Р Е Ш Е Н И Е
№ 190
София, 04 май 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на седми април две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Искра Чобанова
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 163/2010 година
Производството е по реда на чл. 424 във вр. с чл. 423 от НПК и е образувано по искане на задочно осъдения Г. Й. Ф. за отмяна по реда на възобновяване на влязлата в сила присъда, постановена по НОХД № 164/02 година от Районен съд – Велико Търново, потвърдена съответно от окръжния съд и от ВКС като последна (трета) инстанция.
Искането за възобновяване е с твърде оскъдно съдържание : “на основание чл. 423, ал.5 от НПК, делото по което изтърпявам присъда да бъде върнато за възобновяване, тъй като съм задочно осъден”.
В съдебното заседание искането за възобновяване се поддържа от осъдения Ф. и от процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал.3 от НПК, който развива съображения, че осъденият не е знаел за съдебното производство, не е участвал в него, не е знаел и за задочно постановената присъда.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното :
С цитираната по- горе присъда осъденият Ф. е бил признат за виновен в това, че периода 04.08.1999 г. до 23.08.1999 г. с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у управителя на “Мизия – КЗ” ООД – Т. С. Недев, представяйки се за длъжностно лице, с което е причинил имотна вреда на дружеството в размер на 78 006, 24 лева – престъпление по чл. 210, ал.1, т. 1 и т. 5 от НК. Наложеното наказание е три години и шест месеца лишаване от свобода.
Искането за възобновяване е направено в законноопределения шестмесечен срок и от процесуалнолегитимирана страна, поради което е допустимо.
І. Първо, ВКС намира за необходимо да отбележи, че в саморъчно изготвеното искане за възобновяване осъденият Ф. се е позовал и на чл. 423, ал.5 от НПК, без конкретни съображения в тази насока. Подобна претенция не е развита в съдебното заседание от неговия процесуален представител, нито се поддържа от осъдения Ф. Доводите, отразени и в писменото становище на защитата, се основават на чл. 423, ал.1 от НПК. За изчерпателност на проверката, ВКС изиска справка от ВКП – отдел “Международно правно сътрудничество”. В получения отговор (писмо изх. № 13787/09ІV от 22.04.2010 г.) е отразено, че с молбата на Главния прокурор, отправена до Министъра на правосъдието на Р Италия за екстрадицията на осъдения Ф. , не са давани изрични гаранции по реда на чл. 423, ал. 5 от НПК.
Мнозинството на състава намира, че може да прецени основанията по чл. 423, ал.1 от НПК, тъй като посочването на чл. 423, ал.5 от НПК от осъдения, както вече се каза и без аргументация в тази насока, не води непременно до извод, че искането е само на това основание, предвид и по общо заявеното – “тъй като съм задочно осъден”.
Разгледано, с оглед разпоредбата на чл. 423, ал.1 от НПК, искането е основателно.
Обвинителният акт срещу Г. Й. е постъпил в районния съд на 28.02.2002 г.. На същата дата съдия –докладчик е разпоредил да се връчи препис от него на подсъдимия и е насрочил делото за 12.06.2002 г. Призовката за подсъдимия и приложеният препис от обвинителен акт са се върнали невръчени, с отбелязване, че подсъдимият Ф се намира извън страната и адресът му в чужбина е неизвестен. Последвали са неколкократни отлагания на делото, обявяване на подсъдимия за общодържавно издирване, както и изменение на мярката му за неотклонение в “задържане под стража”. След като съдът е получил уведомление, че щателното издирване не е дало резултат, то е счел, че са налице предпоставките на чл. 268 от НПК (отм.) и на 02.02.2005 г. е дал ход на съдебното следствие, при участието на служебен защитник. Последвала е промяна в съдебния състав, което е наложило започване на съдебното следствие отново. И новият съдебен състав е приложил разпоредбата на чл. 268, ал.3 от НПК(отм.), разгледал делото и постановил присъдата, атакувана в настоящето производство.
При тези данни се установява процесуалната основателност на искането, тъй като осъденият Ф. не е бил надлежно уведомен за съдебното производство. Според действащият чл. 423, ал.1 от НПК (редакция ДВ, бр. 109/2008 г.), основателността на искането е поставена в зависимост от изпълнение на процедурата по чл. 254, ал.4 от НПК. Очевидно е, че в настоящия случай съдът не е имал задължение да приложи посочената процедура, тъй като същата е в сила едва с цитираното изменение. Действията на съда са съобразени с актуалното законодателство към момента на извършването им, но следва да бъдат повторени.
С измененията на закона (междувременно е приет новият НПК, респективно същият е изменен и допълнен със ЗИДНПК) е установена сегашната редакция на чл. 423, ал.1 от НПК, която предписва, че на задочно осъденото лице следва да бъде предоставена процесуална възможност за лична защита в съдебното производство. Изключение от това е допустимо само при констатация за изпълнена процедура по чл. 254, ал.4 от НПК и последващо неявяване в съдебно заседание без уважителни причини. Правоприложението на чл. 423, ал.1 от НПК не се свързва с “обратно действие” на наказателно процесуална норма, а за приложението й в развиващото се производство по възобновяване.
ІІ. Изхода на делото предопределя и необходимостта ВКС да вземе отношение по мярката за неотклонение, тъй като има данни, че осъденият Ф. е задържан за изпълнение на присъдата, определяща и за общото наказание по съвкупност от присъди, (виж справка – МП, ГД “Изпълнение на наказанията”).
След постановяване на присъдата на основание чл. 307 от НПК (отм.), районният съд е постановил определение, с което е потвърдил необходимостта от продължаване на взетата спрямо осъдения Ф. мярка за неотклонение “задържане под стража”. Настоящият съдебен състав, също счита, че на този етап няма основание за нейното изменение, с оглед гарантиране явяването на осъдения Ф. при новото разглеждане на делото, съчетано и с установеното по делото дълготрайно пребиваване извън територията на страната, без данни за конкретно установено местопребиваване.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 423, ал.1 и ал. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлата в сила присъда № 1545/18.11.2005 г., постановена по НОХД № 164/02 г. от Районен съд – Велико Търново.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
Особено мнение на съдията Иван М. Недев, председател на състава:
Считам, че искането на осъдения Г. Й. Ф. за възобновяване на нохд 164/2002г. на РС-В. Търново е неоснователно и следва да остане без уважение.
Искането, приложено на л.303 от делото, е с изрично посочено основание по чл. 423,ал.5 НПК – направено е от задочно осъден, предаден от друга държава на Република България, при предоставени гаранции за възобновяване на делото.
В съдебното заседание се установи, че осъденият е задържан на 23.VІІІ.2009г. и предаден на българските власти от Италия. А от служебно събраните (отделен въпрос е правилността на тези действия) от съда писмени доказателства – преписка 13787/09 на ВКП, отдел „Международно правно сътрудничество” се установява, че Г. Й. Ф. е задържан на 23.VІІІ.2009г. в Италия и екстрадицията е поискана и осъществена без българската държава да е дала гаранция за възобновяване на делото.
Очевидно не е налице хипотезата по чл.423,ал.5 НПК.
Прилагането на правилата по чл.423,ал.1 НПК по съществото си е излизане вън от компетенциите на съда да се произнесе в рамките на искането, което постъпва в срока по чл.421 НПК.
Искането и съображенията на защитата на осъдения за наличие на основанията по чл.423,ал.1 НПК се правят за първи път в съдебното заседание пред ВКС, т.е. след шестмесечния срок, поради което и не следва да се обсъждат и разглеждат в настоящето производство.
/Иван М. Недев/