Р Е Ш Е Н И Е
№178
гр. София, 04.03.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря Ан. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1514 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ вр. с § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК.
С решение № 54 от 19.06.2006 г. по гр. д. № 1606/05 г. Районен съд гр. Д. е отхвърлил предявения от М. Д. К. срещу Р. Й. Н. и Н. Й. К. иск за прогласяване нищожността на договор, обективиран в нот. акт № 63 от 07.04.2005 г. в частта, в която Н. К. продала на Р. Н. собствената си 1/3 ид. ч. от дворно място с апартамент на втори етаж от двуетажна жилищна сграда и масивен гараж поради противоречие със закона, на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 СК /отм./. Прекратил е производството в частта за прогласяване нищожността на нот. удостоверяване на основание чл. 472 ГПК /отм./ и иск по чл. 432 ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нот. акт.
С решение № 134 от 16.05.2007 г. по гр. д. № 854/06 г. Окръжен съд гр. Д. е оставил в сила първоинстанционното решение, което има действие и по отношение на К. Д. Н..
С. решението на въззивния съд е подадена жалба от М. К. . Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на съществени процесуални правила.
О. по касация Р. Н. и К. Н. оспорват жалбата.
Ответникът по касация Н. К. не взема становище.
Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че касаторът М. К. дал устно съгласието си за продажба на имота, предмет на продажбата, което е установено със свидетелски показания. В чл. 23 СК няма записано изискване съгласието на съпруга за продажба на имот, който е лична собственост на другия съпруг, да бъде изразено писмено. Затова договорът не бил сключен в нарушение на чл. 26 ЗЗД вр. с чл. 23 СК /отм./. По отношение на гаража съдът е изложил съображения че същият не е семейно жилище и за разпореждането с него не е нужно съгласие на другия съпруг. Не било доказано нищожност на нотариално действие, а нормата на чл. 431 ал. 2 ГПК /отм./ касае констативните нотариални актове.
В касационната жалба се твърди че съдът допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като не преценил обективно събраните доказателства. Кредитирал показанията на близки роднини, а не показанията на неговите свидетели които установили, че имотът бил единствено семейно жилище за което ищецът не е дал съгласие да бъде продадено.
Видно е от данните по делото, че ищецът и ответницата Н са съпрузи. Не се спори, че процесният имот е бил собственост на родителите на съпругата. От него тя наследила 1/3 ид. ч., а останалите 2/3 ид. ч. били наследени от нейните сестри Р. С нот. акт № 63 от 07.04.2005 г. Н. К. и Е. П. продали на сестра си Р. Н. собствените си 2/3 ид. ч. от дворно място с площ 347 кв. м., представляващо половината от дворно място с площ 694 км. м., имот пл. № 457 по плана на гр. Д., заедно с построените в него апартамент на втори етаж от двуетажна жилищна сграда с площ 111 кв. м. и ? ид. ч. от общите части на сградата без таванското помещение и стълбището, както и масивен гараж с площ 28 кв. м., с право на ползуване на тавана и стълбището.
Съгласно чл. 23 СК, когато семейното жилище е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Целта на нормата е разпоредителната сделка с индивидуалното семейно жилище да не увреди семейните интереси. Спори се дали съпругът на Н. К. , касаторът М. К. , е дал съгласие за продажбата на семейното жилище. Както правилно е приел и въззивният съд в обжалваното решение, съгласието по чл. 23 СК не е елемент от фактическия състав на сделката, защото семейното жилище е лична собственост само на единия съпруг. Нормата не съдържа разпоредби относно формата на съгласието на съпруга-несобственик, затова писмената форма на съгласието не е задължителна. При спор за неговата липса или наличие, са допустими всички предвидени в ГПК доказателства, включително и гласни такива. Съдебната практика е категорична и по въпроса, че съгласието трябва да бъде дадено към момента на изповядане на сделката, както и че законът не поставя изискване цялото жилище да е лична собственост на съпруга т. е. възможно е той да е съсобственик с идеална част.
Настоящият състав счита, че въззивният съд не е допуснал соченото в касационната жалба нарушение на процесуалните правила. По делото са разпитани многобройни свидетели, посочени от двете страни. Показанията им са обсъдени подробно от съда поотделно и взаимосвързано с другите доказателства по делото и едва след тяхната преценка съдът е стигнал до извода че ищецът е дал съгласие за продажбата. При преценка на показанията дадени от роднините на страните съдът е съобразил нормата на чл. 136 ГПК /отм./. Фактът за дадено съгласие се потвърждава и от обясненията на съпругата на касатора, която е заявила пред съда, че преди подписването на нотариалния акт по телефона касаторът и казал “О”. Действително, в последствие тя е променила показанията си и твърди, че касаторът и казал да не подписва. Тези нейни обяснения обаче законосъобразно съдът преценил с оглед на обстоятелството, че като съпруга на касатора тя е заинтересована от изхода на спора.
По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.
Ответниците по касация претендират за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът им дължи заплащане на 200 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 134 от 16.05.2007 г. по гр. д. № 854/06 г. на Окръжен съд гр. Д..
ОСЪЖДА М. Д. К. да заплати на Р. Й. Н. и К. Д. Н. 200 лв. разноски по делото за настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: