О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
Гр.София, 10.01.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести декември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр.д.№ 892 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу решението на СГС, ІV-Б състав, постановено на 12.06.2012 г. по гр.д.№ 4902/09 г. С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 31.03.2004 г. по гр.д.№ 6458/01 г. на СРС, 49-ти състав и спорът е решен по същество, като са уважени предявените от К. К. Б. и Е. К. И. против [фирма] и Г. А. Ш. искове с правна квалификация чл.33, ал.2 ЗС- за допускане изкупуването от ищците на 97,97% от магазин на първия етаж в масивната жилищна сграда на [улица] [населено място], с обща застроена площ от 119 кв.м., при условията, договорени на 30.06.1999 г. от другия съсобственик [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, като продавач, и купувача Г. А. Ш., обективирани в Н..акт № 46, том ІІІ, рег.№ 3300, нот.дело № 176/99 г. на нотариус К. А., при условие, че в едномесечен срок от влизане в сила на решението ищците заплатят на Г. А. Ш. сумата 86 778,59 лв., представляваща 97,97% от продажната цена. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално- постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции по чл.33, ал.2 ЗС бъдат отхвърлени.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани шест въпроса, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение, и по които същото е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. произнасянето по тях от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият от тези въпроси е свързан с преценката, длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да съобрази указанията на касационната инстанция, дадени в решението му, с което е отменено първоначалното въззивно решение. В тази връзка касаторът поддържа, че в обжалваното решение СГС не е съобразил указанията, обективирани в Решение № 417/ 19.05.2009 г. по гр.д.№ 307/08 г. на ВКС, ІІІ г.о. относно размера на идеалните части от процесния недвижим имот, за които ищците претендират изкупуване в своя полза, като по този начин постановеното решение се явява в противоречие със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК. Вторият въпрос е: На кого следва да заплати продажната цена съсобственика, чийто иск за изкупуване е уважен и на това основание е встъпил в правата на купувача. Според касатора, в отклонение от установената съдебна практика въззивният съд е постановил цената да бъде заплатена на продавача, а не на купувача, без да съобрази, че преди завеждане на делото ответникът Г. Ш. е продал процесния имот на трето лице- [фирма], с оглед на което цената следва да бъде заплатена на последното. Третият формулиран от касатора въпрос е: Конституират ли се в производството по предявен иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС като необходими задължителни другари продавачът и купувачът по договора за покупко-продажба, и представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила пропускът да се конституира като ответник някой от тях. В тази връзка касаторът поддържа, че в противоречие на решение на ВС, постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, въззивният съд не е конституирал като ответник [фирма], на което ответникът Г. Ш. е прехвърлил процесния имот преди завеждане на делото. Четвъртият въпрос се отнася до преценката, необходимо ли е ищецът по чл.33, ал.2 ЗС да доказва датата, на която е узнал за продажбата на съсобствения имот, или самото предявяване на иска обуславя предположението, че узнаването е настъпило преди по-малко от два месеца. Заявява, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВС и ВКС по отменения и действащия процесуален закон, според която доказването на датата на узнаване на продажбата от ищеца е абсолютно условие за допустимост на иска предвид спазването на преклузивния срок за предявяването му. Петият въпрос, по отношение на който се поддържа, че допускането на касацията би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на практика на ВКС по него, се отнася до формирането на извод, в кой момент правоимащите собственици, обезщетени по реда на чл.6 ЗОСОИ със съсобственост в обектите, построени върху отчуждените от тях или от праводателите им земи, придобиват съответните идеални части от съсобствеността. Въпросът е поставен с оглед приетото от въззивния съд, че ищците са придобили качеството на съсобственици на процесния магазин по силата на заповед на областния управител от 13.05.1998 г., с която е уважено искането им за обезщетяване със съсобственост в магазина, находящ се в изградената в отчужденото от наследодателя им по ЗОЕГПНС място, а не от заповедта на областния управител за утвърждаване на оценката на имота и определяне на квотите на правоимащите в съсобствеността, която е издадена след сключване на договора за покупко-продажба на имота между ответниците. Последният формулиран от касатора въпрос е: Възстановява ли се реално отчужденият имот, когато съществува във вида и размера, до който е бил отчужден. Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната практика на ВКС, тъй като в случая е налице възможност в полза на ищците да се възстанови собствеността върху земята, обслужваща построената след одържавяването сграда, и следователно нямат качеството на правоимащи, които да бъдат обезщетени със съсобственост от обект в сградата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че твърдяното от касатора основание за допускане на касацията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице. С решението си въззивният съд е приел, че ищците притежават необходимата за уважаване на исковете им материалноправна легитимация, тъй като към датата на сключване на договора за покупко-продажба между ответниците /30.06.1999 г./ същите са имали качеството на съсобственици на процесния магазин по силата на Заповед № РД-21-810/ 13.05.1998 г. на областния управител на Област София, с която им е признато правото на обезщетяване със съсобственост в магазина, находящ се в сграда, построена през 1973 г. върху одържавен от наследодателя им по реда на ЗОЕГПНС незастроен имот. Изложени са мотиви, според които последващата сделката Заповед № РД-23-588/ 27.08.1999 г. на областния управител само определя размера на дяловете на ищците в съсобствеността, но собственическите права са възникнали от акта, с който е уважено искането им за обезщетяване със съсобственост. При тези решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното решение, настоящата касационна инстанция намира, че поставеният от касатора въпрос относно момента, в който правоимащите собственици, обезщетени по реда на чл.6 ЗОСОИ със съсобственост в обектите, построени върху отчуждените от тях или от праводателите им земи, придобиват съответните идеални части от съсобствеността, действително е обуславящ изхода на делото по смисъла на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, при което и доколкото по него не е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, допускането на касационното обжалване би обусловило принос за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По отношение на останалите формулирани от касатора правни въпроси основания за допускане на касационното обжалване не са налице. На първо място, неоснователно е твърдението, че въззивният съд не се е съобразил с указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение, досежно определянето на идеалните части от процесния имот, за които се иска изкупуване в полза на ищците. Напротив- именно в съответствие с тези указания СГС е приел, че доколкото ищците се легитимират като собственици на 2,03% от имота, ответникът [фирма] притежава останалите 97,97%, за които е допуснато заместване на купувача по договора от 30.06.1999 г. Г. Ш. в полза на ищците. Необосновано е и твърдението, че в отклонение от установената съдебна практика въззивният съд е постановил ищците да заплатят продажната цена не на купувача, а на продавача по сделката. Потестативното право на изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС възниква при извършена продажба от съсобственик на дела му в полза на трето лице, като при уважаване на иска ищецът встъпва в правното положение на купувача, като му дължи възстановяване на заплатената продажна цена. В конкретния случай именно ответникът Г. Ш. има качеството на купувач по договора за покупко-продажба, сключен с другия съсобственик [фирма], и затова в негова полза въззивният съд е постановил да бъде възстановена продажната цена от ищците. Обстоятелството, че ответникът на свой ред се е разпоредил с имота в полза на трето лице преди завеждане на делото, не прави последното “купувач” по процесната сделка, нито му придава качеството на надлежен ответник в процеса, след като иск по чл.33, ал.2 ЗС не е предявен по отношение на последващата продажба. По тези съображения и третият поставен от касатора въпрос е без всякакво значение за изхода на спора, доколкото по делото като ответници са конституирани именно страните по договора за покупко-продажба, по отношение на който ищците претендират да им се признае встъпване на мястото на купувача, като последващият приобретател по сделка, за която няма предявен иск по чл.33, ал.2 ЗС, не е надлежна страна в този процес. Четвъртият поставен от касатора въпрос също не е от обуславящо значение за изхода на делото, доколкото въззивният съд не е формирал предположение, че преклузивният срок за предявяване на иска е спазен по силата на самото му предявяване, а е приел, че от данните по делото не може да се направи извода, че ищците са пропуснали този срок, доколкото ответната страна не е доказала възражението си, че узнаването е настъпило в по-ранен момент. Накрая, не е налице и твърдяното от касатора противоречие между правните изводи на въззивния съд и задължителната съдебна практика по приложението на чл.1, ал.1 ЗВСВОНИ относно изискването за съществуване реално до размера, в който са отчуждени, на подлежащите на възстановяване имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС. Според ТР № 1/ 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3/94 г. на ОСГК на ВС, не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. В случая върху отчужденото място от 680 кв.м., от което наследодателят на ищците е притежавал 1/20 ид.ч., през 1973 г. е изградена 6-етажна масивна жилищна кооперация, без да са налице данни, че е налице незастроена част, годна да се обособи като самостоятелен парцел, което по смисъла на закона е пречка за възстановяване на собствеността върху земята и на това основание, както законосъобразно е приел въззивния съд, за наследниците на бившия собственик е възникнало правото да бъдат обезщетени със съсобственост върху обектите, изградени в отчуждения терен /чл.2, ал.1, т.1 ЗОСОИ/.
Предвид гореизложеното, касационното обжалване на решението на Софийския градски съд следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като на касатора се укаже необходимостта от представане на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІV-Б състав, постановено на 12.06.2012 г. по гр.д.№ 4902/09 г., по касационната жалба на [фирма]- [населено място].
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателство за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 25 лв., като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: