8
РЕШЕНИЕ
№ 179
гр. София, 12 октомври 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 740 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Б. К. А. срещу въззивно решение № 9 / 29.05.2018 год., постановено по ВНОХД № 390/2017 год. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд /АСпНС/. С жалбата и допълнението към нея се релевират доводи за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – 3 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия, поради това, че не е осъществил деянието по чл. 354а, ал.3, т.1 от НК. Алтернативно се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения.
Прокурорът от ВКП пледира за потвърждаване на въззивната присъда като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият Б. К. А. поддържа жалбата и моли да бъде уважена.
Подсъдимият А. И. В. и неговия защитник – адвокат Е. П., редовно призовани, не се явяват и не взимат отношение по жалбата на подс. А..
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда, постановена на 29.09.2017 год. по НОХД № 371/2017 год., по описа на Специализирания наказателен съд, 18 – ти състав, подсъдимите Б. К. А. и А. И. В. са признати за виновни в това, че на 28.10.2013 год. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]в съучастие помежду си като съизвършители с цел да набавят имотна облага / А. за себе си, а В. – за подс. А./ принудили пострадалия Б. К. П. чрез сила и заплашване да извърши нещо противно на волята му – да предаде управлявания от него автомобил „А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , като с това причинили имотна вреда на [фирма] в размер на 20 250 лева, представляваща пазарната стойност на процесното МПС, като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 213а, ал. 2, т.4, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 54 от НК са осъдени на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и глоба в размер на 4000 лева.
С присъдата първоинстанционният съд на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложил изтърпяването на наложените наказания „лишаване от свобода“ за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, зачетено е предварителното задържане на подсъдимите и са осъдени да заплатят разноските, направени по водене на делото.
По жалби на подсъдимите срещу първоинстанционния съдебен акт с оплакване за незаконосъобразност и искане за оправдаването им, в АСпНС е образувано ВНОХД № 390/2017 год. С решение № 9, постановено на 28.05.2018 год., по същото дело, първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
Недоволен от въззивното решение е останал подс. А.. Касационната жалба, депозирана от него, е допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това и срещу акт, от кръга на визираните в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Основното твърдение на касатора е, че въззивният съдебен акт не съдържа отговор на доводите на защитата относно несъставомерността на деянието, като не са обсъдени съществените противоречия в доказателствените материали, с което е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, а това обосновава наличието на касационното основание по чл. 348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК – липса на мотиви.
Настоящият съдебен състав не споделя изцяло довода на защитата за това, че въззивното решение е постановено при абсолютна идентичност с мотивите на първоинстанционната присъда. Действително, в голяма част от съдържанието на въззивното решение се преповтаря изложеното в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, но това е допустимо в случаите, когато въззивната инстанция изцяло възприема фактите, така както са установени от първостепенния съд. Разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК обаче, задължава въззивния съд, когато потвърди присъдата, да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста. Смисълът на мотивирането на съдебните актове е да се защитят спорещите страни срещу произволни решения, които биха могли в сериозна степен да накърнят техните интереси. Липсата на мотиви на въззивния съдебен акт ограничава правото на страната да получи отговор на направените възражения, като същевременно лишава касационната инстанция от възможността да проследи механизма на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд. Когато в мотивната част на съдебния акт не са обсъдени доказателствата и противоречията между тях и не е даден отговор на съществени доводи на страните във връзка с достоверността на доказателствените източници, както и на възраженията им относно отсъствието на елементи от престъпния състав, е налице неизпълнение на посоченото в чл. 339, ал.2 от НПК задължение, което се приравнява на липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2, вр. с чл. ал.1, т.2 от НПК.
Проверката на обжалвания въззивен съдебен акт, налага извода, че той не отговаря на стандартите, определени в нормата на чл. 339, ал.2 от НПК. Анализът на доказателствената съвкупност, изложен във въззивното решение, е изключително повърхностен и незадълбочен, извършен в разрез със задълженията на съда, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл.14 и чл. 107 от НПК. Интерпретацията на доказателствените материали, при извеждане на правно значимите факти, не отговаря на изискването за обективност, всеобхватност и пълнота, доказателствата не са преценени взаимосвързано и съобразно действителното им съдържание, като една част от тях са игнорирани за сметка на други.
Въззивният съд не е изпълнил задължението си да анализира доказателствените източници не само поотделно, но и съпоставяйки ги помежду им. Обясненията на подсъдимите А. и В. не са обсъдени във връзка с показанията на свидетелите Т. Б. и М. А.. Показанията на св. Т. Б. са изключени от доказателствената съвкупност от въззивния съд, с аргумента, че не било ясно, как се е стигнало до свидетелстването му по делото, въпреки че и подс. А., и св. Б. П. дават информация за неговото присъствие на мястото, където е осъществено деянието, като първият от тях е поискал да бъде издирен този свидетел още на досъдебното производство, в резултат на което той е намерен и съответно разпитан. Игнорирайки ги изцяло на посоченото основание, въззивният съд е пропуснал възможността да съпостави изложеното от св. Т. с обясненията на двамата подсъдими и с показанията на св. Б. П., с цел да изведе от тях правнорелевантни факти, от значение за правилното решаване на делото.
Въззивният съд не е анализирал в пълнота показанията на св. М. А./ адвокатът, изготвил и трите записа на заповед/, въпреки че същата дава информация за обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина по делото като: съществуващите отношения между подс. А. и св. Б. П.; предложението на последния да предостави автомобила си, като гаранция, че ще върне дадените му в заем суми; осъществената в кантората й среща, при която е бил изготвен запис на заповед / в деня на деянието/ и причината той да не бъде подписан пред нея от св. Б. П.. В посочената им част, показанията на св. М. А. изобщо не са били обсъдени от въззивния съд, въпреки че са важен източник на сведения, от значение за правилното решаване на делото. Те съдържат контролни факти, които служат за проверка на достоверността на изложеното от пострадалия Б. П., но съдът не е съпоставил двата гласни доказателствени източника.
Контролираният съд не е изследвал с необходимата задълбоченост и прецизност показанията на пострадалия св. Б. П., а те са от особено съществено значение като се има предвид, че са основното доказателство, върху което се крепи обвинителната теза. Първоинстанционният съд не е отчел наличието на множество противоречия между показанията, които пострадалият е изложил пред него и тези депозирани от същия в хода на досъдебното производство и не е изяснил на какво се дължат те. Пропускът на първоинстанционния съд не е отстранен от въззивния съд, въпреки предоставената му от процесуалния закон възможност за това. Извън вниманието на въззивния съд е останало обстоятелството, че първоинстанционният съд е приобщил по реда на чл. 281, ал.5, вр. с ал.1, т.1 от НПК показанията на св. Б. П., дадени на досъдебното производство, само в частта относно датата на деянието и подписаните от свидетеля записи на заповед. Впоследствие, по искане на защитата, първоинстанционният съд е допуснал и провел повторен разпит на св. Б. П., но не е констатирал наличието на съществени противоречия между изложеното от свидетеля пред съда и на досъдебното производство, относно действията на подс. В. по време на деянието. На досъдебното производство св. Б. П. е завил: „Т. не е вадил пистолета, не ме е заплашвал с него“ / л. 30 , т. І на ДП/ и „Стори ми се, че Т. имаше на колана от лявата страна оръжие, като той се хвана за него в един момент от разговора с идеята да го видя“ /л. 27, т. І на ДП/. При разпита му пред първоинстанционния съд св. Б. П. е заявил, че „Т.“ / подс. В./ му показал пистолета, който е носел, без да го насочва към него, като му казал, че ще вземе колата; че видял пистолета преди да дойде подс. А.; че „Т.“ му е показал пистолета, който е носил на кръста си и му наредил да седне отзад в автомобила /. Въззивният съд не е предприел необходимите процесуални действия, за да изясни на какво се дължат тези противоречия, а те са съществени, тъй като се отнасят за факти, обосноваващи пряко наказателната отговорност на подс. В., а оттам и тази на подс. А., който е обвинен в извършване на деяние, осъществено от две лица / чл. 214, ал.2, т.1, вр. с чл. 213а, ал.2, т.4 от НК/. Установяването на конкретните действия на всеки един от двамата подсъдими, чрез които е осъществена престъпната дейност е от съществено значение за правилното квалифициране на деянието.
На следващо място, въззивният съд в постановения от него съдебен акт не е изложил съображения относно наличието на всеки от елементите от състава на престъплението по чл. 214, ал.2, т.1, вр. с чл. 213а, ал.2, т.4, пр. 1 от НК. Анализът на установените факти и подвеждането им под нормата на посочения престъпен състав е схематичен, повърхностен и непълен. Въззивният съд не е дал отговор на основното възражение на защитата за несъставомерност на деянието, предвид липсата на имуществена вреда за дружеството лизингодател – [фирма]. Контролираният съд не само, че изобщо не е обсъдил посоченото и в допълнението към въззивната жалба възражение, и в защитната пледоария във въззивното съдебно заседание, но в противоречие с правния си извод за съставомерност на деянието, е приел, че всъщност имуществена вреда изобщо няма –„не са налице причинени имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване, след като автомобилът е бил върнат и то без повреди“ /л. 62 от ВНОХД № 390/2017 г./. Волята на въззивния съд е неясна по отношение на това дали според него е налице един от елементите на престъпния състав – имуществена вреда, както и за кого е настъпила тя – за собственика на вещта или за лицето, което е лишено от възможността да ползва вещта, за което заплаща лизинговата вноска на лизингодателя по силата на сключения между тях договор. Като не е дал отговор на посоченото възражение, контролираният съд всъщност не е изпълнил изискването на чл. 339, ал.2 от НПК, което по същество се равнява на липса на мотиви.
Въззивният съд не е изложил аргументи относно наличието на специалната цел /елемент от субективната страна на деянието по чл. 214 от НК/ – набавянето на имотна облага за себе си или за другиго, а това лишава както страните, така и касационния съд от възможността да проследи процеса на субсумиране на установените по делото факти под съответната материалноправна норма. Престъплението по чл. 214 от НК е резултатно и цели набавяне на имотна облага за дееца или за другиго, като пострадалият сам се уврежда, принуден от дееца „да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му“, т. е. става въпрос за недължимо от пострадалия поведение или престация. Специалната цел е един от съществените елементи от субективната страна на престъплението по чл. 214 от НК, който го отграничава от деянията като тези по чл. 213а от НК и чл. 323, ал.5, вр. с ал.1 от НК. Принудата да бъде заплатено нещо дължимо е също престъпно, но е предмет на самоуправството по чл. 323, ал.5, вр. с ал.1 от НК, докато принуждаването към разпореждане с нещо недължимо реализира хипотезите в специалния състав на изнудването по чл. 213а от НК / реш. № 13/2004 г. на ВКС, НО, І н.о./.
Инстанциите по фактите всъщност, не са изяснили каква е била специалната цел на подсъдимите, като първоинстанционният съд е приел, че реално имотната облага се равнява на стойността на автомобила, въпреки че обвинението не сочи на такова тъждество, а въззивният съд от своя страна изобщо не е изложил съображения относно този елемент на престъпния състав. Извън вниманието на предходните съдилища са останали важни обстоятелства, като това, че автомобилът е задържан от подсъдимите като гаранция, че пострадалият ще изплати заетата му от подс. А. парична сума, за която е подписал запис на заповед / видно от изложеното и от подсъдимите, и от пострадалия/; че в деня на деянието св. Б. П./ видно от неговите показания и от банковото извлечение/ е превел по банков път сумата от 2000 лева и не е желаел да подпише запис на заповед за по-голяма сума, тъй като не е бил съгласен, че я дължи. Следователно, не е изяснено с каква цел е задържан автомобилът на пострадалия- за да се задължи да върне по-голяма сума от действително дължимата или за да върне заема, който е получил и за който е изготвен запис на заповед в деня на деянието.
Неизяснен е останал и въпросът в кой момент подсъдимите са упражнили принуда спрямо пострадалия. Съдилищата по фактите са приели, че спрямо св. Б. П. сила и заплашване са използвани преди подписване на записа на заповед / въпреки противоречивите показания на пострадалия в тази им част/, докато в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че принудителните действия са осъществени преди отнемането на автомобила. Надлежното установяване на фактите във връзка с инкриминираната по делото принуда, упражнена от двамата подсъдими, предпоставя и правилното приложение на съответната правна норма, което изисква и ясно отграничаване на деянието по чл. 214 от НК от други престъпления, при които принудата е елемент от престъпния състав / чл. 198, чл. 323, ал.5, чл. 213 а от НК/.
Посоченото изисква при новото разглеждане на делото, след надлежно установяване и излагане на фактите относно предоставените кредити /съобразно подписаните от пострадалия записи на заповед и приложените банкови извлечения/, условията за това, размера на претендираната от подс. А. сума за връщане, момента, вида и механизма на упражняване на принудата, съдът да прецени и приложимия материален закон.
При така изложените съображения, ВКС намира за основателни изложените в жалбата на подс. А. доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата по делото. Липсата на изискваната от процесуалния закон обективна, пълна и задълбочена доказателствена дейност на съда, е възпрепятствала формирането на несъмнени и категорични изводи по фактите и като резултат от това – правилни изводи по правото. Допуснатото нарушение е съществено, защото е довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимите. Посочените нарушения обосновават наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, което налага отмяна на въззивното решение, включително и по отношение на необжалвалия го подс. В. / отмяната е в негова полза – чл. 347, ал.2 от НПК/ и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При това положение не следва да бъдат обсъждани възраженията, изложени в жалбата на подсъдимия А., относно явната несправедливост на наложеното му наказание, като същите следва да намерят отговор при новото въззивно разглеждане на делото.
Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 9 / 29.05.2018 год., постановено по ВНОХД № 390/2017 год. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд.
ВРЪЩА делото на Апелативен специализиран наказателен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.