2
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 581/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр.София, 20.03. 2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 581/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма], [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд № 473/20.03.2012 год., постановено по гр.дело № 2606/2011 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решене на Софийски градски съд № 14/12.05.2011 год. по гр.дело № 1029/2010 год., с което е осъден ответника-застраховател по гражданска отговорност да заплати на застрахования едноличен търговец Г. М. А. с фирма „Г.-Г. А.” със седалище [населено място], обл.Р. сумата 35 973,82 лева, представляваща лихва по чл.84, ал.3 ЗЗД по задължение за непозволено увреждане, която ищцата е била осъдена солидарно с делинквента да заплати на наследниците на пострадалия при ПТП с решение по гр.дело № 159/2008 год. на АС-В.Т. по предявен иск по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, по което дело застрахователят е участвувал като трето лице-помагач.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи, че ответникът-касатор не дължи претендираната лихва върху изплатеното обезщетение за вреди от непозволено увреждане, позовавайки се на разпоредбата на чл.18, т.6 от Наредба № 4/2003 год. за задължителното застраховане/отм./, както и поради факта, че застрахованият едноличен търговец не е предявил обратен иск срещу застрахователя-помагач в производството, в което е бил осъден.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Излага доводи за наличие на противоречива съдебна практика по поставените от него материалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. Включва ли се в регресното право на застрахования по реда на чл.409/отм./ТЗ и законната лихва върху застрахователното обезщетение от деня на увреждането до окончателното му заплащане, когато застрахованият не е предявил обратен иск в предходен съдебен процес срещу привлечения от него застраховател като трето лице-помагач. 2. Ограничава ли се приложното поле на нормата на чл.18, т.6 от Наредбата за задължителното застраховане от 2003 год./отм./ от разпоредбата на чл.11, ал.1 и ал.3 на същата наредба и дерогира ли се посочената специална норма от общите разпоредби на ЗЗД. Позовава се на приложените към касационната жалба съдебни решения, както следва: по гр.дело № 273/2003 год. на АС-Бургас; по гр.дело № 779/2009 год. на САС и по т.дело № 800/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.-последното постановено по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба едноличен търговец Г. А. с фирма „Г.” чрез процесуалния си представител адвокат Ив.Й. от САК изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 3 600 лева, платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното осъдително решение, с което е уважен предявеният иск по чл.409/отм./ТЗ и е осъден застрахователя по застраховка гражданска отговорност да заплати на застрахования дължимите от него лихви по чл.84, ал.3 ЗЗД върху присъденото в полза на наследниците на пострадалия при ПТП обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане с влязлото в сила решение на Великотърновския апелативен съд по гр.дело № 159/2008 год., по което застрахователят е участвувал като трето лице-помагач на страната на ответника. Прието е, че съгласно чл.405/отм./ТЗ застрахователят се задължава да покрие отговорността на застрахования от вреди от непозволено увреждане, причинени на трети лица, включително и законната лихва върху застрахователното обезщетение, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие в съответствие с общото правило на чл.84, ал.3 ЗЗД, поради което текстът на чл.18, т.6 от Наредбата за задължителното застраховане от 2003 год./отм./ в случая е неприложим. Счетено е за ирелевантно предвиденото в чл.18, т.7 във връзка с чл.11, ал.1 и ал.3 от Наредбата ограничение, тъй като в конкретната хипотеза застрахователят е участвувал като трето лице-помагач по делото между пострадалите и делинквента, поради което не е необходимо изричното му уведомяване за настъпилото застрахователно събитие от страна на застрахования. Прилагайки нормите на специалната погасителна давност апелативният съд е приел, че съгласно чл.392/отм./ТЗ регресното вземане се погасява с петгодишна давност, считано от датата на застрахователното събитие, която не е изтекла към момента на предявяването на иска по чл.409/отм./ТЗ.
При тези фактически данни по поставените в изложението материалноправни въпроси не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като дадените в решението отговори са изцяло в съответствие със закона и константната практика на ВКС, според която доколкото отговорността му е функционално обусловена от тази на прекия причинител на застрахователното събитие, застрахователят отговаря за всички причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият делинквент. Поради това и с оглед императивната норма на чл.84, ал.3 ЗЗД, законната лихва върху обезщетението за непозволено увреждане се дължи от датата на увреждането, а не от получаването на поканата за плащане на застрахователното обезщетение. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на Търговска колегия на ВКС по т.дело № 705/2009 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 84/2010 год. на ІІ т.о.; по т.дело № 467/2011 год. на І т.о.; по т.дело № 525/2008 год. на ІІ т.о. и др., в които е прието, че застрахователят отговаря за лихвите по чл.84, ал.3 ЗЗД от датата на застрахователното събитие/деликта/. Аналогични са и направените изводи в представеното от самия касатор р.№ 57/18.03.2010 год. по т.дело № 800/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което в обема на гражданската отговорност на застрахователя се включва и отговорността за заплатените от застрахования/делинквента/ лихви, като е прието, че предвид йерархията на нормативните актове, разпоредбата на чл.18, т.6 и т.7 от Наредбата за задължителното застраховане/отм./ не се прилага като противоречаща на закона – чл.405 ЗЗД. Що се отнася до процесуалния способ, чрез който застрахованият може да реализира претенцията си по чл.409/отм./ТЗ, той има право да стори това както предявявайки обратен иск срещу застрахователя, когато същият е привлечен като трето лице-помагач в процеса, в който застрахованият е ответник по иска по чл.45 ЗЗД, така и в отделно производство, какъвто е настоящият случай.
По изложените съображения и предвид наличието на посочената постоянна непротиворечива съдебна практика на ВКС, постановена в цитираните решения по чл.290 ГПК по поставените в касационната жалба материалноправни въпроси настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. При този изход в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените и поискани от него съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 3 600 лева, представляваща платеното адвокатско възнаграждение по представения към отговора му договор за правна защита и съдействие от 12.06.2012 год.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, трети състав № 473/20.03.2012 год., постановено по гр.дело № 2606/2011 год.
ОСЪЖДА ЗАД [фирма] със седалище [населено място], [улица] да заплати на Г. М. А., едноличен търговец с фирма „Г.-Г. А.” със седалище [населено място], [улица], обл.Р. сумата 3 600/три хиляди и шестстотин/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: