материал, включително да прецени съобразно нормата на чл. 172 ГПК свидетелските показания и едва тогава да направи извод налице ли е владение, което е осъществено постоянно, непрекъснато, спокойно , явно и несъмнено в рамките на 10-годишния срок ,а който се е позовал Ч. Ч. с подаване на исковата молба ? въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по Р No 217 от 09.06.2011 година по гр.д. No 761/2010 год. на ВКС- IV г.о. , Р No 65 от 16.07.2010 година по гр.д. No 4216/2010 год. на ВКС- IV г.о.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК/ редакция до изм. ДВ. бр.86/ 2017 година / по следните материално-правни въпроси : изключва ли се презумпцията на чл.69 ЗС по отношение лицето, което е установило фактическа власт върху имота като държател по силата на правно основание, но продължава да я осъществява и след прекратяване на основанието в рамките на 10-годишния срок по чл. 79 ал.1 ЗС? Когато лице осъществява фактическа власт върху имот с намерения да го придобие на това основание, без да знае , че съществува собственик или , че собствеността е била възстановена по реда на ЗВСОНИ следва ли да отблъсне собствеността , за която не е в известност или е достатъчно да упражнява владението непрекъснато, спокойно и явно като се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС?Установено ли е владение по скрит начин, когато не е придобито с насилствени действия, упражнява се явно пред всички трети лица, като се демонстрира правото на собственост чрез използването на имота според неговото предназначение на част от дворното място към жилищната сграда-ливада, осъществява се неговата поддръжка , събират се плодовете на плодните дървета, редовно се окосява тревата, охранява се от чужди посегателства? Когато е осъществявана фактическа власт в продължение на повече от 10 години, след като правното основание, по силата на което е установена е отпаднало, изключва ли се презумпцията на чл. 69 ЗС ? Държането трансформира ли се във владение от момента на отпадане на основанието, което съотвества на отпадането на забраната за придобиване по давност на собствеността на държавен имот, който е трансформиран в частна собственост по силата на ЗВСОНИ ?
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК / редакция до измененеието с ДВ. бр.86/2017 година / и по въпроса : При регулационното разделяне на УПИ, в случая парцел върху който е учредено право на строеж, реализизрано с изграждането на жилищна сграда ведно с правото на ползване на терена за обслужването и, с промяна на регулацията и обособяването и на два самостоателни парцела, прекратава ли се правото на ползване върху незастроения имот с влизане в сила на регулационния план ?
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответника С. С. К. чрез особения представител адв. Н. Б.-АК П., с който се оспорва наличието на мотивирани основания за допускане на касационното обжалване поради формулирани въпроси, свързани с обуславящия изхода на спора правен въпрос за конкретните предпоставки за придобиване спорния имот на основание придобивна давност по чл. 79 ЗС. Поддържа се , че обжалваното решение е правилно и не са налице основания за неговата отмяна, съобразено е с данните по делото за правното основание, на която е ползвана частта от имота, както и , че собствеността не се придобива автоматично с изтичане срока на придобивната давност. Претендират се разноски за касационното производство за осъществената процесуална защита като особен представител.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответника Р. С. С. чрез процесуалните си представители адв. П. Х. и адв. Т. Б. АК П. в две части – срещу касационната жалба и срещу изложението на основанита за допускане на касационното обжалване. Оспорва се наличието на основания за касационното обжалване, като се поддържа , че обжалваното решение е правилно и законосъобразно по отношение правните изводи на съда, иска се потвърждаване на обжалваното въззивно решение. Оспорва се наличието на релевираните основание за допускане на касационното обжалване , сочи се съдебна пратика в подкрепа изводите на съда, обусловили крайния правен резулта по делото.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК/ ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ ,намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, касае обжалване на въззивно решение по произнесен положителен устсновтелен иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима.
След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
За да постанови решението си , въззивният съд на база собствени правни изводи след анализ на събраните по делото писмени доказателства и констатации на съдебно-техническата експертиза е приел, че ищецът Ч. Д. Ч. не доказва твърдението си да е упражнявал фактическа власт върху спорната част от бившия парцел XIV-908 от кв.,72 по плана на [населено място] от 1956 година , целият с площ от 670 кв.м., съставляващ ПИ с идентификатор 36498.502.3208 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ 352 кв. м.; трайно предназначение: урбанизирана територия; начин на трайно ползване: ниско застрояване пи посочените съседи, явно, необезпокоявано, несъмнително и с намерение да държи тази част от имота като своя, поради което и не е могъл да я придобив на основание чл. 79 ЗС.
Правото си на собственост ищецът Ч. Ч. основава на давностно владение, упражнявано/ според твърденията му в искова молба / през периода след 1996 г. и до настоящия момент . Фактическата власт върху имота е била установена от неговия баща, въз основа на типов договор от 09.06.1957 година за учредяване право на строеж върху държавна земя – държавно урегулирано място от 670 кв. м., съставляващо парцел XIV-908, в кв. 72 на [населено място], понастоящем [населено място] на жилищна сграда на два етажа със застроена площ 99 кв. м., построена към 1969 година, понастоящем негова индивидулана собственост.
По силата на Договор от 19.12.2003 г., сключен с [община] ищецът е изкупил , правото на собственост върху част от дворното място върху което е реализирано отстъпено право на строеж, застроено и незастроено от 362 кв. м., понастоящем съставляващо УПИ XIV-930, в кв.71 А, при граници на имота: изток – УПИ VI-3208, юг – УПИ XIII-924, запад – улица Т. и А. П., север – УПИ XV-929, II-3264, поради което тази част не е предмет на спора по делото. Спорът за собственост касае останалата част от бившия имот- държавно урегулирано място от 670 кв. м., съставляващо парцел XIV-908, в кв. 72 на [населено място], по отстъпеното право на строеж , заснета понастоящем като ПИ с идентификатор 36498.502.3208 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ 352 кв. м., записан като собствен на ответниците С. С. К. и Р. С. С., релевирали като основание за правото си на собственост – наследство и реституция по реда на ЗВСОНИ.
С влязло в сила Решение № 514 от 16.04.1996 г., постановено по гр.д.№ 528/1995 г. на РС Карлово, С. С. К. и Р. С. С. са признати за по отношение на [община] за собственици на посочения по-горе недвижим имот/ предмет на спора / , като общината е била осъдена да предаде владението върху редица недвижими имоти, в т.ч. и на процесният.в хода на производството като ответник по иска , Р. С. С. също е навела твърдения , че по отношение на спорната част от отчуждения по реда на чл. 11 ЗОЕГПНС и възстановен на основание ЗВСОНИ недвижим имот , е едноличен собственик , поради извършени от нейния брат С. С. К. откази от наследство и осъществявано от нея давностно владение за частта от имота, възстановена в патримониума на брат и . Извършен е въвод в имота през 1998 година .
От заключението на приетата СТЕ е установено , че бившият имот- държавно урегулирано място от 670 кв. м., съставляващо парцел XIV-908, в кв. 72 на [населено място],е раделен на две части по силата на дворищна регулация от 1966 година , като западната част, в която е реализирана и жилищната сграда , с регулационния план на града от 1966 г. е заснета като имот пл. № 2987, за който се отрежда парцел XI-2987. След изготвяне на нова кадастрална основа от 1980 г., попълнена от 1989 г., и изменение на регулационния план от 1998 г., този имот е заснет с пл. № 930, за който е отреден парцел XIV-930, а в действащата кадастрална карта на [населено място] този ПИ е заснет с идентификатор 36498.502.930 с площ 374 кв. м. Източната част по регулационния план на града от 1966 г. е предвидена за обществено мероприятие и за нея е отреден парцел VIII-хотел и универсален магазин в кв. 71. С последващия план от 1989 г. този имот е заснет с пл. № 3208, за който е отреден парцел VI-3208 от кв. 71А, а по действащата кадастрална карта на [населено място] този ПИ е заснет с идентификатор 36498.502.3208 с площ 352 кв. м., като в действащата кадастрална карта процесният имот е записан като собствен на ответниците въз основа на нотариален акт № 121 том 5 д. No 1929/1997 г.
Базирайки изводите си на задължителните разясненията по ТР № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, решаващият съд е приел, че съдържащите се в посочения НА констатации и правни изводи на Нотариуса относно принадлежността на правото на собственост се смятат за верни до доказване на противното с влязло в сила решение – като израз на легитимиращото действие на нотариалния акт. Доколкото ищецът Ч. Ч. не разполага с документ за собственост за спорния недвижим имот, то тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е изцяло за него. Като е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за оспорването титула на ответниците, нито по безспорен начин е установил правнорелевантните факти за осъществявано от него след реституцията на собствеността/ 1996 година / давностно владение , като титул за собственост на който титул основава претенцията си, въззивният съд е отхвърлил искове за собственост по чл. 124 ал.1 ГПК срещу двамата ответника.
Прието е , че събрани гласни доказателства касаещи действия по осъществената фактическа власт от наследодателя на ищеца след учредяване правото на строеж от 1957 г., като ограждане на целият парцел XIV-908 от кв. 72 , част от който е заснет впоследствие като самостоятелен имот,поддържането на имота от Ч. – засаждане на дървета, окосяване на трева и липсата на обективирана границата между двете части на имота, заснети впоследствие като самостоятелни , не обуслаят безусловен извод за придобито право на собственост на твърдяното оригинерно основание, защото фактическа власт на имота / държавно дворно място/ е получена на основание суперфиция и не осъщетвява сама по себе си владение , а само държане . Прието е , че в тази хипотеза презумпцията на чл. 69 ЗС , е в доказателствена тежест на този, който се позовава на придобивна давност и същият следва да установи, че е налице явна промяна на „държането“ по см. на чл. 68 ЗС във владение на имота , както и момента на тази промяна чрез действия, които недвусмислено отричат правата на собственика.
При тези данни , настоящият състав намира въпросите , касаещи процесуалните задължения на решаващия- въззивен съд при постановяване на решението са правни въпроси , които не могат да бъдат / в конкретния случай/ квалифицирани за обуславящи изхода на делото по см. на чл. 280 ал.1 ГПК .
Поставеният акцент от касатора , свързан със задлъжението на съда да прецени всики правнорелевантни факти, от които произтича субективното материално право по чл. 79 ал.1 ЗС като извърши анализ на представения доказателствен материал, включително да прецени съобразно нормата на чл. 172 ГПК свидетелските показания и едва тогава да направи извод налице ли е владение, което е осъществено постоянно, непрекъснато, спокойно , явно и несъмнено в рамките на 10-годишния срок ,а който се е позовал Ч. Ч. с подаване на исковата молба по естеството си е довод за допуснати процесуални нарушения според касатора. Разпоредбите на чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал.2 ГПК са ясни и тяхното приложение не създава условия за разнопосочност в прилагането им от страна на съдилищата, поради което всеки довод , че на решаващия съд следва принципно да се разясни да процедира според закона при формиране на вътрешното си убеждение при вземане на решението по конкретното дело , съствлява по естеството си оплакване за процесуалоно нарушение, защото нищо не налага указания за принципно тълкуване от страна на касационния съд. Цитираната съдебна практика илюстрира този извод , тъй като именно в тази насока са и констатациите на касационния съд в случаите , когато на това основание е допуснато касационното обжалване.
По делото въззивният съд е изложил мотиви както относно установените факти, така и тяхната съотносимост като правно -релевантни факти към нормата на чл. 79 ал.1 ЗС и именно на база на тази съспоставка е направен извод , че не са налице предпоставките да се признае в полза на Ч. Ч. правото на собственост по отношение на спорния имиот на оригинерното основание.
Не може да бъде допуснато касационното обжалване и въз основа на втората група въпроси, касаещи тълкуването и приложението на нормите , уреждащи института на придобивната давност. Така въпросът „ изключва ли се презумпцията на чл.69 ЗС по отношение лицето, което е установило фактическа власт върху имота като държател по силата на правно основание, но продължава да я осъществява и след прекратяване на основанието в рамките на 10-годишния срок по чл. 79 ал.1 ЗС ?“е формулиран некоректно , тъй като се поставя извън контекста на установените факти и твърденията на самата страна- ксатор като ищец по делото. След като търденията на ищеца са , че намеренито , с което е упражнявана фактическата власт на имота, е намерение за своене и то от един определен момент, какво значение би имал отговор на въпроса , че фактическата власт е получена като държане и по делото няма факти, който категорично да сочат на променения анимус от определен момент или няма непрекъснато упражнявана фактическа власт в рамките на посочения период ?
Въпросът дали в хипотеза на осъществена фактическа власт върху имот с намерения да го придобие, без знание , че съществува собственик или , че собствеността е била възстановена по реда на ЗВСОНИ / т.е. че има собственик / лицето , претендиращо паравото на собственост ан основание давностно владение „следва ли да отблъсне собствеността , за която не е в известност или е достатъчно да упражнява владението непрекъснато, спокойно и явно като се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС ?“ по същността си търси отговор на тезата на касатора , че фактическата власт с намарение за своене / наред с презупцията на чл. 69 ЗС/ е достатъчна да се придобие правото на собственост , независимо от факта , чие е собствеността . Разбира се тази теза не съотвества на закона , тъй като чл.79 ал.1 ЗС касае придобиване право на собственост на чужд имот и следва намерението за своене да е упражнено именно срещу собственика на вещта.
Въпросът „установено ли е владение по скрит начин, когато не е придобито с насилствени действия, упражнява се явно пред всички трети лица, като се демонстрира правото на собственост чрез използването на имота според неговото предназначение на част от дворното място към жилищната сграда-ливада, осъществява се неговата поддръжка , събират се плодовете на плодните дървета, редовно се окосява тревата, охранява се от чужди посегателства? е фактически въпрос и като такъв е напълно неотносим по делото. Подобен въпрос – за придобиване на владението „по скрит начин „ не е разгледан с акта по същество на въззивния съд , защото факта на установеното владение следва да е явно /като единство на анимус и корпус/ , поради което и така формулиран въпрос не би могъл да бъде квалифициран като обуславящ изхода на спора.
Въпросите „ когато е осъществявана фактическа власт в продължение на повече от 10 години, след като правното основание, по силата на което е установена, е отпаднало, изключва ли се презумпцията на чл. 69 ЗС ? Държането трансформира ли се във владение от момента на отпадане на основанието, което съотвества на отпадането на забраната за придобиване по давност на собствеността на държавен имот, който е трансформиран в частна собственост по силата на ЗВСОНИ не могат да обусловят извод за допускане на касационно обжалване , тъй като същите въпроси , касаещи точното прилагане на разпоредбите на закона / чл. 68 ЗС и чл. 69 ЗС / са предмет на дадени задължителни разяснения с ТР на ОСГК на ВКС, поради което и доколкото се цитира съдебна практика , която им противоречи , то наведените доводи по същество си са доводи за допуснати нарушение на матералния закон. Самите въпроси нямат и качеството на обусловили крайния правен извод по делото по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, предвид на изложените по –горе съображения на възивния съд.
Третата група въпроси , свързани с приложение рапоредбите на законите за устройство на територията- ЗТСУ/ отм./ , ЗУТ , а именно „ При регулационното разделяне на УПИ, в случая парцел върху който е учредено право на строеж, реализизрано с изграждането на жилищна сграда ведно с правото на ползване на терена за обслужването и, с промяна на регулацията и обособяването и на два самостоателни парцела, прекратава ли се правото на ползване върху незастроения имот с влизане в сила на регулационния план ? са напълно неотносими към предмета на спора и изложените съображения на въззивния съд и не могат да бъдат третирани като правни въпроси, обусловили изхода на делото.
По направеното искане за присъждане на разноски , напарвено с писменото нстановище на адв.Н. Б.- АК П., особен представител на ответника по касация С. С. К. : искането е основателно и следва да се уважи. Съобрано чл. 81 ГПК и ал. 78 ГПК , в качеството си на ответник по касация С. К. има право на разноски за защита пред съответната инстанция предвид на постановения резултат- а именно недопускане на касционно обжалване. Доколкото защитата на страната е осъществена от определения по реда на ЗПП особен представител – адв.Н. Б. от АК П. и на основание Наредбата за заплащане на ПП и чл. 7 ал.5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения , настоящият състав намира , че следва да определи възнаграцждения от 600 лв. /шестстотин лева/. Посочената сума се дължи от касатора, инициирал производството пред касационния съд , поради което същият следва да бъде осъден да заплати сумата в полза на адвокат Н. Б. от АК К..
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 18347/12.06.2017 год. на Ч. Д. Ч. от [населено място] заявена през процесуалния представител адв. Л. К.- САК срещу въззивно Решение Nо 519 от 28.04.2017 година, постановено по гр. възз.д. Nо 41/2017 година на ОС –Пловдив.
ОСЪЖДА Ч. Д. Ч. от [населено място] да заплати на адвокат Н. Б.- АК П. сумата 600 лв. / шестстотин лева/, дължимо адвокатско възнаграждение за осъществена процесуална защита пред касационната инстанция като особен представител на ответника по касация С. С. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: