– 8 –
РЕШЕНИЕ
№ 178
гр. София 10.09.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 12.06.2019 (дванадесети юни две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3418 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 94 259/09.07.2018 година, подадена от „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М., срещу решение № 2930/08.05.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 14/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 184 029/31.07.2017 година на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 53-ти състав, постановено по гр. д. № 50 315/2013 година, в частта му, с която „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. е осъдено да заплати на Т. С. У. и Д. С. У. сумата 60 000.00 щатски долара, от която разделно по 30 000.00 щатски долара за всеки от двамата, представляваща обезщетение за загуба на живота на баща им С. С. У. съгласно чл. 10 от индивидуалния му трудов договор от 04.05.2010 година, ведно със законна лихва, считано от 03.12.2013 година и на Д. С. У.. Сумата 10 000.00 щатски долара, представляваща договорна компенсация за смърт, поради това, че тя е на възраст под 18 години към момента на смъртта на баща си съгласно чл. 10 от договора, заедно със законна лихва, считано от 03.12.2013 година до окончателното плащане.
В подадената от „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете Т. С. У. и Д. С. У. да бъдат отхвърлени.
Ответниците по касационната жалба Т. С. У. и Д. С. У. са изразили становище, че жалбата е неоснователна и са поискали оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. е било уведомено за обжалваното решение на 05.06.2018 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 94 259/09.07.2018 година, като е подадена по пощата на 05.07.2018 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 254/20.03.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това предвижда ли Конвенция № 55 относно задълженията на корабопритежателя при болест или злополука на моряците, 1936 година задължение за корабопритежателя да заплаща обезщетение при настъпила на кораба смърт на наетия по трудов договор моряк и ако да в кои случаи, при какви условия и в какъв размер. В тази връзка в чл. 2 от Конвенцията е предвидено, че задълженията на корабопритежателя по нея трябва да покриват следните рискове, а именно-болест или злополука, настъпили между датата, уговорена в трудовия договор за започване на службата и изтичането му и смърт, настъпила от такава болест и злополука. Същевременно в чл. 4 е предвидено, че помощта на корабопритежателя следва да бъде до излекуването на болния или увредения от злополуката или до установяване на постоянния характер на болестта или на постоянна нетрудоспособност, т. е. помощта е ограничена по време като не обхваща неблагоприятните последици от болестта или злополуката, които ще настъпят след установяване на постоянния характер на болестта или нетрудоспособността. Самият размер на помощта в случаите, когато болестта или злополуката причиняват нетрудоспособност обхваща трудовото възнаграждение на моряка докато той пребивава на борда на кораба и когато увреденият издържа семейство, цялото или част от възнаграждението съобразно предписаното от националното законодателство от момента на слизането от кораба до излекуването или до установяване на постоянния характер на болестта или на постоянна нетрудоспособност (чл. 5 от Конвенцията). Наред с това, корабопритежателят е длъжен да поеме разходите за репатриране на всеки болен или пострадал от злополука, свален от кораба по време на пътуване. От тези разпоредби може да бъде направен извод, че е касае до задължение на корабопритежателя за покрие разходите на моряка в посочените по-горе случаи, т. е. корабопритежателят е задължен да заплаща пълния или в определени случаи-частичния размер на трудовото възнаграждение до определен момент, както и да покрие евентуалните разходи по репатрирането като тези задължения имат договорен характер и произтичат от сключения между него и моряка трудов договор. Единственото задължение на корабопритежателя в случай на смърт, настъпила на борда или на сушата, е предвидено в чл. 7 от Конвенцията, съгласно, който корабопритежателят трябва да понесе разходите за погребение в случай на смърт, настъпила на борда или на сушата, когато преди смъртта си починалият би могъл да претендира за помощ за сметка на корабопритежателя, като чл. 10 от Конвенцията дава възможност корабопритежателят да се освободи от това си задължение, доколкото същото е поето от органи на държавната власт. Конвенцията обаче не предвижда изрично задължение на корабопритежателя да заплаща обезщетение за вреди в случай на смърт на моряка, извън това по чл. 7 от същата. Такива вреди могат да търпят трети лица, установени със съответното национално право, но не и починалия. Същевременно конвенцията намира приложение за изрично посочените в нея случаи и доколкото не е предвидено обезщетение за претърпени от трети лица в следствие смъртта на моряка вреди, извън това по чл. 7, корабопритежателят не дължи такива на основание Конвенцията. Такова обезщетение корабопритежателят ще дължи само ако предвидено според националното право, което е приложимо в отношенията между него и починалия моряк.
С оглед на така дадения отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Русе е частично неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че по силата на индивидуален трудов договор от 04.05.2010 година С. С. У., починал на 02.12.2010 година, чиито законни наследници са неговите деца Т. С. У. и Д. С. У., бил нает при „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. като „моряк“, позиция „електроинженер“ на борда на неговия плавателен съд. Според чл. 2, б. „а“ във връзка с чл. 1.1 от договора, продължителността му била 4 + 1 месеца, но наемането стартирало от заминаването на моряка от [населено място], България и приключвало при пристигането на същото място. След като към момента на смъртта на моряка, корабът все още не е бил пристигнал в Република България, а се е намирал в турски териториални води, договорът тогава е произвеждал своето обвързващо действие спрямо подписалите го страни. За настъпилата трудова злополука на 02.12.2010 година в резултат от сърдечен удар в каютата на моторен кораб „С.“, в Ш., Турция, Мраморно море били съставени доклад за произшествие на същата дата от капитана на кораба К. Д. и заключение от аутопсия, с дата 11.05.2011 година на съдебно-медицинска експертиза при Министерство на правосъдието, Република Турция, представено пред Районната прокуратура в Ш..
Въззивният съд е посочил, че според представения с исковата молба легализиран превод на договора от английски на български език, чл. 10 от договора предвиждал компенсация при загуба на живот, ако морякът претърпи инцидент в резултат на корабна, застрашаваща живота опасност и почине по време на периода на наемане на работа, включително и инциденти, случили се по време на пътуване до или от плавателния съд по нареждане (молба) на собственика, собственикът ще заплати сумата 60 000.00 щатски долара на неговия непосредствен, най-близък по род и по 10 000.00 щатски долара. на всяко непълнолетно, под 18 години дете. Според съдебно-преводаческата експертиза, преводът на чл. 10 от договора предвиждал, компенсация при загуба на живот, ако морякът претърпи злополука, в резултат на мореплавателни рискове и почине по време на периода на трудовата заетост, включително и злополуки, настъпили при пътуване до или от плавателния съд по искане на собственика, то собственикът заплаща сумата от 60 000.00 щатски долара на неговия непосредствен следващ по родство и по 10 000.00 щатски долара на всяко дете на негова издръжка на възраст под 18 години. Вещото лице обосновавало различията в превода само с правилата на граматика, лексика и фразеология на двата езика, както и семантичната стойност на лексемите и лексикалните групи, съобразно техните установени значения и тълкувания. Конкретно, вещото лице намирало представения с исковата молба легализиран превод за изготвен с използване отчасти на тромав и нетипичен израз, който не опорочава значението на клаузата, но от лингвистична гледна точка, буквалният превод се счита за негатив. В обжалваното решение е посочено, че въззивният съд приема, че смисълът на предпоставките по чл. 10 от договора за изплащане на компенсацията следва да се изведе при съобразяване на „нетипичния“, макар и „тромав“, но буквален езиков превод, а не толкова с лексикалното звучене на „установени значения и тълкувания“, щом като се касае за специфични условия, при които морякът полага труд. В тази насока и при тълкуване на действителната обща воля на страните към момента на договарянето по реда на чл. 20 ЗЗД, връзката на спорната клауза с останалите такива, с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, се налагал извод за уговорено обезщетение при настъпване на трудова злополука, довела до смърт на лице, чиято работа е в риск по време на мореплаване. В подкрепа на това, следвало да се съобрази регламентацията по приложимата Конвенция № 55 относно задълженията на корабопритежателя при болест или злополука на моряците, 1936 година, обнародвана в ДВ бр. 39/16.05.1997 година. Според чл. 1.1. от Конвенцията същата се прилагала за всяко лице, наето на борда на кораб, който не е военен, регистриран е на територия, за която конвенцията е в сила, и обичайно се използва за морско корабоплаване. Съгласно чл. 2.1 от Конвенцията задълженията на корабопритежателя трябвало да покриват рискове, между които, а) болест или злополука, настъпили между датата, уговорена в трудовия договор за започване на службата и изтичането му и б) смърт, настъпила от такава болест и злополука. Съобразно чл. 2 от Конвенцията всяка държава-членка на Международната организация на труда, можела да предвиди в своето национално законодателство изключения, каквито смята за необходими. В случая, подобни отклонения не били предвидени в българското законодателство. Именно то било приложимо за уреждане на спорове по „този трудов договор“, с оглед предвиждането на чл. 19 от договора. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че според чл. 55, ал. 1 от КСО, трудова злополука било всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.
Изложени са съображения, че с оглед специфичните условия, при които моряците престират труда си, през действието на трудовия договор, когато морякът е на кораба, неговото място за живеене-каютата, мястото за хранене и мястото, на което получава възнаграждението си не можели да бъдат разграничени пространствено. Затова същите съвпадали с територията на предприятието-кораба, представляващо работното му място. Именно поради това според легалната дефиниция на § 1, т. 10 от Наредба за трудовите и непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа на кораба и корабопритежателя „непрекъсната работа на борда на кораб“ бил периодът от качването на члена на екипажа на борда до репатрирането му, през който изпълнявал трудовите си задължения. През това време морякът се намирал на борда на плавателния съд единствено във връзка или по повод на извършваната от него работа, както и извършвал всякаква друга работа в интерес на предприятието по смисъла на чл. 55, ал.1 от КСО. Затова ирелевантно било доколко сърдечният инцидент е предизвикан от алкохолно опиянение, каквото в случая не се доказвало. Достатъчно било, че настъпва внезапно, по време на работа и при изпълнение на служебните задължения. Отделно, чл. 55, ал. 2 От КСО приравнявал на трудови злополуките, станали по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място, а според специалния чл. 49, ал. 2 от Наредбата, обезщетение се дължало на члена на екипажа и когато трудовата злополука е настъпила по време на пътуването му до кораба и до приключване на репатрирането му. Внезапният характер на трудовата злополука се установявал от съдебно-медицинската експертиза и уточненията на вещото лице в о. с. з. 08.02.2017 година. Вещото лице приемало, че причината за смъртта е остро нарушение на коронарното кръвообращение, което настъпва внезапно, бързо и при видимо добро здраве, без симптоми за заболяване. Довелият до този фатален изход болестен процес е коронаросклероза, която се установявало единствено при коронарография на пациент. По делото нямало данни за проведено подобно медицинско изследване. Преди постъпване на работа С. С. У. преминал през задължителни медицински прегледи. Медицинските резултати сочели за добро физическо и психично здраве, годност за работа, нормални стойности на кръвни показатели и отрицателни тестове за наркотици и алкохол, видно от свидетелство за медицинска годност от 27.04.2010 година, съдебно-психиатрично освидетелстване от същата дата, лабораторни резултати от тестове от 04.05.2010 година и поверителни медицински доклади от 26.01.2005 година, 24.10.2008 година и 17.07.2009 година. Не се установявало С. С. У. да е имал сключена валидна и действаща застраховка „Живот“ към релевантния момент, нито ищците да са получили съответно застрахователно обезщетение. Недостатъчни за подобно категорично доказване били формуляра „обезщетение при смърт-заключение на лекуващия и/или личния лекар“ от 29.04.2011 година на д-р Б. Б.., където срещу „застраховано лице“ било вписано името на пострадалия, както и удостоверение от 07.11.2016 година на „ОББ“ АД-клон Бургас, според което по банкова сметка на С. С. У. е заверен превод от 1890.00 € през периода 01.01.2011 година-31.12.2011 година., като липсвало посочено основание за транзакцията. Затова не била изпълнена хипотезата на чл.200, ал.4 от КТ за намаляване на обезщетението и исковете по чл. 200, ал. 1 от КТ били основателни.
В случая е безспорно, че С. С. У., който е наследодател на Т. С. У. и Д. С. У., е бил нает като „моряк“, позиция „електроинженер“ на моторен кораб „С.“, като смъртта му е настъпила в каютата на моторния кораб, в Ш., Турция, Мраморно море, докато корабът още не се е завърнал в Република България, а се е намирал в турски териториални води. Като причина за смъртта, в заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р А. Т. М., е посочено остро нарушение на коронарното кръвообращение, развило се на фона на изразената коронаросклероза, което се дължи на атеросклероза на аортата и коронарните артерии със стесняване в областта на венечните съдове 75-100 %, отток на белите дробове и кръвен застой във вътрешните органи, което нарушение настъпва внезапно, бързо и при видимо добро здраве, без симптоми за заболяване. Довелият до този фатален изход болестен процес е коронаросклероза, която се установявало единствено при коронарография на пациент.
Във връзка с дадения отговор на правния въпрос следва да бъде прието, че Т. С. У. и Д. С. У. биха могли да претендират обезщетение за смъртта на наследодателя си С. С. У. от „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. не на основание Конвенция № 55 относно задълженията на корабопритежателя при болест или злополука на моряците, 1936 година, а на основание чл. 200 от КТ, доколкото в сключения между техния наследодател и корабопритежателя договор е било предвидено като приложимо българското право и то, ако са налице основанията за това. В чл. 200 от КТ е уредена отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна или трайна неработоспособност или смърт на работника или служителя. Нормативно определение на тези понятия е дадено в КСО. Във връзка с установените по делото факти, смъртта на С. С. У. не може да бъде квалифицирана като трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КС, нито на приравнена такава по смисъла на чл. 55, ал. 2 от КСО. Смъртта му е настъпила в период, в който той не е изпълнявал трудовите си задължения, а е бил в почивка и се е намирал в каютата си. В тази връзка не може да бъде прието, че същият изпълнява трудовите си задължения през цялото време докато се намира на борда на кораба, поради установеното в Наредбата за трудовите и непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа или обслужващия персонал на кораба или корабопритежателя понятие „непрекъсната работа“. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на Наредбата, непрекъсната работа на борда на кораб е периода от качването на члена на екипажа на борда на кораба до репатрирането му, през който той изпълнява трудовите си задължения. Уредбата на непрекъснатата работа обаче касае максималната продължителност на времето, през което моряка пребивава на борда на кораба като е предвидено, че същата не може да надвишава 8 месеца. В рамките на това непрекъснато работно време обаче морякът е задължен както да полага труд, така и има право на почивка, което е видно от раздел III „Общи правила за работното време и почивки“ на Наредбата. С оглед на това, само по себе си обстоятелството, че смъртта е настъпила на борда на кораба, не може да бъде основание да се приеме, че същата е настъпила непременно при или по повод изпълнение на трудовите задължения. При това не се касае за внезапно увреждане на здравето, дължащо се на външни обстоятелства, даващи възможност събитието да бъде квалифицирано като трудова злополука. Действително самата смърт на С. С. У. е била внезапна, но причината за нея не е имала такъв характер. Касае се до общо заболяване, което е продължило неопределен период от време, а не е възникнало в момента на смъртта на С. С. У.. Настъпилата вследствие на общо заболяване смърт поначало изключва трудовата злополука, освен в случаите, когато условията на работа са такива, че могат да доведат до обостряне на заболяването до степен за настъпване на усложнения или летален изход, каквито данни по делото не са установени. Затова не са установени и предпоставките за ангажиране на отговорността на „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. за настъпилите от смъртта на С. С. У. вреди на основание чл. 200, ал. 1, пр. 1 от КТ-поради трудова злополука.
Както се посочи по-горе смъртта на С. С. У. е настъпила в следствие на болестно състояние, но с оглед характера му същото не може да бъде квалифицирано като професионална болест по смисъла на чл. 200, ал. 1, пр. 2 от КТ и чл. 56 от КСО, доколкото не е установена причинна връзка между него и изпълняваната от починалия работа.
С оглед на горното не са налице предпоставките да бъде реализирана отговорността на „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. за претърпените от Т. С. У. и Д. С. У. вреди в следствие смъртта на наследодателя им С. С. У. по реда на чл. 200 от КТ. Към момента на настъпване на тази смърт чл. 200 от КТ не дава възможност за ангажиране на отговорността на работодателя на други основания извън трудовата злополука и професионалната болест. Т. С. У. и Д. С. У. биха могли да претендират обезщетение за вреди настъпили в следствие смъртта на техния наследодател и на основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, но в настоящото производство нито се твърди такова основание, нито са наведени факти, сочещи на същото. Т. С. У. и Д. С. У. са се позовали на съществуващата в трудовия договор на техния наследодател С. С. У. клауза по чл. 10, която предвиждаща компенсация при загуба на живот, ако морякът претърпи инцидент в резултат на корабна застрашаваща живота опасност и почине по време на работа, включително и инциденти случили се по време на пътуването до или от плавателния съд по нареждане (молба) на собственика. Тази редакция на текста е възприета и от състава на Софийски градски съд, вместо дадения от изслушаната по делото съдебно-преводаческата експертиза с вещо лице В. М. П. превод, съгласно който чл. 10 от договора предвиждал компенсация при загуба на живот, ако морякът претърпи злополука в резултат на мореплавателни рискове и почине по време на периода на трудовата заетост, включително и злополуки, настъпили при пътуване до или от плавателния съд по искане на собственика. Независимо коя от предложените редакции на теста ще бъде възприета, то от тях следва, че смъртта на наследодателя на Т. С. У. и Д. С. У. следва да е настъпила в резултат на злополука, а не на заболяване. При това злополуката следва да е настъпила в резултат на мореплавателен (морски) риск. Под „морски риск“ следва да се разбира обективно съществуваща вероятност за настъпване на вредоносно събитие при осъществяване на дейностите, предвидени в разпоредбата на чл. 3 от КТК, настъпването на която е несигурно, неизвестно и независимо от волята на страните. Настъпването на смъртта на С. С. У. не е в следствие на такъв морски риск, а в следствие на общо заболяване, поради което и не може да бъде основание за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл. 10 от договора. В същия не е предвидена отделна отговорност на корабопритежателя за вреди настъпили от злополука и за вреди настъпили от смърт. Предвидено е кумулативно наличие на двете условия за възникване на отговорността, а именно-осъществена злополука и настъпила в следствие на същата смърт, което обстоятелство в случая не е налице.
С оглед на горното, не са налице основанията за ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 10 от договора. Това налага обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Т. С. У. и Д. С. У. срещу „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. искове да бъдат отхвърлени.
Предвид изхода на делото Т. С. У. и Д. С. У. ще трябва да заплатят на „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М. сумата от 10 084.00 лева разноски по делото, като такива не са претендирани за първата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 2930/08.05.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А състав, постановено по гр. д. № 14/2018 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. С. У. с Е. [ЕГН] и Д. С. У. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], срещу „РОУЗ НАВИГЕЙШЪН ЛИМИТИД“ [населено място], М., със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Ж. П. Я. от АК Варна искове за заплащане на сумата от 60 000.00 щатски долара, от която разделно по 30 000.00 щатски долара за всеки от двамата, представляваща обезщетение за загуба на живота на баща им С. С. У. съгласно чл. 10 от индивидуалния му трудов договор от 04.05.2010 година, ведно със законна лихва, считано от 03.12.2013 година и на Д. С. У. сумата 10 000.00 щатски долара, представляваща договорна компенсация за смърт, поради това, че тя е на възраст под 18 години към момента на смъртта на баща си съгласно чл. 10 от договора, заедно със законна лихва, считано от 03.12.2013 година до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Т. С. У. с Е. [ЕГН] и Д. С. У. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ап. 1да заплатят на „Роуз Навигейшън Лимитид“ [населено място], М., със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Ж. П. Я. от АК Варна сумата от 10 084.00 лева, представляващи направени поделото разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.