2
определение на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение по гр.д.№ 1311 от 2015 г.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
гр.София, 24.03.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д. № 1311 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. С. П., М. М. П. и С. Е. Н..
П. С. П. и М. М. П. обжалват решение № 5377 от 12.07.2013 г. по в.гр.д.№ 8360 от 2012 г. на Софийския градски съд, II-Г въззивен състав, с което е отменено решение от 13.01.2012 г. по гр.д.№ 63504 от 2010 г. на Софийския районен съд, 48 състав в частта му, с която е уважен предявения от П. П. и М. П. срещу С. Н. иск с правно основание чл.108 от ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на ? ид.ч. от УПИ IV-4 в кв.254 по плана на [населено място], м.”Център”, с административен адрес: [населено място], [улица], при съседи по нотариален акт: [улица], [улица], имот № 2-парцел, отреден за трамвайно депо на трамвай № 5, и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на този иск. Касаторките твърдят, че това решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допустимост на касационното обжалване на това решение сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдят, че решението противоречи на посочената и представена от тях задължителна и незадължителна практика на ВКС по следния правен въпрос: при мотиви за основателност на претендираното от ищците право на собственост по предявен иск с правно основание чл.108 ЗС, дължи ли съдът уважаване на иска в установителната му част, дори в осъдителната да го отхвърли като неоснователен. Освен това, считат, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос: наличието на административен акт, с който се забранява достъпа до строеж в даден имот, предполага ли автоматично, че ответникът няма възможност лично да упражнява фактическа власт върху него като имот, а не като строеж, съответно да се приеме, че не е във владение на имота.
С. Е. Н. обжалва постановеното от СГС решение от 03.11.2014 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 12.07.2013 г. чрез допълване на диспозитива на това решение с признаване за установено спрямо С. Н., че ищците П. П. и М. П. са собственици на ? ид.ч. от процесния имот. К. твърди, че това решение е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допустимост на касационното обжалване на това решение С. Н. сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че е налице противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС по следния правен въпрос: следва ли съдът, сезиран с иск по чл.108 ЗС да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Освен това, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по въпроса: допустимо ли е въззивният съд да върне делото на първоинстанционния съд с указания да се поправи очевидна фактическа грешка, без да е налице искане на страните, отправено до него и без първоинстанционния съд да е счел, че такова действие е необходимо.
С определение № 111 от 15.04.2015 г. настоящият състав на ВКС е спрял производството по делото до постановяване на решение по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Тъй като решението по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС вече е постановено /Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г./, делото следва да бъде възобновено и настоящият състав на ВКС- да се произнесе по касационните жалби.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване счита следното:
I. По жалбата на ищците П. С. П. и М. М. П. срещу решението от 12.07.2013 г.:
1. По първия поставен в тази жалба правен въпрос /при мотиви за основателност на претендираното от ищците право на собственост по предявен иск с правно основание чл.108 ЗС, дължи ли съдът уважаване на иска в установителната му част, дори в осъдителната да го отхвърли като неоснователен/ няма противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. Както в т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, така и във въззивното решение, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка, е прието, че съдът, сезиран с иск с правно основание чл.108 ЗС, е длъжен да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението от 12.07.2013 г. по този въпрос, с оглед даденото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на това основание: По въпроса вече има задължителна практика на ВКС /т.2А от горепосоченото Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение съответства и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия и в законодателството, които да налагат промяна на тази практика.
2. Вторият поставен в тази жалба въпрос /наличието на административен акт, с който се забранява достъпа до строеж в даден имот, предполага ли автоматично, че ответникът няма възможност лично да упражнява фактическа власт върху него като имот, а не като строеж, съответно да се приеме, че не е във владение на имота/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че наличието на административен акт, с който се забранява достъпа до строеж в процесния имот, автоматично предполага, че ответникът не е във владение на имота, а е прието, че събраните пред въззивния съд множество нови писмени доказателства /само едно от които е заповедта от 26.04.2012 г. за забрана достъпа до намиращия се в имота незаконен строеж, изпълнението на която заповед не се спира дори и при обжалването й/ сочат, че към момента на приключване на съдебното дирене по делото пред въззивния съд ответникът не е във владение на имота.
Поради гореизложеното и тъй като касаторките не са поставили други правни въпроси, които са от значение за конкретното дело, касационното обжалване на решението от 12.07.2013 г. по в.гр.д.№ 8360 от 2012 г. на Софийския градски съд не следва да се допуска.
II. По жалбата на С. Е. Н. срещу решението от 03.11.2014 г:
1. По първия поставен в тази жалба правен въпрос /следва ли съдът, сезиран с иск по чл.108 ЗС да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца/ няма противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. Както в т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, така и във въззивното решение е прието, че съдът, сезиран с иск с правно основание чл.108 ЗС, е длъжен да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението от 03.11.2014 г. по този въпрос, тъй като по въпроса вече има задължителна практика на ВКС /горепосоченото Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение съответства и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия и в законодателството, които да налагат промяната на тази практика на ВКС.
2. Вторият поставен в тази жалба правен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да върне делото на първоинстанционния съд с указания да се поправи очевидна фактическа грешка, без да е налице искане на страните, отправено до него и без първоинстанционния съд да е счел, че такова действие е необходимо/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който би могъл да обуслови допускането на касационното обжалване на решението от 03.11.2014 г., тъй като този въпрос е напълно неотносим към настоящото дело, по което въззивният съд не е връщал делото на първоинстанционния съд с указания за поправка на очевидна фактическа грешка в решението му. Касационната инстанция е върнала делото на въззивния съд, но не с указание да се поправи очевидна фактическа грешка във въззивното решение, а с указание компетентният да стори това въззивен съд да се произнесе по молба вх.№ 114489 от 16.10.2013 г., подадена от ищците П. П. и М. П. и съдържаща искане за поправка на очевидна фактическа грешка в това решение.
Поради гореизложено касационното обжалване на решението от 03.11.2014 г. по в.гр.д.№ 8360 от 2012 г. на Софийския градски съд не следва да се допуска.
С оглед този изход на спора по делото всяка от страните следва да понесе направените от нея разноски пред ВКС.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№ 1311 от 2015 г. по описа на ВКС, ГК, Първо г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5377 от 12.07.2013 г. по в.гр.д.№ 8360 от 2012 г. на Софийския градски съд, II-Г въззивен състав.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.11.2014 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 5377 от 12.07.2013 г. по в.гр.д.№ 8360 от 2012 г. на Софийския градски съд, II-Г въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.