Р Е Ш Е Н И Е
№ 190
гр.София 25.03.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 60/2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а б. “а” ГПК от 1952 г. /отм./, вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./
Образувано е по жалба на Т. Д. Г. и Д. Д. Г., чрез адв. Д от АК –София против въззивното решение на Софийски градски съд, ІІб въззивен граждански състав, постановено на 29.10.2007 г. по гр.д. № 22/2006 г.
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците по касация Е. Т. Р., Ц. Н. Р., П. Б. В. и И. А. К. изразяват становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, развити от адв. П в писмени бележки докладвани съдебно заседание.
Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил това на първата инстанция, е отхвърлил иска на Т. Д. Г. и Д. Д. Г. за ревандикиране на офис 2-Б на партерния етаж на сградата на бул. „.. Тотлебен” № 3* гр. С..
За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че „Т” ООД – София е придобил от собствениците на терена правото на строеж върху подробно описана сграда, като в замяна се задължил да построи със собствени сили и средства няколко обекта, върху които собствениците на мястото, запазили правото на строеж. Този договор е развален по съдебен ред, поради неизпълнение от страна на приобретателя.
Преди това, на 29.12.1997 г. суперфициарят от своя страна прехвърлил на ищцата Т. Д. Г. по време на брака й с Д. Д. Г. собствеността върху процесния офис 2-Б на партерния етаж, като в нотариалния акт е отбелязано, че същият е изграден в груб строеж.
Към настоящия момент сградата е завършена и се състои от един сутеренен етаж, партерен етаж, шест жилищни и два мансардни етажа, както е по проект. В партерния етаж има обособени офис 2-а и 2-Б. Актът за установяване годността за приемане на строежа е от 14.06.2006 г.
Към 29.12.1997 г. сградата е била изпълнена до трета-четвърта плоча, през октомври 1998 г. строителството на сградата е до пета плоча над четвъртия етаж.
По първоначален проект за партерния етаж е предвиден офис 2, като общо помещение и така е бил изпълнен до поставяне на плочата над партера.
В последствие, със съгласието на собствениците е изготвен проект за разделянето му на две отделни помещения чрез изграждане на преградна стена.
Екзекутивните чертежи са внесени за одобрение на 03.12.1997 г. и на 17.12.1997 г. те са одобрени. Екзекутивната документация, обаче е от 2005 г.
Въззивният съд, при тези данни, обсъдени и със свидетелските показания, е приел, че към датата на продажбата, офис 2-Б не е бил обособен като самостоятелно помещение, не е съществувал във вид на груб строеж, поради което и сделката се явява нищожна, поради липса на предмет.
Ищцата не може да се легитимира като собственик на офиса. Такива са ответниците по иска – собственици на терена, по силата на приращението.
Решението е правилно.
По така предприетата от ищцата защита, тя следва да проведе пълно главно доказване за валидността на договора, от който черпи вещни права.
Относно наличието на преградна стена, разделяща общото помещение на две към 29.12.1997 г., доказателствата не са безспорни, а последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществен само онзи факт, който той може да приеме за безспорно установен въз основа на събраните по делото доказателства.
Въззивната инстанция, също така е обсъдила всестранно доказателствата и обосновано е приела, че те обуславят извод за липса на самостоятелен обект по време на продажбата.
Съдът не е игнорирал, както се твърди от касаторите, част от гласните доказателства; преценил е показанията и на тримата свидетели, като е изложил съображения кои от тях се подкрепят и от останалия доказателствен материал.
Вътрешното убеждение на въззивния съд при преценка на гласните доказателства настоящата инстанция не може да проверява. Касационният контрол е до проверката дали са спазени правилата на формалната логика, опита и научното знание при формиране на вътрешното убеждение. В случая, подобни грешки не са допуснати.
Въззивната инстанция не е имала основания да не кредитира показанията на свидетеля Г, въпреки, че е съпруг на доведената дъщеря на един от ответниците по настоящия спор. Обосновано въззивният съд е посочил, че те не се опровергават и от данните за датата, на която е доставена дограмата за офисите, тъй като този факт не значи, че към него момент и двата офиса са били обособени реално. Още повече, архитектурната част на проекта, включително спецификацията на дограмата, е изготвена преди март 1997 г. от М. Ц.
Не отговаря на данните по делото и твърдението, че показанията на свидетеля М са неправилно интерпретирани. Обосновано те са свързани с датите на внасяне на екзекутивния чертеж и на екзекутивната документация.
Екзекутивният /инвестиционен/ проект не доказва, че при предявяването му, съответно одобряването му, предвижданията по него са осъществени фактически. Напротив, според изискванията на закона строителството следва да се осъществява именно, след като бъде одобрено.
Екзекутивната документация се изготвя, когато при фактическото строителство има несъществени отклонения от съгласуваните проекти, като се заверява след фактическото завършване на строежа, както е станало и в случая – през 2005 г. /арг. чл. 230, ал. 2 ППЗТСУ при редакция ДВ, бр. 2 от 1996 г., чл. 229а ППЗТСУ (нов, ДВ, бр. 6 от 1998 г.) и от 31.03.2001 г. – чл. 155 и 175 ЗУТ/.
Ето защо, доводите в касационната жалба, че въззивният съд е градил изводи при „непознаване значението на думата екзекутивна документация”, не отговарят на обективните данни. Напротив, касаторите ползват некоректно терминологията, като подменят „проект” с „документация”, като по този начин придават на екзекутивния чертеж съдържание на документация.
Правилно съдът не е ценил заключението на техническата експертиза, защото изводите не са експерти, а правни, като вещото лице вместо правораздавателният орган е интерпретирал и преценявал показанията на свидетелите и писмените доказателства.
Неоснователно е и оплакването за допусната съществено процесуално нарушение от въззивния съд, поради необсъждане на довода на касаторите, че те с договора от 1997 г. са придобили право на строеж върху дворното място, което след реализацията му се е трансформирало в право на собственост. Предмет на сделката е обект от сграда в етажна собственост, като правото на строеж върху дворното място и върху общите части на цялата сграда, са принадлежност към офиса /в съответните идеални части/, а не самостоятелни вещи.
Настоящият състав, освен това намира, че офис-Б не е бил изградено до степен „груб строеж” към 29.12.1997 г., не само, защото не е бил отделен с преградна стена от общото помещение, но преди всичко, защото правото на строеж върху самостоятелна част от сградата и при действието на ЗТСУ, се трансформира в право на собственост, с осъществяване на грубия строеж на цялата сградата. Това, съгласно установената трайна практика изисква завършеност до карабина /така и в решение по идентичен казус за обект в същата сграда – Р-№ 1* от 20.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5225/2007 г., ІІ ГО/.
При тези съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила.
На основание чл. 64, ал. 2 ГПК ответниците по касация имат право на съдебно-деловодните разноски за инстанцията и следва да им бъдат присъдени 550 лв. – заплатен адвокатски хонорар.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски градски съд, ІІб въззивен граждански състав, постановено на 29.10.2007 г. по гр.д. № 22/2006 г.
ОСЪЖДА Т. Д. Г. и Д. Д. Г. да заплатят на Е. Т. Р., Ц. Н. Р., П. Б. В. и И. А. К. общо 550 лв., съдебно-деловодни разноски за производството пред Върховен касационен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: