О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№178
гр. София, 24.04.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 4360 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 275 от 08.07.2016г. постановено по гр.д. № 316/2016г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1610 от 08.12.2015г. и решение № 361 от 16.03.2016г. по гр.д. № 3938/2015г. на Русенския районен съд. Първото решение е за отхвърляне на предявените от В. Й. Г. против С. Й. С. иск по чл. 21, ал. 4 от СК за установяване липса на съвместен принос при придобиване по време на брака на жилище и лек автомобил и евентуален иск по чл. 29, ал. 3 от СК за определяне на по-голям дял поради по-голям принос. Второто решение е за оставяне без уважение молбата на В. Й. Г. против С. Й. С. за допълване на решението чрез произнасяне по така наречения „акцесорен иск към евентуалния иск” .
В касационната жалба, подадена от ищцата В. Й. Г. се сочи, че решението е неправилно и недопустимо, защото съдът се е произнесъл по две различни въззивни граждански дела. В жалбата и в приложеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се иска Върховният касационен съд да даде ясен и категоричен отговор на въпроси, имащи пряко значение за прилагане на правото: 1/ допустимо ли е в едно съдебно решение съдът да решава две самостоятелни въззивни дела, висящи пред същия съд; 2/ задължително ли е прилагането на нормата на чл. 153, вр. чл. 133 ГПК към предявените искове или това е въпрос, който може да се преценява от съда, като по този начин се реализира неправомерно служебно начало; 3/ следва ли да се даде възможност в съдебно заседание ищецът да направи искане за прилагане на чл. 239 ГПК, а съдът, ако счита това за недопустимо по делото, да се произнесе с протоколно определение или това може да се предполага, без съдът да се е произнасял за него, както твърди въззивният съд; 4/ може ли съдът да не взема предвид доказаната липса на каквато и да е форма на принос и неоспорването на иска от страна на ответника, както и може ли своеволно да интерпретира факта на възможно суброгиране в права на кредитор и при това налице ли е правилно формирана воля, съответно правилно решение; 5/ при предявени основен, евентуален и алтернативен иск съдът следва ли да направи доклад за всеки един от исковете, със съответните указания и приложения на правилата на чл. 239, чл. 153 и чл. 133 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предмет на делото е предявен иск по чл.21, ал.4 СК, съединен в условия на евентуалност с иск по чл.29, ал.3 СК. Страните са бивши съпрузи; бракът им е прекратен през 2015г., като по време на брака, с договор от 14.10.1997г. за продажба на общинско жилище на името на ответника С. С. е придобит апартамент № 2се в [населено място], [улица] за сумата 1 633 404лв. /неденоминирани лева/. Придобили са и върху лек автомобил марка „Форд”, модел „Фиеста“, с договор от 14.01.2009г., сключен между „А.-Н.-2008“-Е., като продавач и В. Й. С., като купувач за сумата 2098лв., платена в брой. Ищцата В. Й. Г. поддържа, че апартамента и автомобила са придобити чрез заеми, изцяло изплатени от нея, както и че през цялото съвместно съжителство съпругът й не е полагал никакви усилия за придобиване на посочените вещи, съставляващи семейното имущество. Ответникът не е представил отговор на исковата молба и не се е явил в насрочените съдебни заседания. В изготвения доклад по делото първоинстанционният съд е посочил, че ищцата следва да установи, че вещите са придобити изцяло с неин принос, без участие на ответника, както и да обори презумпцията за съвместен принос; наред с това е констатирал, че няма факти и обстоятелства, подлежащи на доказване, за които не се сочат доказателства. Не е извършено разграничение на различните обстоятелства, които подлежат на доказване по двата съединени иска – единия установителен, а другия конститутивен и по-конкретно, че за конститутивния иск за по-голям дял поради по-голям принос е необходимо не само установяване на придобитото по време на брака имущество и неговата стойност, но и доказване какви са били доходите на двамата съпрузи в периода на придобиване на имуществото, полаганите от тях грижи за детето и домакинството, за първото от които няма ангажирани доказателства
Събраните доказателства установяват, че при покупката на жилището през 1997г. 493 404 неденоминирани лв. от цената е заплатена от купувачите С. и В. С. със собствени средства, а 1 140 000 неденоминирани лева със заем от Д.. По отношение на внесените т.нар. собствени средства твърдението на ищцата е, че са взети назаем от приятели, т.е. средствата са изцяло заемни. Установено е, че в периода от 01.12.1997г. до 31.12.2001г. от трудовото възнаграждение на В. Й. Г. ежемесечно са внасяни вноски по жилищния кредит в Д.. Видно, че през 2002г. на страните е отпуснат кредит от [фирма] за текущо потребление в размер на 1500лв., който кредит също е изплащан чрез удръжки от трудовото възнаграждение на ищцата. Договори за кредит са сключвани и на 14.01.2009г. и на 01.07.2013г. от В. Г. като „кредитополучател“ и С. С. като „съдлъжник“ за сумите 8500лв. и 1500лв., които кредити също са погасявани от ищцата. Установено е, че тя е заплатила 1150лв., за да може ответникът да си „вземе книжката”, както и 257лв. за ремонт на МПС. Според показанията на разпитаните свидетели семейният живот „протичал в разправии и скандали“, тъй като ответникът злоупотребявал с алкохол, не работел, вземал заеми. Свидетелите сочат, че всички средства за издръжка на домакинството осигурявала само ищцата, а апартамента и лекия автомобил са придобити чрез кредити, които са теглени и изплатени само от В. Г..
За постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са сключили граждански брак през 1990г., при действието на СК от 1985г., който предвижда, че вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното. След влизане в сила на сега действащия Семеен кодекс през 2009г. страните не са избрали различен режим на имуществени отношения, така че се прилага този на съпружеската имуществена общност и съответно законовата презумпция на чл. 21, ал. 3 от СК относно съвместния принос. С оглед данните за извършено от ищцата изплащане на кредитите за придобиване на семейно имущество съдът е приел, че изплащането на заемите, когато средствата са изразходвани за закупуване на вещи за семейни нужди, създава само облигационни отношения между съпрузите, а не променя режима на собственост на тези вещи. Вземането на заем за закупуване на вещи, които очевидно са предназначени да задоволяват нуждите на семейството, създава солидарно задължение на двамата съпрузи. Обстоятелството, че само един от тях връща заема поражда облигационни претенции към другия съпруг, но не се отразява на собствеността на закупените със заемните средства вещи. Поради това е отхвърлен главния иск за установяване липса на съвместен принос.
По евентуалния иск по чл.29, ал.3 от СК съдът е посочил, че по-големият принос може да се изразява във влагане на средства, труд, грижи за децата и работа в домакинството. Заемните средства, предоставени от банки и от физически лица, вложени за закупуване на придобитото по време на брака имущество /недвижим имот и автомобил/ не могат да обосноват по-голям принос по смисъла на закона, защото характерът на тези средства не е личен, а за двамата съпрузи е възникнало солидарно задължение да погасяват заема към заемодателя. По тези съображения предявеният иск за определяне на по-голям дял поради по-голям принос, е отхвърлен.
Въззивният съд е намерил за несъстоятелни оплакванията, че първата инстанция не е дала възможност да бъде направено искане за произнасяне на неприсъствено решение, както и доводите, че са били налице предпоставките за постановяване на такова решение. Посочил е, че съгласно чл.239, ал.2 от ГПК неприсъствено решение се постановява когато искът е вероятно основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства, а в случая тези предпоставки липсват.
Решението от 16.03.2016г., с което е оставена без уважение молбата на ищцата за допълване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за правилно, тъй като липсва претенция, по която съдът не се е произнесъл. Молбата визира искане, наречено от пълномощника на ищцата, „аксесорен иск към евентуалния иск“, което обаче не представлява искова претенция с изложени фактически обстоятелства, наведени доводи и формулиран петитум.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:
Върховният касационен съд следва да допусне до разглеждане касационна жалба срещу въззивно решение, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, а именно: въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора /това е общото основание за достъп до касационен контрол/ и този въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /това са допълнителните предпоставки, както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Първият въпрос, поставен от касатора, е за това дали съдът може в едно решение да решава две самостоятелни въззивни дела. Повод за въпроса е фактът, че първоначално образуваното въззивно производство /гр.д. № 112/2015г./ е прекратено от съда и делото върнато на първата инстанция за постановяване на допълнително решение по молбата на ищцата за допълване. След това е образувано ново въззивно производство със същия докладчик – гр.д. № 316/2016г., по което е постановено обжалваното решение, в което са разгледани жалбите както срещу основното решение, така и срещу решението по молбата за допълване. Видно е, че не сме изправени пред визираната от жалбоподателката ситуация – съдът в едно решение да решава две въззивни дела, тъй като първото въззивно производство е прекратено като преждевременно образувано. Извършено е разглеждане на жалби срещу две решения, постановени по едно и също дело, което е напълно процесуално допустимо и оправдано. Този начин на процедиране при образуване на делата по никакъв начин не се е отразил на изхода на спора по същество.
Вторият правен въпрос е по прилагането на нормата на чл. 153 ГПК /относно предмета на доказване/ във вр. с чл. 133 ГПК/относно последиците от неподаване на отговор/. Той следва да бъде обединен с петия въпрос, касаещ задълженията на съда при няколко съединени искове да изготви доклад по всеки от тях и да даде указания във връзка с подлежащите на доказване обстоятелства и доказателствената тежест. Въпросите са поставени във връзка с оплаквания в жалбата, че съдът не отдал нужното значение на неподаването на отговор от страна на ответника и на липсата на оспорване на наведените от ищцата фактически твърдения, че ответникът не е участвал в придобиването на имуществото нито пряко – чрез влагане на средства, нито косвено – чрез работа в домакинството и грижи за детето. Все в тази насока са и оплакванията, че съдът не е дал конкретни указания относно подлежащите на доказване факти по всеки от исковете. Въззивният съд, при наведени оплаквания, /макар и общи/ за допуснати процесуални нарушения, не е предприел действия по отстраняването им чрез даване на указания относно възможността страните да предприемат тези процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В този смисъл са разясненията на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, на които обжалваният акт противоречи. Горното обуславя допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
По въпроса за възможността ищецът да поиска постановяване на неприсъствено решение не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Спрямо него липсва ясно оплакване в жалбата. Видно, че пред първата инстанция искане за постановяване на неприсъствено решение не е направено, а съгласно чл. 238, ал.1 ГПК съдът може да пристъпи към постановяване на неприсъствено решение, само ако е сезиран с такова искане. Във въззивното решение Русенски окръжен съд е отговорил на доводите за неприлагане на чл. 239 ГПК, като е посочил, че въпреки липсата на оспорване от страна на ответника, искът не е вероятно основателен, т.е. че не са налице материалноправните предпоставки за постановяване на неприсъствено решение.
По отношение на частта от обжалваното решение, с която се потвърждава решението от 16.03.2016г., постановено по реда на чл.250 ГПК, не са изложени основания за достъп до касационен контрол и такъв следва да бъде отказан.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 275 от 08.07.2016г. постановено по гр.д. № 316/2016г. на Русенския окръжен съд в частта му, с която се потвърждава решение №1610 от 08.12.2015г. по гр.д. № 3938/2015г. на Русенския районен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50 лв. за разглеждане на касационната жалба. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горепосоченото решение в частта, с която се потвърждава решение от 16.03.2016г. по гр.д. № 3938/2015г. на Русенски районен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: