Р Е Ш Е Н И Е
№ 182
София, 15.07. 2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3322 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.290 ГПК по касационната жалба на адвокат Д.Т. като процесуален представител на И. С. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд от 05.ІV.2017г. по гр.д. № 1465/2016г.
Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 375/24.ІV.2018г. по въпроса „длъжен ли е въззивният съд при преценката на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други” в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /преди изменението по ДВ бр.86/2017г.
В касационната жалба са изложени съображения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – на чл.164 ал.1 т.4 ГПК относно забраната да се доказва със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта документ, и на чл.172 ГПК поради безкритично кредитиране на показанията на дъщерята на ответницата. Изложени са и съображения за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество с уважаване на предявения иск. Претендират се и разноски.
Ответницата по касационната жалба И. С. Ц. от [населено място] е заявила становище за нейната неоснователност. Въззивното решение било правилно. Ц. доказала със свидетелски показания, че не е получавала парите по представената по делото разписка. Съдът не бил обосновал защо кредитира показанията на свидетелката на ответницата – нейна дъщеря, въпреки че за нея може да се твърди наличие на заинтересованост, защото тя била единствен пряк свидетел на случилото се. Нелогично било на 12.ХІІ.2012г. да даваш процесната сума, а в следващите три дни да вземаш заеми от същия човек без да прихванеш дадената сума, което обстоятелство доказвало, че реално предаване на процесната сума между страните не се е осъществило.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 05.ІV.2017г. В. е потвърдил решението на Варненския РС от 09.VІ.2016г. по гр.д. № 2018/2016г., с което е отхвърлен предявеният от И. Ст.С. срещу И. Ст.Ц. иск за присъждане на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на 6380 евро като получени без правно основание с разписка от 12.ХІІ.2012г. и в тежест на ищеца са присъдени 900лв. направени от ответницата разноски.
Съдът е приел, че искът намира основанието си в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД с оглед твърдението на ищеца, че на 12.ХІІ.2012г. платил на ответницата процесната сума, във връзка с което била подписана от страните разписка, че плащането на сумата е без основание, независимо, че в съставения за това документ е посочено като основание за плащане „част от наплащане на стойността на складов парцел на „Варнастройинженеринг” ООД”, тъй като пълният размер на дължимата на дружеството-продавач цена била платена по банков път и тъй като се признавало от ответницата с писменото й становище по едно от трите дела между двамата /гр.д. № 4228/2014г./, че плащането нямало като свое основание извършената с дружеството сделка. Прието е и че е в тежест на ищеца да докаже, че е предал на ответницата процесната сума и невръщането й от нея.
Прието е за установено, че на 19.ХІІ.2012г. ищецът закупил от „Варнастройинженеринг” ООД /със съдружници съпругът, синът и зетят на ответницата/ недвижим имот в [населено място] срещу 21887.70лв., която сума в нотариалния акт е отразено, че е платена по банков път, и е представена вносна бележка за внасянето на сумата в „П.” на 12.ХІІ.2012г. в 11.26 часа по сметка на дружеството. Взето е предвид, че по три договора с ищеца с нотариална заверка на подписите, сключени на 13, 14 и 15.ХІІ.2012г., ответницата му предоставила заеми за по 5000 евро, претенциите й за които по реда на чл.422 ГПК са уважени с решения по три граждански дела, образувани през 2014г., включително това по гр.д. № 4228/2014г. Приключването на делата с влязъл в сила съдебен акт е през 2016г., точно когато С. е предявил претенцията си по настоящото дело. Взети предвид са показанията на свидетели. Според св. Т. на 12.ХІІ.2012г. той придружил ищеца до офис на банка, където последният изтеглил суми в евро и в лева, след това заедно с представител на дружеството-продавач посетили офис на друга банка, където свидетелят не присъствал, след това свидетелят и ищецът отишли до дома на ответницата, тъй като тя искала част от сумата да бъде платена на нея, в дома на ответницата свидетелят не присъствал, но от разказаното му му станало ясно, че ответницата е получила парите и дори е подписала разписка. Според св.К., дъщеря на ответницата, сутринта на 12.ХІІ.2012г. получила обаждане от съпруга си, който й казал, че ищецът е в дома на майка й и искал да остави около 6000 евро; тъй като страните уговорили плащането да е по банков път, свидетелката отишла в дома на майка си, където заварила нея, С., съпруга на Ц. и М., съжителка на С.; свидетелката разяснила, че плащането ще се извърши само по банков път и че стоящите на масата 6380 евро следва да се внесат по банков път, тогава С. взел разхвърляните на масата листи, включително съставената преди това разписка, в които сложил парите и напуснал жилището. Съдът не е кредитирал показанията на св.Т., като ги е приел за изолирани от доказателствения материал и неспособстващи за изясняване на обективната истина, най-вече с оглед на факта, че той не е присъствал в жилището на Ц., а и тъй като са недостоверни, защото не отговаря на истината изразеното в тях становище, че Ц. следва да получи част от парите, т.к. „фирмата била тяхна”. Прието е, че Ц. не е била страна по сделката от 19.ХІІ.2012г. и присъствието на ищеца в жилището й не е било оправдано. Страхът му да не бъде измамен с неистински финансови средства е оправданието му, но пропускът да вземе обратно вече подписаната разписка е на ответницата и той е бил предизвикан от бързата и решителна намеса на св.К.; вземайки парите обратно, С. взел и вече подписаната разписка, според която той й е предал сумата 6380 евро с посоченото в нея основание – част от сумата за закупуването на имота. Видно е от доказателствата, че цялата сума по закупуването на имота е била преведена по банков път. Не без значение е и че искът е предявен към момента на приключването и уважаването на претенциите по чл.422 ГПК. Прието е, че при тези обстоятелства предявеният иск е неоснователен, доколкото ищецът не е съумял да докаже наличието на обогатяване чрез пряка престация на 6380 евро, липсвало валидно съществуващо задължение, което даването на сумата 6380 евро цели да погаси, не било налице и обедняването му.
По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на негови състави, която настоящият споделя, изразена например в решенията по гр.д. № 4216/2008г. ІV ГО, по гр.д. № 6369/2014г. ІV ГО, по т.д. № 1871/2014г. ІІ ТО и др., според която всяко лице, дори и заинтересовано от изхода на спора по делото, може да е свидетел; съдът може да основе изводите си и само на показания на лица по чл.172 ГПК, но във всички случаи съдът е длъжен да извърши преценка за достоверността им чрез съпоставката им с всички събрани доказателства, като изложи мотиви защо ги приема за достоверни.
Касационната жалба е основателна.
В противоречие с посочената съдебна практика въззивният съд е основал изводите си на показанията на св.К., без да изложи каквито и да било мотиви защо ги приема за достоверни предвид близката й родствена връзка с ответницата /нейна дъщеря/ и заинтересоваността й от изхода на спора по делото.
В противоречие с правилата за доказателствената тежест и със съдебната практика в тази връзка въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже освен предаването и получаването на сумата и че тя не е била върната от ответницата. Непротиворечиво се приема в практиката, /например в решения по гр.д. № 46/2009г. ІV, гр.д. № 1144/2010г. ІV ГО, т.д. № 820/2010г. І ТО, т.д. № 2637/2015г. ІІ ТО и др./, което и настоящият състав споделя, че по иск за връщане на дадено без основание ищецът трябва да докаже само даването на и получаването от ответника на нещо, а ответникът следва да установи основанието, на което го е получил и има право да го задържи, както и връщането му.
Необоснован е изводът, че не е установено и даване на процесната сума от ищеца и получаването й от ответницата. Тези обстоятелства несъмнено се установяват от представената декларация-приходна разписка, написана ръкописно и подписана от Ц. /подписана и от ищеца/ и неопровергана от нея по предвидените в закона условия и ред, а то и не се оспорва от нея, заявявайки, че му я е върнала.
Необоснован и в противоречие с процесуалния закон е и изводът, че ответницата е върнала на ищеца дадената й от него сума. Изводът е формиран въз основа на показанията на дъщерята на Ц. св.К., че ищецът си взел парите обратно заедно с вече подписаната от ответницата разписка. По силата на чл.164 ал.1 т.4 ГПК обаче свидетелски показания за погасяване на установеното с писмен акт, какъвто представлява разписката, парично задължение са недопустими.
Като е приел обратното, въззивният съд е разрешил незаконосъобразно спора. Ето защо и на основание чл.293 ГПК постановеното от него решение следва да бъде отменено и спорът да се разреши по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.
Установено е по делото даването от ищеца на и получаването от ответницата на процесната сума без наличието на задължение към нея поради липсата на правоотношение помежду им. Не е установено от Ц., а тя и не твърди, че е имала към момента на даването основание да получи сумата, видно от отговора й на исковата молба и от изявленията й в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Нейната защитна теза е, че е върнала сумата на ищеца, защото й било заявено от управителя на „Варнастройинженеринг” ООД, че не е нейна работа да приема плащания за дружеството, на което тя не е негов член. Не налагат друг извод изявленията на ищеца по посочените три дела, че процесната сума е дадена като част от уговорената цена за закупуването от дружеството на недвижим имот – това е записано и в разписката, но е безспорно установено по настоящото дело, че цялата дължима по договора за продажба цена ищецът е заплатил на дружеството по банков път, а и ответницата не твърди и не установява да е била упълномощена от продавача да приема плащане на част от цената. Без значение с оглед на тези обстоятелства е сключването след даването/получаването на сумата на трите договора за заем между страните – възникналите между тях правоотношения са различни и самостоятелни и е несъстоятелно основаното на това обстоятелство възражение, че е житейски нелогично на 12.ХІІ.2012г. да даваш 6380 евро, за която твърдиш, че е получена без основание, а на 13, 14 и 15.ХІІ.2012г. да вземаш заеми от същия човек без да прихванеш дадената вече сума. Несъмнено установено е от показанията на св.Т., без дела и родство със страните, които настоящият съд кредитира като обективни и безпристрастни, за разлика от показанията на дъщерята на Ц., заинтересована от изхода на делото, че ищецът е отишъл в дома на ответницата след внасянето в банката на продажната цена, с оглед на което е неоснователно и възражението на последната, че процесната сума е част от преведената по сметката на дружеството. Не са представени по делото и допустими съобразно процесуалния закон доказателства Ц. да е върнала на ищеца сумата, тежестта за което е била нейна.
При тези обстоятелства се налага извод за основателност на предявения иск, поради което ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца претендираната сума, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска до окончателното й изплащане.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени 30лв. разноски /заплатена д.т. за допускане на касационно обжалване/.
На основание чл.38 ал.2 ЗАдв. и чл.7 ал.2 т.4 и чл.9 ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на процесуалния представител на касатора адвокат Д. Т. следва да бъдат присъдени 2485лв. адвокатско възнаграждение за трите инстанции.
На основание чл.78 ал.6 ГПК в тежест на ответницата следва да бъдат присъдени 966.80лв. държавна такса в полза на ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на Варненския окръжен съд, ГО, първи състав, № 532/05.ІV.2017г. по в.гр.д. № 1465/2016г. и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. С. Ц. от [населено място] да заплати на И. С. С. от с.гр. 6380 /шест хиляди триста и осемдесет/ евро, ведно със законната лихва, считано от 23.ІІ.2016г. до окончателното им изплащане, както и 30лв. разноски.
ОСЪЖДА И. С. Ц. от [населено място] да заплати на адвокат Д. Х. Т. от Адвокатска колегия В. 2485лв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА И. С. Ц. от [населено място] да заплати в полза на ВКС 966.80лв. държавна такса.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: