Р Е Ш Е Н И Е
№ 19
София, 28.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1298 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. К., В. Й. Н. и П. Й. Н. срещу решение от 26.06.2018 г. по в. гр. д. № 106/2017 г. на Монтанския окръжен съд.
Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е трябвало да допуска делба на процесния имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на името на наследниците на Д. Е. Ч., тъй като една от тези наследници, дъщеря му Ц., която е майка на жалбоподателите, го е владяла от 1994 г. до смъртта си през 2004 г., а след това владението й е продължено от жалбоподателите. Въззивният съд не обсъдил свидетелските показания, според които другата наследница М. Ч., преживяла втора съпруга, приживе открито е заявявала, че „земята остава“ за Ц.. Не било обсъдено и присъединяването на владението на жалбоподателите към това на тяхната пряка наследодателка Ц.. Считат, че са доказали обективиране на промяната на държането на чуждите идеални части във владение, затова съдът е следвало да уважи възражението им за придобивна давност.
Ответниците в производството И. Б. К. и Л. Б. Г. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Не е доказано, че промяната в намерението при упражняваната фактическа власт е достигнала до знанието им, а нотариалният акт за собственост, с който се е снабдила Ц. Д., няма обвързваща доказателствена сила и констатациите му са опровергани.
С определение № 482 от 22.10.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот.
По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:
В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС се прави разграничение на основанията, на които е установена фактическата власт върху съсобствен имот и тяхната връзка с презумпцията по чл.69 ЗС. При едни основания възниква съвладение, а при други – самостоятелно владение. При съвладението имотът се владее за всички съсобственици, независимо от това, че фактическата власт се упражнява само от един или няколко от тях. Обратно – при самостоятелната фактическа власт владението се упражнява само от този, който упражнява фактическата власт, независимо, че има и други съсобственици. Съвладение възниква, когато правното основание, на което е установена фактическата власт, не изключва владението на останалите съсобственици. Такива са случаите на частно правоприемство, когато няколко лица общо придобиват собствеността върху един имот, както и при общо правоприемство, например наследяване. Установяването на самостоятелно владение възниква в други случаи, два от които са разгледани в тълкувателното решение – когато правото на собственост се прехвърля по производен начин, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него, като владението е предадено на приобретателя, както и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК е разгледана и друга близка хипотеза на установяване на самостоятелно владение – когато собственикът на вещта предава владението на един от бъдещите си наследници чрез изрична уговорка или чрез конклудентни действия – решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о.; решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., решение № 20 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2017 г., II г. о. Подобна хипотеза на установяване на самостоятелно владение ще има в случая, когато още при установяването на фактическата власт върху наследствен имот единият от наследниците владее само да себе си по изрично съгласие с другия наследник, който счита, че собствеността на имота следва да остане само за владеещия. Такава е и хипотезата по настоящото дело. Ето защо посочената практика на ВКС следва да намери приложение и към настоящия случай. Като е отрекъл възможността единият от наследниците да владее само за себе си, при наличието на съгласие за това от другия наследник, въззивният съд е действал в противоречие с посочената практика на ВКС по въпроса за придобивната давност върху съсобствен имот в хипотеза на установяване на самостоятелно владение на един от наследниците.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Монтанския окръжен съд е отменил решението от 10.03.2017 г. по гр. д. № 1267/2016 г. на Ломския районен съд и е допуснал делба на нива от 14,290 дка в землището на [населено място], обл. М., имот № 115004 по картата на землището, между съсобственици и при квоти 3/12 за И. Б. К., 3/12 за Л. Б. Г., 2/12 за Й. Н. К.; 2/12 за В. Й. Н. и 2/12 за П. Й. Н..
Въззивният съд е приел, че процесната нива е възстановена по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Д. Е. Ч.. Към момента на възстановяване на собствеността през 1994 г. негови наследници са били преживялата втора съпруга М. Ч., починала на 23.01.2012 г., и дъщерята от първия брак Ц. К., починала на 06.09.2004 г. Ищците по настоящото дело И. К. и Л. Г. са наследници на М. Ч., а ответниците Й. К., В. Н. и П. Н. – наследници на Ц. К.. За да допусне делба на нивата въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответниците възражение за придобиване на собствеността с десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗС. Прието е, че нито те, нито наследодателката им Ц., са демонстрирали открито и явно пред ищците намерението си да владеят целия имот само за себе си. Действително, през 2008 г. само ответниците са сключили договор за аренда за процесния имот, който е в сила до 2017 г. и само ответницата В. Н. е събирала рентите. Това обаче не може да се приравни на действия по отблъскване на владението на ищците. Сключването на договор за аренда представлява действие на обикновено управление, което може да се извърши само от някой от съсобствениците.
Решението е неправилно.
Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че Ц. Д. К. и нейните наследници не са демонстрирали спрямо М. Ч. и нейните наследници владение върху имота само за себе си, т.е. не са демонстрирали т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/ и затова не са могли да придобият собствеността върху процесния имот по давност. Нуждата от такава демонстрация на владение само за себе си възниква в случаите, при които фактическата власт върху вещта е установена като съвладение. Настоящият случай не е такъв, въпреки че съсобствеността е възникнала от общо правоприемство – наследяване. Преценени в съвкупност, всички доказателства по делото сочат, че в случая върху процесния имот е било установено самостоятелно владение от Ц. Д. К., със съгласие на другата наследница М. Ч.. Само Ц. К. е подала заявление за възстановяване на собствеността на нивата на своя баща. Само тя се е снабдила през 1998 г. с констативен нотариален акт за собственост за цялата нива, въз основа на удостоверение за наследници, в което не е била посочена втората съпруга М. Ч.. Констатациите на този нотариален акт са опровергани в настоящия процес. Същественото в случая обаче е това, че самата М. Ч. не е предявявала „никакъв иск“ за земята, а е заявявала „Ц., земята остава за вас“ – в този смисъл показанията на свидетелката К. А.. По този начин Ц. К., която е упражнявала фактическата власт върху процесния имот, е имала и намерение за своене на целия имот, тъй като такава е била и волята и на другата съсобственичка М. Ч.. Освен това – първоначално Ц. К., а след смъртта й през 2004 г. – нейните наследници са получавали рентата от имота. При това положение следва да се приеме, че фактическата власт на Ц. К. е установена като самостоятелно владение – въз основа на наследствено правоприемство от Д. Ч. и предаване на владението на идеалните части на М. Ч. чрез уговорка с Ц.. В този случай намерението за своене се предполага и е достатъчно да се докаже, че владението е продължило в десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. Приживе Ц. К. не се е позовала на изтеклата придобивна давност. Това са сторили нейните наследници в настоящия процес. Съгласно приетото в т. 3 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Според т.2 на същото тълкувателно решение материалните последици на придобивната давност се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. В настоящия случай този срок е изтекъл още през 2004 г., приживе на М. Ч.. Ищците, като наследници на М. Ч., не притежават права върху процесния имот, затова предявеният от тях иск за делба на имота следва да бъде отхвърлен като неоснователен след отмяна на въззивното решение.
При този изход на делото на жалбоподателите следва да бъдат присъдени разноските за касационната инстанция в размер на 55лв. За въззивната инстанция разноски не следва да бъдат присъждани, тъй като по делото няма данни да са направени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 26.06.2018 г. по в. гр. д. № 106/2017 г. на Монтанския окръжен съд и вместо него постановява:
ОТХЪРЛЯ предявения от И. Б. К. от [населено място], [улица] Л. Б. Г. от [населено място],[жк] срещу Й. Н. К. от [населено място], [улица], вх.4, ап.3; В. Й. Н. от [населено място], [улица], вх.3, ап.6 и П. Й. Н. от [населено място], [улица], вх.4, ап.3 иск за делба на НИВА с площ от 14,290 дка, трета категория, имот № ….. в местността „Ш..г.“ /115/ по картата на землището на [населено място], обл.М., ЕКАТТЕ ….., при граници: имот № ….. – нива на насл. на Е. Н. Ч., имот № ….. – полски път на [община], имот №…; имот № … – нива на Д. С. М. и др.; имот № ….. – полски път на [община].
ОСЪЖДА И. Б. К. и Л. Б. Г. да заплатят на Й. Н. К., В. Й. Н. и П. Й. Н. сумата от 55 лв. разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: