Р Е Ш Е Н И Е
№ 183
София 01.03.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при участието на секретаря Ина Андонова
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 2011/2016 г.
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. И. Г., приподписана от адвокат П. Ч., срещу въззивно решение от 24.02.2016г., постановено по гр. д. № 353/2015 г. на Окръжен съд – Монтана.
С определение № 339/03.08.2016г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса за допустимостта на отрицателния установителен иск, обусловена от наличие на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка, когато ищецът не заявява самостоятелно право върху вещта, както и при липса на конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху имота.
В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл.281,т.3 ГПК. Според касатора липсва правен интерес от така предявения отрицателен установителен иск, с който се оспорва правото на собственост на ответника върху 36 кв.м. от имот № 48489.26.827, тъй като спорната площ била общинска собственост.
Ответниците по касационната жалба М. В. В.-И. и Д. В. И., чрез пълномощника им адвокат К. Б., считат същата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното:
С обжалавното решение е потвърдено решението на Районен съд -Монтана от 02.11.2015г. по гр. д № 70 020/ 2015 г. , с което е признато за установено по отношение на Ц. И. Г. и [община], че Ц. Г. не е собственик на 36 кв.метра от имот с идентификатор №48489.26.827 по КК на [населено място], граничещи с имота на М. В. В.- И. и Д. В. И. в югозападна посока, заключени между имоти №№ 48489.26.719, 48489.26.626.,48489.26.798 и 48489.26.827. Въззивният съд е приел, че така предявеният иск от ищците И. срещу ответниците Г. и [община] за признаване за установено, че ответникът Г. не е собственик на процесните 36 кв.м. е процесуално допустим. Правният интерес бил обоснован с изложени в исковата молба твърдения, че ищците са собственици на съседен поземлен имот с идентификатор 48489.26.626 по КК на [населено място] с площ 691 кв. метра с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване, съседен на който е ПИ 48489.26.827, собствен на ответника и образуван чрез обединяване на няколко имота, един от които имот с идентификатор №48489.26.797 с площ от 36 кв.м. Той е продаден на ответника Г. от [община] през 2012г. Ищците твърдят, че този договор е нищожен, тъй като имот №797 е част от общински път, осигуряващ достъпа до техния собствен имот и определящ лицето на имота им съобразно одобрен за това подробен устройствен план / ПУП/. Имотът от 36 кв.м. е обособен като самостоятелен в нарушение на закона при липса на минимални площ и лице, представлява част от общински път публична общинска собственост и като такъв е налице забрана за разпореждане с него. С отричане правото на собственост на ищеца върху процесните 36 кв.метра ще се възстанови съществуващото преди продажбата фактическо положение на имота като част от общински път, осигуряващ достъп до собствения им имот и определящ лицето му съгласно одобрения за това ПУП. Въззивният съд е приел, че така поддържаните от ищците от фактическа страна обстоятелства обосновават правния им интерес от отричане със сила на присъдено нещо правото на собственост на ответника върху обособен с площ 36 кв.метра ПИ № 797, реална част от път. С придобиване от ответника на процесните 36 кв. метра , предвид твърденията , че те са част от общински път, чрез който се осигурява достъп до имота им и се намалява лицето му, се засяга правото на собственост на ищците върху УПИ № 626, което може да бъде защитено чрез отричане правото на собственост на ответника върху имота, съответно връщането на последния в патримониума на общината като част от общинския път.
Правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, е решен в противоречие с ТР№8/2013г. по тълкувателно дело №8/2012г. на ВКС, ОСГТК, ВКС. С последното се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Така твърдяните от ищците обстоятелства не обосновават правния им интерес от отричане със сила на присъдено нещо правото на собственост на ответника върху обособен с площ 36 кв.метра ПИ № 797, придобит от него с договор за покупко-продажба, сключен с общината. В случая, видно от заявения петитум, ищците искат да бъде признато за установено по отношение на ответника Ц. Г. и ответника [община], че Ц. Г. не е собственик на процесния имот, съседен на техния. Така предявеният иск е недопустим. Ищците не заявяват самостоятелно право върху процесната площ, нито е налице конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху нея. Те твърдят, че ответникът е придобил имота чрез договор за покупко-продажба, сключен с общината след решение на Общински съвет-М. и извършена промяна в предназначението му. Ищците не се позовават на фактическо състояние- няма твърдение, че владеят процесния имот. Не се твърди от тях и че ще придобият имота /на оригинерно основание, или реституция/, ако отрекат правата на ответника. Те искат, отричайки правата на ответника Г. по така предявения срещу него и общината иск, правото на собственост да се върне в патримониума на общината и то като публична общинска собственост. Те нямат правен интерес да защитават правото на собственост на общината върху процесния имот, която го е прехвърлила на ответника. С връщането на имота в патримониума на общината не се защитава правото на собственост на ищците върху техния имот. С обжалваното решение, с което /съгласно заявения петитум/ по отношение на двамата ответници е прието за установено, че единият от тях – Ц. Г., не е собственик на имота, не се постига никакъв правен резултат за ищците. При това положение следва да се приеме, че не е налице нито една от хипотезите по цитираното ТР и за ищците липсва правен интерес от водене на така предявения отрицателен установителен иск. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото.При констатация, че той е недопустим, следва да прекрати производството по делото.
С оглед изложеното, обжалваното решение и решението на първоинстанционния съд, следва да бъдат обезсилени поради недопустимост на предявения иск и производството по делото да бъде прекратено.
Предвид изхода на спора на касатора следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 860 лева, съгласно приложения списък по чл.80 ГПК. Поисканите за въззивната инстанция разноски по приложения списък не са доказани като направени и не могат да бъдат присъдени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение 24.02.2016г., постановено по гр. д. № 353/2015 г. на Окръжен съд – Монтана и потвърденото с него решение на Районен съд -Монтана от 02.11.2015г. по гр. д № 70 020/ 2015 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото поради недопустимост.
ОСЪЖДА М. В. В.-И. и Д. В. И. да заплатят на Ц. И. Г. разноски за касационната инстанция в размер на 860 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: