Р Е Ш Е Н И Е
№ 18
София, 28.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 978 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. П. срещу решение № 6054 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 577/17 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя за признаване за установено, че ответниците Н. Б. К. и М. А. К. не са носители на правото на собственост на незавършен строеж, представляващ селскостопанска сграда – „телчарник“, без покрив, находяща се върху УПИ – .. от кв. .. по действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б..
Жалбоподателят поддържа, че с представения по делото нотариален акт за собственост на УПИ .. от кв. .. по плана на [населено място] е установил правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск. Неправилно въззивният съд формирал извод, че той не е собственик на този имот. Собствеността му не била оспорена от ответниците, затова той не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че праводателите му са били собственици въз основа на проведена реституция по ЗСПЗЗ. Липсата на оспорване и на съответни указания от въззивния съд лишили жалбоподателя от възможността да ангажира доказателства в процеса за правото на собственост на праводателите си. На следващо място – жалбоподателят счита, че съдът неправилно отхвърлил предявения отрицателен установителен иск за собственост, позовавайки се на придобивно основание за процесния телчарник /договор за покупко –продажба на имущество на бивше ТКЗС/, каквото ответниците не са въвели в процеса. Съдът не обсъдил всички възражения на жалбоподателя срещу действителността на това основание; възраженията му срещу действително въведеното от ответниците основание – придобивна давност, както и възражението, че след опожаряването на сградата и невъзстановяването й при условията на чл.67 ЗС са настъпили последиците на чл.97 ЗС или чл.110 ЗС. Липсата на мотиви обуславя отмяната на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.
Ответниците в производството Н. и М. К. не изразяват становище по жалбата.
С определение № 458 от 12.10.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса какви са задълженията на въззивния съд, когато за първи път служебно прилага императивна материалноправна норма.
По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:
В своята дейност съдът трябва да съблюдава основните начала на гражданския процес, посочени в чл.5-13 ГПК, както и връзката между тези начала. Когато установява истината по делото, съдът същевременно следва да осигури спазването на принципите за диспозитивното и служебното начало, както и принципът за равенството на страните в процеса. Със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства. Затова в практиката на ВКС се съдържат указания как следва да процедира съдът, за да избегне нарушаването на посочените принципи: като предварително съобщава на страните, че определен факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен или служебно известен на съда – решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010г., II г. о., решение № 361 от 20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2014 г., IV г. о.; че при промяна в правната квалификация от въззивния съд той следва да укаже на страните кои са релевантните факти, какво е разпределението на доказателствената тежест, както и за необходимостта от ангажиране на съответни доказателства – решение № 29 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2014 г., II г. о.; че съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните – решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о.
Въззивният съд може служебно да прилага императивна материалноправна норма – т.1 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените по-горе съображения обаче той следва да съобщи това предварително на страните. В този смисъл е практиката на ВКС – решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г. о., в което е прието, че винаги когато съдът служебно прилага императивна правна норма, той е длъжен да изложи мотиви – тези негови действия от какво са обусловени, коя е прилаганата императивна материално правна норма и защитата на какъв обществен интерес изисква тази намеса и решение № 145 от 01.12.2017 г. по търг. д. № 2587/2016 г. на ВКС, I т.о, според което при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.
Настоящият състав приема, че дадените от ВКС разрешения във връзка с прилагането на императивни правни норми следва да намерят приложение и по настоящото дело.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Благоевградския окръжен съд е отменил частично решение № 2072 от 02.06.17 г. по гр. д. № 263/2016 г. на Районен съд – Гоце Делчев и е отхвърлил иска на Д. С. П. за признаване за установено, че ответниците Н. Б. К. и М. А. К. не са носители на правото на собственост на незавършен строеж, представляващ селскостопанска сграда – „телчарник“, без покрив, находяща се върху УПИ – .. от кв. .. по действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б..
Предмет на спора за собственост е сграда -телчарник, построена в бивш стопански двор на ТКЗС. Телчарникът е бил закупен от ответниците с писмен договор от 24.11.1995 г. след проведен търг за продажба на имуществото на бившето ТКЗС. Впоследствие покривът на сградата е изгорял и не е възстановен. За да обоснове правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск ищецът се позовава на нотариален акт от 2014 г., с който е закупил идеални части от урегулирания поземлен имот, в който се намира телчарникът, като счита, че по силата на приращението по чл.92 ЗС е станал собственик и на остатъците от сградата -телчарник. Основанието за собственост, на което се позовават ответниците, е придобивна давност, започнала да тече след закупуването на телчарника през 1995 г.
За да отхвърли предявения отрицателeн установителен иск въззивният съд е приел, че е достатъчна липсата на собственически права на ищеца върху спорната вещ, които да изключат правата на ответниците. Въпреки нотариалния акт от 2014 г., ищецът не е станал собственик на земята, върху която е построен телчарникът, тъй като върху нея е разположен обект на организация по § 12 и чл. 29 ПЗР на ЗСПЗЗ и съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ земята е собственост на държавата. След като не може да се легитимира като собственик на земята, ищецът не би могъл да придобие по приращение каквато и да е част от сградата на основание чл. 92 ЗС. Освен това нормите на чл. 27, ал.1 ЗСПЗЗ и чл. 48 ППЗСПЗЗ изключват приращението, като предвиждат специален ред за продажба на сградите, включени в имуществото на ТКЗС – от Ликвидационен съвет, чрез търг. Тъй като ищецът няма защитими права, въззивният съд е счел за безпредметно да изследва въпроса дали понастоящем телчарникът представлява сграда по смисъла на т.46 от § 5 на ДР на ЗУТ, или е недовършен строеж, предвид унищожения от пожар покрив. Приел е, че отношенията между ищеца и ответниците не са такива между собственик на земята и суперфициар, затова в случая са неприложими чл.66 и чл.67 ЗС, уреждащи суперфициарната собственост и в частност – срока за упражняване на правото на строеж. Не са разгледани поради липса на правен интерес и възраженията на ищеца за неспазване на процедурата по ППЗСПЗЗ за извършване на продажбата на телчарника чрез търг, тъй като евентуална нищожност на договора не би повлияла на факта, че ищецът не е собственик на земята, а оттам – и на сградата по приращение. Прието е за неотносимо и оспорването на владението на ответниците върху сградата, тъй като ищецът не твърди произтичащи от това права за него.
Решението е неправилно.
Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил принципите на равенство, състезателност и диспозитивност, отразени в чл.9, 8 и 6 ГПК, като е повдигнал служебно въпрос, по който не е имало спор между страните – че ищецът Д. С. П. се легитимира като собственик на идеални части на поземления имот, в който е построен спорният телчарник. Правото на собственост на ищеца е установено с представения по делото нотариален акт № 15, т.6, рег. № 9681, дело 938/2014 г. на нотариус В. Б., № 507 по регистъра на Нотариалната камара. Този нотариален акт обосновава правния интерес на ищеца от воденето на отрицателния установителен иск. За да отрече правата на ищеца върху поземления имот, а оттам и върху процесната сграда, въззивният съд се е позовал служебно на императивна материалноправна норма – чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, според която земи, върху които са разположени обекти на организациите по § 12 и 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, са държавна собственост. Позоваването на тази норма е станало за първи път с въззивното решение, без преди това съдът да обяви на страните, че намира тази разпоредба за приложима в случая и без да им даде възможност да изложат своето виждане по този въпрос, както и да представят доказателства във връзка с него. По тази причина ищецът не е могъл да представи и доказателства, които опровергават извода на съда, че земята е държавна собственост, а именно – решение № 5375А от 02.06.2014 г. на ОСЗ Г. Д., с което се възстановява правото на собственост върху процесния имот в полза на праводателите на ищеца; влязлото в сила решение № 1274 от 04.04.2013 г. по адм.д. № 1076/2012 г. на РС Гоце Делчев, поправено с решение № 57 от 06.01.2016 г. по същото дело, постановени в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, с които е отменен частично първоначалният отказ на ОСЗ и е възстановена собствеността на праводателите на ищеца върху 1450/2212 ид. ч. от УПИ IV от кв. 63 по плана на [населено място], както и заповед № 67 от 28.08.2015 г. на областния управител на Област Б., с която възстановеният имот е отписан от книгите за държавни имоти. Не е дадена възможност на страните да развият своите становища по възможността или невъзможността да се осъществи косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността. По този начин на практика е отречен правният интерес на ищеца от предявения отрицателен установителен иск, без да му е дадена възможност да се защити. Това представлява съществено процесуално нарушение, което обуславя отмяна на обжалваното решение. На следващо място – съдът е разгледал основание на правото на собственост, което не се поддържа от ответниците. И на последно място – съдът не е достигнал до излагане на разсъждения по решаващия въпрос дали след разрушаване на покрива на телчарника и невъзстановяването му в 5 годишния срок по чл.67 ЗС се е погасило правото на строеж на ответниците за този телчарник. Това налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на същия съд, който да даде възможност на страните да вземат становище по прилагането на императивната норма на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ и евентуално да ангажират доказателства във връзка със становището си. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 6054 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 577/17 г. на Благоевградския окръжен съд в обжалваната част, с която след частична отмяна на решение № 2072 от 02.06.2017 г. по гр. д. № 263/2016 г. на Гоцеделчевския районен съд е отхвърлен предявеният от Д. С. П. иск за признаване за установено, че ответниците Н. Б. К. и М. А. К. не са носители на правото на собственост на незавършен строеж, представляващ селскостопанска сграда – „телчарник“, без покрив, находяща се върху УПИ – .. от кв… по действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: