12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
София, 12.04.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Розинела Янчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4037 от 2018 година и частно гражданско дело №4036/2018г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по гр.д.№ 4037/2018г. е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2172-62025/01.06.2018г., подадена от А. А. Д.; касационна жалба с вх.№2173-62026/01.06.2018г., подадена от В. Д. К.; касационна жалба с вх.№2174-62027/01.06.2018г., подадена от А. Д. К., и трите представлявани от адв.Н. В., срещу решението на Окръжен съд-Монтана, постановено на 23.04.2018г. по в.гр.д.№84/2018г., в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Д. К., А. А. Д. и А. Д. Д., действаща със съгласието на своята майка А. А. Д., против А. И. И. и О. И. И. иск за признаване за установено по отношение на А. И. И. и О. И. И., че те като купувачи по сделка от 27.04.2012г., сключена между тях и наследодателя К. Д. С., обективирана в н.а.№…, том …, дело №…., не са платили цената на посочените в нотариалния акт два броя ниви, предмет на същата сделка; както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният иск за делба на нива от 122.329 дка, втора категория, в местността „Ш.“, представляваща имот №……… в землището на [населено място] и нива от 85.048 дка, втора категория, в местността „О. б.“, представляваща имот №……. в землището на [населено място]; и в частта, с която е оставена без разглеждане частната им жалба против определението на първоинстанционния съд от 14.06.2017г., с което е отказано освобождаването им от разноски.
В изложенията и към трите касационни жалби се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, както и на чл.280, ал.2 ГПК.
Според касаторите в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №1 от 30.01.2015г. по търг.д.№52/2014г. на Второ ТО на ВКС; решение №50 от 21.07.2017г. по гр.д.№4880/2014г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №31 от 02.03.2017г. по гр.д.№60147/2016г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №118 от 15.05.2012г. по гр.д.№588/2011г. на Трето ГО на ВКС; решение №125 от 12.09.2012г. по гр.д.№1135/2011г. на Второ ГО на ВКС; определение №290 по ч.т.д.№66/2016г.; определение №274/12.05.2015г. по гр.д.№1842/2015г. на Трето ГО на ВКС и определение №534 от 04.07.2014г. по ч.гр.д.№3461/2014г. на Трето ГО на ВКС. Считат, че противоречие с практиката на ВКС е налице, тъй като въззивният съд е приел, че предявеният от тях инцидентен установителен иск е неотносим за процеса, както и че в производството за делба не могат да бъдат разглеждани възражения по чл.27-31 и 33 ЗЗД, чл.32, ал.2 ЗЗД, при положение че такива указания от първоинстанционния съд не са били дадени и инцидентния установителен иск не е бил отделен в друго производство.
Поддържат, че въззивният съд не е съобразил задължителната съдебна практика, а именно т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която, ако не е дадена правилната правна квалификация от първоинстанционния съд, то тя трябва да бъде променена от въззивния съд. Поддържат също така, че първоинстанционният съд не е дал необходимите указания за тежестта на доказване на всяка от страните, не е отстранил възраженията им по доклада, в който освен непълнота липсват и указания, като не са дадени никакви указания на страните по инцидентния установителен иск, нито по доказателствената тежест по оспорването на пълномощното и по оспорването на разписката от 08.05.2012г. и въззивният съд като е констатирал това процесуално нарушение, не го е отстранил.
Излага съображения, че не им била дадена възможност да докажат направеното от тях оспорване на разписката от 08.05.2012г. защото не са имали и нямат финансовата възможност да заплатят още 350лв. за графологична експертиза, както и че не била назначена медицинска експертиза поради невъзможност да заплатят депозит за вещо лице, вместо което съдът иззел функциите на медицинските специалисти и обсъждал лекарствата в решението си и неоснователно приел възможностите на К. Д. да разбира свойството и значението на това, което е вършил в определени моменти /поддържат нарушение на т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
Поддържат също така неправилна интерпретация и преиначаване на доказателствената относимост на представената разписка и считат релевантно за това оплакване обстоятелството, че по делото не са били събрани относими доказателства – графологична експертиза, останала неизвършена поради невъзможност за заплащане депозита за вещото лице.
За незаконосъобразни и противоречащи на практиката на ВКС считат мотивите на съда за отказа да бъдат освободени от държавни такси и разноски, както и отказа за събиране на относими към делото доказателства.
За противоречащ на практиката на ВКС считат и извода, че разликата в цената на имотите се дължи на наложилата се практика „по-ниска цена – по-ниски такси“.
Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва:
-допустимо ли е да се извършва сделка с пълномощно, с което са дадени права едновременно за сключване на възмездна и безвъзмездна сделка с един и същи имот;
-така дадените права не сочат ли, че упълномощителят не знае реално какво прави с имуществото си и след като волята му е рязко противоречива, това не е би основание за се смята, че упълномощителят, макар и в психично здраве, не знае какви действия извършва и не разбира свойството и значението на правата, които дава, рефлектиращи положително или отрицателно върху имущественото му състояние /благополучие/ в неговия патримониум;
-следва ли на вещите лица да се освобождават внесените депозити при явно неизпълнени задачи, поставени от съда и/или при непълнота на експертизата по различни причини /неизследван сравнителен материал или друго/, при явно несъответствие на определената сума за депозит със свършената от експертна работа;
-следва ли да се задължават страните /страната/ по делото да внася допълнително сума за депозит, без да има обоснованост за това, напр. не е внесен определеният първоначално депозит или без още вещото лице да е взело делото, без да е поискано от вещото лице и пр.;
-следва ли съдът да прилага разпоредбите на Наредбата за изплащане на възнагражденията за вещите лица, когато страната по делото поиска това и/или кога следва да се прилагат тези разпоредби.
По отношение на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторите поддържат противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение на Конституционния съд №14 от 1992г.
На основание на всичко изложено и посочената съдебна практика, както и на разпоредбите на чл.6 от Конституцията на Република България и чл.6 и чл14 ЕКПЧ и протокол №12/2005г. към ЕКПЧ, считат обжалваното решение и за очевидно неправилно.
В писмени отговори, подадени самостоятелно в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба А. И. И. и О. И. И., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Предявени са искове за делба на земеделски земи, останали в наследство от П. А. Т., находящи се в землището на [населено място], област М..
В хода на делбеното производство като съделители са конституирани и А. И. И. и О. И. И. с оглед твърдението, че част от наследниците на П. А. Т. са се разпоредили в тяхна полза с наследствените си квоти /А. А. П., К. Д. С. /наследодател на касаторите/, К. Т. Я., Л. К. П., М. Д. М. и Д. Н. П./, в резултат на което А. И. И. и О. И. И. са придобили права върху 11/18 идеални части от част от процесните земеделски земи.
След предявяването на иска за делба съделителите, които не са продали наследствените си права, са постигнали съгласие за доброволно уреждане на спора с А. И. И. и О. И. И., и са сключили с тях договор за доброволна делба на 15.08.2016г.
Съделителите В. Д. К., А. Д. К. и А. А. Д. като наследници от коляното на К. Д. С., са направили възражения за недействителност на сключения на 15.08.2016г. договор за доброволна делба с твърдението, че при сключването на договора от 27.04.2012г. /с който К. Д. С. е прехвърлил на А. И. И. по време на брака му с О. И. И. идеалните си части от два от процесните имоти/ наследодателят им е бил въведен в заблуждение за реалната цена на имотите и реалната цена на собствените му идеални части; че продавачът К. Д. С. при сключването на договора от 27.04.2012г. не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи действията си, като това е видно от самия договор, който е доказателство за недееспособността на продавача; че липсват доказателства за плащане на цената по сделката, обективирана в н.а.№…, том …, дело №… от 27.04.2012г.; че договорът е сключен без подписано от К. Д. С. пълномощно непосредствено след като К. Д. С. е бил изписан от болницата без подобрение и в тежко здравословно състояние и малко след това починал, както и че сделката противоречи на добрите нрави и е била явно неизгодна за продавача. Предявили са и инцидентен установителен иск за установяване в отношенията им с А. И. И. и О. И. И., че последните като купувачи по договора от 27.04.2012г. не са платили цената на посочените две ниви.
Постановявайки обжалваното решение, в съответствие с трайно установената, непротиворечива и последователна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че в производството за съдебна делба не могат да бъдат разглеждани възражения за недействителност на сделки по чл.27-31 ЗЗД, чл.33 ЗЗД, както и че в делбения процес не намира приложение правилото на чл.32, ал.2 ЗЗД за упражняване правото да се иска унищожаване чрез възражение, тъй като искът за делба не е иск за изпълнение на облигационен договор. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че в делбеното производство не може да бъде разгледано и възражение по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на облигационен договор, като са изложени съображения, че решенията по всички тези искове са от значение за съсобствеността между страните и за квотите, но чрез предявяването им се упражняват преобразователни права /конститутивни искове/ и не отразяват състоянието на съсобственост към момента на предявяване на иска за делба, като освен това предявяването им в делбеното производство не е и изрично предвидено в чл.343 ГПК.
Така изложените съображения съответстват на задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени от Пленума на ВС в Постановление №7 от 28.11.1973г., т.3, а именно, че с иска за делба не могат да бъдат съединявани конститутивни искове за създаване на съсобственост или на различни от законните дялове. В този смисъл в решение №167/24.06.2013г. по гр.д.№1889/2012г., І ГО на ВКС е прието, че в делбеното производство не могат да се предявяват конститутивни искове за потестативни права, освен изрично предвидените в чл. 343 ГПК тъй като с тях се създава съсобственост със самото решение, а иска за делба също е конститутивен. С оглед на това следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи допустимостта на направените от тях възражения за унищожаване и разваляне на сключения на 27.04.2012г. договор, както и въпросите, свързани с доводите, че съдът е следвало да даде указания за предявяването на конститутивните искове в отделно производство или да ги отдели за самостоятелно разглеждане. В случая самостоятелни конститутивни искове не са предявявани, а по отношение на възраженията за съда не съществува задължение да указва на необходимостта същите да бъдат предявени като самостоятелни искове извън делбата, респ. да ги отделя в самостоятелно исково производство.
Въззивният съд е приел възражението за нищожност на сключения на 27.04.2012г. договор, основано на твърдения за неплащане на покупната цена, за неоснователно, като в съответствие с трайно установената, непротиворечива и последователна практика на ВКС е изложил съображения, че задължението на купувача да плати цената е относимо към изпълнението на договора, но не е основание за неговата унищожаемост или нищожност.
За неоснователно е прието и възражението за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави с оглед влошеното здравословно състояние на продавача К. Д. и твърденията, че за него сделката е била явно неизгодна.
Изложени са съображения, че само по себе си влошеното здравословно състояние не е пречка за подписване на договор, ако не се установи, че лицето към момента на сключването не е могло да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, което обаче е основание за унищожаване на сделката, а подобни възражения, в съответствие с практиката на ВКС, са приети за недопустими в делбата.
Въз основа на събраните по делото доказателства /декларация-разписка/ е прието за установено, че на 08.05.2012г. К. Д. е получил сумата от 6 912.40лв. за продажбата на идеалните му части от имоти ……… и …….. /по 1/12 идеална част от всеки имот/, като според въззивния съд разписката представлява отчитане на резултата от страна на А. И. спрямо упълномощителя К. Д. за извършената на 27.04.2012г. сделка. Разликата в цената, посочена в разписката /6912.40лв./ и договора за продажба /2500лв./, въззивният съд е приел, че се дължи на наложилата се практика „по-ниска цена – по-ниски такси“, широко използвана от гражданите, което не влече нищожност на сделката, посочено е, че сумата в нотариалния акт и тази, която е заплатена според разписката, е по-висока от данъчната оценка, а освен това други доказателства за неизгодност на сделката не са представени.
Така изложените от въззивния съд съображения не влизат в противоречие със соченото от касаторите решение №50 от 21.07.2017г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4880/2014г. В разглежданата по гр.д.№4880/2014г. хипотеза посочената в договора за продажба цена е била по-ниска от данъчната оценка и от средната пазарна цена, докато в настоящия случай посочената в сключения на 27.04.2012г. договор цена от 2500лв. е по-висока от данъчната оценка. Освен това сумата, платена по отчетната сделка на 08.05.2012г. в размер на 6912.40лв. и е по-висока от посочената в договора за покупко-продажба, което обстоятелство е в основата на извода на въззивния съд, а не както поддържат касаторите – наложилата се практика „по-ниска цена – по-ниски такси“.
Предявеният като инцидентен установителен иск за признаване за установено в отношенията им с А. И. И. и О. И. И., че последните като купувачи по договора от 27.04.2012г. не са платили цената на посочените две ниви, е приет от въззивния съд за недопустим, тъй като посредством него не се оспорва правоотношение, доколкото посредством него се цели установяване, че договорът е нищожен поради неплащане на цената, което с оглед разпоредбата на чл.212 ГПК е прието за недопустимо.
Този извод на въззивния съд съответства изцяло на трайно установената практика на ВКС за недопустимост на иск за установяване на факти /неплащане на цена/, освен в изрично посочените от закона случаи.
Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която жалбата им срещу определението на първоинстанционния съд, с което е отказано освобождаването им от заплащане на разноски по делото, е приета за недопустима и оставена без разглеждане. Становището на въззивния съд за срока, до изтичането на който такава жалба може да бъде подавана, съответства както на разпоредбата на чл.275, ал.1 ГПК, така и на трайно установената практика на съдилищата по прилагането му. Още повече, че след постановяване на първоинстанционното решение доводите, свързани с необходимостта страната да бъде освободена от заплащането на разноски с цел получаване на възможност да организира защитата си по делото, могат да бъдат въвеждани само по пътя на въззивното му обжалване. Такива доводи и искания се съдържат в подадената от В. Д. К., А. А. Д. и А. Д. Д. въззивна жалба, но с определение от 27.02.2018г. тези искания, включително за освобождаване от задължението за заплащане на държавни такси и разноски е оставено без уважение.
С оглед на това следва да се приеме, че не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Извършената от въззивния съд преценка за недопустимост на частна жалба като подадена след изтичането на предвидения в закона срок не противоречи на даденото от Конституционния съд тълкуване на чл.6 от Конституцията на Република България /Решение №14 от 10.11.1992г./, нито на чл.6 и чл.14 ЕКПЧ и Протокол №12/2005г. към ЕКПЧ. При наличието на изрично предвиден в ГПК ред за освобождаване от задължението за заплащане на държавни такси и разноски в исковото производство, в основата на който стои социалният критерий, а именно невъзможността страната да ги заплати, тъй като не разполага с достатъчно средства за това, не може да бъде споделена тезата на касаторите, че е допуснато ограничение на техните права по смисъла на даденото от Конституционния съд тълкуване.
Даденото от въззивния съд разрешение на спорните по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси съответства на трайно установената практика на ВКС, съдът не е приложил отменена правна норма, нито превратно е тълкувал фактите и доказателствата по делото, с оглед на което не може да се приеме, че е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Доколкото въпросите, които според касаторите обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са свързани с въведените в делбения процес възражения за унищожаемост на сключения на 27.04.2012г. договор за покупко-продажба, чието разглеждане в това производство е недопустимо, така поставените въпроси не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване – същите не са обуславящи за крайния извод на съда за липса на съсобственост по отношение на имоти №№……….. и ………..
По така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение от 23.04.2018г. по в.гр.д.№84/2018г. по описа на Окръжен съд-Монтана.
Производството по ч.гр.д.№4036/2018г. е образувано по подадена от А. И. И. частна жалба с вх.№3528/63603 от 17.09.2018г. и подадена от О. И. И. частна жалба с вх.№3529/63604 от 17.09.2018г., срещу определението, постановено от Окръжен съд – Монтана на 10.08.2018г. по в.гр.д.№84/2018г., с което са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на постановеното на 23.04.2018г. по в.гр.д.№84/2018г. решение в частта относно присъдените разноски.
Жалбоподателят А. И. И. поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по повдигнатия от него въпрос, че присъдените от първоинстанционния съд разноски не представляват само адвокатското възнаграждение, но включват и всички платени съдебни и административни такси /за издадено съдебно удостоверение/, посочени и в списъка по чл.80 ГПК; че въззивният съд неправилно е възприел фактическата обстановка в частта за разноските, като не е взел предвид, че в първоинстанционното производство двамата жалбоподатели са били представлявани от един адвокат, но във въззивното производство са били представлявани от различни процесуални представители, като и в първоинстанционното производство всеки един от тях е подписал договор за правна защита и съдействие, както за защита в делбения процес, така и за защита по предявения срещу тях инцидентен установителен иск. За неправилен счита извода на въззивния съд, че непосочването в договора за правна защита и съдействие на начина на плащане обосновава отказ тези разноски да бъдат присъдени, доколкото в случая има напълно съвпадащи графи „договорено възнаграждение“ и „платена сума“. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо това решението на въззивния съд бъде изменено в частта за разноските, като в негова полза бъде присъдена сумата от 806.50лв.
Жалбоподателката О. И. И. поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли същото да бъде отменено като в нейна полза бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 800лв. Излага съображения, че изводът на съда, че в договора за правна помощ е необходимо посочване и начина на плащане на сумата за неправилен, като поддържа, че когато в договора е отбелязано, че сумата е платена, самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатското възнаграждение.
Ответниците по жалбата В. Д. К., А. А. Д. и А. Д. Д. не изразяват становище.
Частните жалби са допустими, подадени са в срока по чл.275,ал.1 ГПК и отговарят на изискванията на чл.275,ал.2 ГПК.
Разгледани по същество жалбите са неоснователни, с изключение на оплакването на А. И. И., касаещо направени от него в първоинстанционното производство разноски по издаване на съдебно удостоверение, поради следните съображения:
С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбите на А. И. и О. И. за изменение на решението по делото в частта му за разноските, като е приел, че в представените пред първоинстанционния съд договори за правна помощ е посочено единствено, че сумите са платени без да е посочен начинът на плащане, включително липсва отбелязване за плащане в брой.
Според настоящия състав становището на въззивния съд съответства изцяло на задължителната практика на ВКС / т.1 на ТР №1/06.11.2013г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГТК /, според която съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан и начинът на плащане.
Изискването за вписване начина на плащане в договора ВКС свързва с разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК, според която ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска и по-специално с необходимостта извършването на разноските да бъде доказано. В мотивите към т.1 на ТР №1/06.11.2013г. по тълк.д.№1/2012г. ОСГТК на ВКС излага съображения, че само когато е доказано извършването на разноски в производството, че могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК. Ето защо в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин, например по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характера на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатското възнаграждение. Тези съображения са възприети в последващата практика на ВКС. Договорът за правна помощ се възприема като доказателство за направени разноски /разписка/ само когато в същия изрично е посочено, че договорената сума е платена в брой. При липса на отбелязване за начина на плащане на сумата подобен извод не би могъл да бъде направен, тъй като еднаква е вероятността сумата да е била платена както в брой, така и по банков път, като в последния случай договорът не би представлявал и доказателство за извършено плащане.
В настоящия случай в производството пред първоинстанционния съд е представен договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че за защитата си като ответник по делото за съдебна делба А. И. и неговият процесуален представител адв.С. П. са договорили адвокатско възнаграждение в размер на 400лв., която сума е посочено, че е платена без отбелязване на начина на плащане-лист 145.
След предявяването на отрицателния установителен иск е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между А. И. и неговия процесуален представител адв.С. П., в който е посочено, че за защитата на А. И. като ответник по предявен отрицателен установителен иск е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., която сума е посочено, че е платена без отбелязване на начина на плащане – лист 307. Представен е и договор за правна защита и съдействие, сключен между О. И. и нейния процесуален представител адв.С. П. за оказване на правна защита в делбеното производство по предявения отрицателен установителен иск, в който е посочено, че е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., както и че договореното адвокатско възнаграждение е платено без отбелязване на начина на плащане – лист 306.
Заедно със списъка на направените разноски А. И. и О. И. са представили и договори за правна защита и съдействие, удостоверяващи договарянето на допълнително адвокатско възнаграждение за по 200лв. за всеки един от тях със същите отбелязвания – за договорен размер и платена сума без отбелязване относно начина на плащане. – лист 466 и 468.
При така установените факти правилно въззивният съд е приел, че извършването на разноски за адвокатско възнаграждение по делото не е доказано.
Основателно е обаче оплакването на А. И. И., че неправилно въззивният съд е отказал присъждането на направените от него разноски за издаване на съдебно удостоверение.
По делото е установено, че такива разноски в размер на 6.85лв. /5.00лв. държавна такса за издаване на съдебно удостоверение и 1.85лв. пощенски разходи/ са направени от жалбоподателя, като тази сума е посочена изрично и в представения пред първоинстанционния съд списък на направените разноски /лист 467 от делото/. За тази сума обжалваното определение като неправилно следва да бъде отменено и вместо това искането за присъждане на направените разноски бъде уважено.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено от Окръжен съд-Монтана на 23.04.2018г. по в.гр.д.№84/2018г. по подадените от А. А. Д., В. Д. К. и А. Д. К. касационни жалби.
ОТМЕНЯ определението, постановено от Окръжен съд-Монтана на 10.08.2018г. по в.гр.д.№84/2018г. в частта, с която е оставена без уважение молбата на А. И. И. за изменение на постановеното по това дело решение в частта му за разноските по отношение на сумата от 6.85лв., представляваща направените от А. И. И. в първоинстанционното производство разноски по повод издадено съдебно удостоверение и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А. А. Д., В. Д. К. и А. Д. К. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на А. И. И. сумата от 6.85лв. /шест лева и 85ст./, представляваща направените в първоинстанционното производство разноски.
ПОТВЪРЖДАВА определението, постановено от Окръжен съд-Монтана на 10.08.2018г. по в.гр.д.№84/2018г. в останалата му част.
ОСЪЖДА А. А. Д., В. Д. К. и А. Д. К. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на А. И. И. сумата от 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените в касационното производство разноски.
ОСЪЖДА А. А. Д., В. Д. К. и А. Д. К. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на О. И. И. сумата от 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените в касационното производство разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: