Решение №191 от 6.2.2018 по нак. дело №856/856 на 3-то нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 191

Гр. София, 06 февруари 2018 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 856/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от частният обвинител С. А. А., чрез упълномощеният й повереник, адв. Е. Е., срещу въззивно решение № 179/29.06.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 68/2017 г., по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, в която са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК.
В жалбата на частния обвинител се навежда довод за неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушение на чл.15,ал.1 от ЗДП и за занижен размер на наказанието. Отделно от това се поддържа оплакване за неправилно приложение на института на условното осъждане, което се оценява като несъответно на тежестта на деянието.
Решението на окръжния съд е обжалвано с касационна жалба и от упълномощеният защитник на подсъдимия Б. Д., адв. С. И. по съображения за неправилно приложение на материалния закон в частта относно квалификацията “пияно състояние“ и поради явната несправедливост на наложеното наказание. В подкрепа на първото оплакване се сочат нарушения в процедурата по изследване на кръвната проба на подсъдимия и некомпетентност на вещото лице, изготвило протокола за химическа експертиза.
В жалбата се прави искане за оправдаване на подзащитния му относно оспорената квалификация и за намаляване на наложеното наказание.
Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП застъпва становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Счита, че материалният закон е приложен правилно към релевантните факти, които са установени в съответствие с изискванията на закона, включително и след провеждане на въззивно съдебно следствие от апелативния съд. Жалбата на частния обвинител преценява за основателна само спрямо приложението на чл.66, ал.1 от НК, в която връзка пледира за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, с цел налагане на ефективно наказание.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. не се явява.
Представлява се от упълномощеният защитник, адв. И., който поддържа касационната жалба по наведените в същата касационни основания и съобразно доводите, изложени в тяхна подкрепа, които моли да бъдат отчетени при постановяване на касационното решение. В отправена реплика към прокурора от ВКП уточнява, че е оспорил компетентността на вещото лице, поради квалификацията му на ветеринарен лекар, който няма специални знания за изследване на човешка кръв, както и че въззивният съд не е отговорил на възраженията му в тази насока. Намира жалбата на частния обвинител за неоснователна.
Частният обвинител, С. А. не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощеният повереник, адв. Е., който поддържа касационната жалба на доверителката си, която моли да бъде уважена. Жалбата на подсъдимия счита, че следва да се отхвърли.
Частният обвинител А. С. В. не се явява пред касационната инстанция и не се представлява от повереник.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди основанията, наведени в касационните жалби на защитата на подсъдимия и на частния обвинител А. и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 23 от 15.12.2016 г. по н.о.х.д. № 224/2016 г., по описа на Окръжен съд – гр. Ловеч, наказателен състав, подсъдимият Б. В. Д. е признат за виновен относно това, че на 13.04.2014 г., около 13.15 ч., на Главен път 1-4 / /населено място/-/населено място/ до [населено място] , /област/, местността “местност”, при управление на МПС, л.а. „марка” , модел “ модел” с рег. [рег.номер на МПС] , негова собственост, в пияно състояние, след концентрация на алкохол в кръвта 0.99 на хиляда, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2 и чл.15, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на А. А. В., като след извършване на деянието е избягал от местопроизшествието, поради което и на осн. чл. 343, ал.3, б. „б”, вр. ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.
На осн.чл.343г от НК на подсъдимия Д. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, като е зачетено времето, през което е бил лишен от това право по административен ред.
С присъдата на окръжния съд, в тежест на подсъдимият Д. са възложени направените по делото разноски от държавното и частно обвинение и съответните държавни такси и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото.
С решение № 179 от 29.06.2017 г. на Апелативен съд-гр.Велико Търново, Наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 68/2017 г., присъдата на Окръжен съд – Ловеч, № 23 от 15.12.2016 г. по н.о.х.д. № 224/2016 г. е изменена в частта относно нарушените правила за движение по ЗДП, като подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушение на чл.15, ал.1 от ЗДП, като е потвърдена в останалата част.
Съдът е възложил в тежест на подсъдимия и направените пред въззивния съд разноски, в размер на 106/ сто и шест / лв.
Касационните жалби на подсъдимия, чрез упълномощеният му защитник и на частният обвинител А. са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни.
По жалбата на частния обвинител А., чрез повереникът адв. Е.:
На първо място следва да се посочи, че наведените в същата доводи за фактическа необоснованост на въззивното решение не подлежат на касационен контрол. Необосноваността не е сред предвидените касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и не представлява елемент от касационната проверка. ВКС проверява само правилността на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, което означава проверка за юридическата им правилност, което не включва правилността на възприетите фактически положения по същество. С оглед изложеното тезата на частният обвинител от жалбата за неправилно възприети факти относно движението на подсъдимия не подлежи на проверка от ВКС.
Не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение на материалния закон при правната оценка на възприетите факти.
Задължението по чл.15, ал.1 от ЗДП за водачите на пътни превозни средства се изразява в изискване за движение най-вдясно по пътното платно за движение или при наличие на пътна маркировка за отделните ленти, в най-дясната свободна лента. В процесния пътен участък пътното платно е било от две пътни ленти, предназначени за насрещни посоки на движение и разделени с хоризонтална маркировка, тип М-5, двойна смесена осева линия. За подсъдимия спрямо посоката му на движение маркировката е била от прекъсната осева линия, а за движението на пострадалия, осевата линия е била непрекъсната. При установените факти за широчина на отделните ленти от по 4.40 метра и движение на подсъдимия Д. при настъпване на произшествието в собствената му пътна лента и място на удара по широчина на платното на отстояние от около 3.3 до 4.3 метра в ляво от десния й край, изводът на въззивния съд за липса на допуснато нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП е правилен. За автомобила на подсъдимия ударът е настъпил в левия му габарит. Съгласно заключението на повторната автотехническа експертиза, за него ударът би бил предотвратим ако автомобилът се е движил в дясната пътна лента с ляв габарит на не повече от три метра от дясната й граница . При наличните данни по делото за ширина на автомобила от около два метра, за да се намира левият габарит на автомобила на отстояние три метра от дясната граница на дясната лента той е следвало да се движи / с десния си габарит/ на един метър от тази граница, каквото изискване законът не поставя.
Възражението на повереникът на частния обвинител, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл.15, ал.1 от ЗДП съгласно първата хипотеза, която предписва движение най-вдясно по платното за движение, не почива на обективен прочит на данните по делото, че преди удара Д. е управлявал автомобила в дясната част на платното и едва след като е възприел, че пострадалият е навлязъл в срещуположната пътна лента/ т.е.тази , в която той се е движел /, е предприел маневра завой наляво, с цел да избегне удар между тях. Последната маневра е довела до навлизането на Д. отчасти в насрещната пътна лента, което е нарушение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДП и правилно е оценено в причинна връзка с настъпването на произшествието. За подсъдимия Д. не е съществувало задължение да се движи възможно най-вдясно по пътното платно, в рамките на собствената си пътна лента, при наличие на съответната хоризонтална маркировка / прекъсната осева линия/ преди да е имал обективна възможност да възприеме пострадалия, който неправомерно се движел в насрещната пътна лента. Изяснено е, че преди произшествието подсъдимият се е движел в пътен участък с ляв завой, който е препятствал видимостта му спрямо пострадалия преди излизането му от завоя. Обективно е установено, че Д. се е движел в най-дясната свободна пътна лента, което съответства на задължението му, съгласно втората хипотеза на чл.15, ал.1 от ЗДП, приложима при наличие на хоризонтална пътна маркировка, с която са били очертани лентите в района на произшествието, поради което поведението му като водач на МПС е било правомерно и от негова страна липсва допуснато нарушение по този законов текст, поради което и въззивният съд правилно го е оправдал по това нарушение.
С оглед изложеното, претендираното нарушение на материалния закон не се установи да е налице.
По оплакването за явна несправедливост на наказанието:
Съображенията в подкрепа на същото, основани на неправилно оправдаване на подсъдимия за нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП, съобразно обсъденото по-горе са неоснователни и не могат да рефлектират върху справедливостта на наказанието. Явната несправедливост се поддържа и по съображения за завишена степен на обществена опасност на деянието и дееца, които частният обвинител намира за неправилно оценени и несъответни на тежестта на наложеното наказание, което определя за занижено по размер. Аналогични съображения са били поддържани и пред въззивния съд, който аргументирано ги е отхвърлил и които ВКС изцяло споделя.
На първо място не може да бъде възприета тезата за завишена степен на обществена опасност на деянието, изводима само от наличието на две квалифициращи обстоятелства. В тази връзка се споделя изцяло становището на въззивния съд, че степента на обществена опасност на деянието следва да се преценява в контекста на значителното съпричиняване от страна на пострадалия, без чието неправомерно поведение пътният инцидент не би настъпил. Касае се за пострадало лице – неправоспособен водач на МПС, който се е движел в лентата за движение на подсъдимия /с превозно средство без регистрационни табели /, която за него се е явявала насрещна, като произшествието е настъпило в участък с продължителен за подсъдимия ляв завой, който е препятствал видимостта му към пострадалия преди излизането от завоя.
Изложеното относно поведението на пострадалия водач и приносът му за настъпване на инцидента, правилно са отчетени в насока тезата на контролираните инстанции, че степента на обществена опасност на деянието не е завишена извън рамките на квалификацията. Наличието на две квалифициращи обстоятелства безспорно допринася за тежестта на деянието, но в конкретния случай, видно от фактите, на които е основана по-тежката квалификация, също не налага извод за прекомерна тежест в сравнение с останалите престъпления от същия вид – алкохолната концентрация в кръвта на Д., от 0.99 промила, е в неголяма степен завишена над допустимата и бягството му от произшествието е било последвано от доброволно предаване в рамките на час и половина след инцидента в съответното районно полицейско управление. Квалифициращите обстоятелства са елемент от състава на престъплението и са съобразени при размера на санкцията, поради което и с оглед изложеното за характера на правно значимите факти, на които са основани, не могат да доведат до извод за завишена степен на обществена опасност на деянието, която да изисква и налагане на по-висока по размер санкция.
В жалбата се навежда и довод за неправилна оценка на смекчаващите и отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, в насока надценяване на първите и подценяване на тежестта на втората категория при определянето на наказанието на подсъдимия. Частният обвинител оспорва само съотношението на касаещите вината обстоятелства / извода на съда за превес на смекчаващите /, а не и тяхната конкретика по вид, като е акцентирано на тежестта на квалифициращите обстоятелства.
Контролираните инстанции са преценили като факти в полза на подсъдимия чистото му съдебно минало / реабилитацията правилно е отчетена като заличаващ последиците от осъждането юридически факт /, добрата му лична и трудова характеристика, семейното му положение и съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия водач. В тежест на Д. са оценени наложените административни наказания за извършени нарушения по ЗДП. Посочените обстоятелства са правилно определени като вид и брой, съотношението им ясно навежда на категоричен превес на смекчаващите обстоятелства, в съответствие, с който извод е определено и наказанието на подсъдимия, в рамките на специалния минимум, поради което не се установи наличие на хипотезата на чл.348, ал.5,т.1 от НПК относно явната му несправедливост на това основание.
В жалбата на частния обвинител се оспорва и приложението на чл.66, ал.1 от НК, което се оценява в разрез с целите на наказанието по чл.36 от НК относно постигането на специалната и генерална превенция. Въззивният съд е изложил подробни съображения в подкрепа на становището си, че за целите на наказанието не се налага подсъдимият да търпи лишаването от свобода ефективно. Изводът е основан на данните за личността на дееца и механизма на деянието, както и на същественият принос на пострадалия за настъпване на произшествието, предвид липсата му на правоспособност да управлява пътни превозни средства.
ВКС споделя тезата на контролирания съд, че успешното постигане на специалната и генерална превенция спрямо подсъдимия може да се реализира чрез прилагане на чл.66, ал.1 от НК с отлагане изпълнението на наложеното наказание. Определянето на максимален по размер изпитателен срок е достатъчно за преоценка на поведението на дееца и успешното му поправяне като личност.
Прилагането на чл.66, ал.1 от НК е съобразено изцяло и с тълкуването съгласно ТР №2/22.12.2106 г. по тълк.д. №2/2016 г на ОСНК на ВКС за косвеното значение на приноса на пострадалия за настъпване на произшествието, който следва да се отчете при преценката относно начина на изтърпяване на наказанието/ независимо, че тълкувателното решение се отнася до пострадалите пешеходци не може да се изключи значението му и за останалите пострадали участници в движението, които са съпричинили настъпването на пътно произшествие/ . Преценката в тази връзка се основава на степента на обществена опасност на дееца и тази на деянието, които контролираните съдилища правилно са определили като по-занижени в сравнение с престъпленията от същия вид, предвид сериозния принос на пострадалия водач за пътното произшествие.
Условното осъждане на Д. не противоречи на целите и на генералната превенция, които също успешно могат да бъдат реализирани чрез прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. Условното осъждане също оказва предупредителен и възпиращ ефект спрямо останалите членове на обществото, тъй като не изключва възможността за привеждане в изпълнение на наложеното наказание. Отделно от това този ефект се постига чрез определения размер на изпитателния срок , който е максимално фиксирания в закона.
По жалбата на подсъдимия Д., чрез упълномощения защитник, адв. И.:
По оплакването за нарушение на материалния закон:
Защитата оспорва приложението на закона в частта относно квалификацията “пияно състояние” на дееца при извършване на деянието. Оплакването е основано на доводи за некомпетентност на д-р В., изготвил Протокола за химическа експертиза за определяне концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия по делото, да извърши специализираното изследване, както и на неспазване на изискванията на действащата към процесната дата Наредба № 30/27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства /Наредба № 30 /, понастоящем отменена с Наредба № 1/19.07.2017 г., обн. в ДВ, бр.61 от 28 юли 2017 г.
Аналогични доводи от защитата са били изложени и във въззивната жалба, като за целите на отговорите им въззивният съд е допуснал провеждане на съдебно следствие, както и е изискал допълнителни писмени доказателства относно изготвянето на оспореното химическо изследване.
Възражението е неоснователно. Алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия към времето на извършване на деянието е установена със заключение на Съдебно медицинска експертиза по писмени данни № 20/04.02.2015г., изготвена от вещото лице д-р М. А. Г., Началник отделение при МБАЛ- АД –Ловеч и е фиксирана на 0.99 на хиляда. Медицинската експертиза е изготвена въз онова на данните от приложен по делото Протокол за химическа експертиза № 62/16.04.2014 г., изготвен от д-р М. В., в специализирана химическа лаборатория при ОД на МВР-гр. Ловеч.
Контролираните инстанции са положили усилия да изяснят детайлно обстоятелствата относно вземането на кръвната проба от подсъдимия и извършването на химическото изследване на кръвта, обективирано в протокола от химическата експертиза, приложен по делото. Изискана е цялостната документация относно взетата от Д. кръвна проба от Центъра за спешна медицинска помощ-гр. Ловеч. Съгласно приложената справка от Директора на ЦСПМ- Ловеч, д-р С.М., рег. № 4140/05.12.2016 г. подсъдимият Д. е отведен във ФСМП-гр. Тетевен в 17.20 часа за вземане на кръв за алкохол, като е записан в амбулаторния журнал на дежурните лекари под № 1466 и в журнала за кръвни проби под № 23/13.04.2014 г. Кръвната проба е взета от дежурен лекар В. и дежурна м.ф. П. И. в присъствието на полицай О. Р.. Взетата кръвна проба е предадена за транспортиране на И. И. на 14.04.2014 г. в 08.50 часа от дежурен м.ф. П.. Пликът с кръвната проба, означен с № 23 е предаден от И. на същата дата,14.04.2014г. в 10.08 часа на М. К., химик в”НТЛ” при ОД на МВР- Ловеч. Към справката са приложени копия от журналите и разписката за предаване на кръвта. Пред въззивния съд е приложена справка от Директора на ОД-МВР- Ловеч, старши комисар М. М. с копия от Дневник за получаване на кръвни проби в химическа лаборатория при Сектор НТЛ при ОД МВР-Ловеч относно пробата, взета от подсъдимия Д.. От записите в същия дневник се установява, че кръвната проба на подсъдимия, с означението на пратката № 23, приета от д-р В., взета на 13.04.2014 г. в 17.10 ч. и обозначена с номер 0426746 е била обект на експертиза № 62/16.04.2014 г., рег. № НТЛ-187/16.04.2014 г., което отбелязване съответства изцяло на номерацията върху протокола за химическа експертиза и свидетелските показания на медицинските лица пред контролираните инстанции.
Химическото изследване, обективирано в протокола за химическа експертиза № 62/16.04.2014 г. е извършено от доктор В. в качеството му длъжностно лице, назначено към НТЛ на ОД МВР-Ловеч. От приложена по делото писмена справка, изготвена от д-р В. се установява, че относно правоспособността на същия да извършва химически анализ на кръв за алкохол и други летливи вещества в НИКК-МВР-София се съдържа Заповед № к840/22.02.2000 г., като изпитните протоколи за успешно положени изпити за придобиване на квалификацията са унищожени, поради изтичане на законовия срок за съхранение. В същата справка са посочени и персонални данни за преподаватели, относно придобиването на квалификацията.
Установените факти относно съставянето на протокола за химическа експертиза по делото правилно са оценени от контролираните съдилища в насока липсата на допуснати нарушения при провеждането на специализираното изследване, които да са от естество да опорочат неговата годност като писмено доказателство. Възражението в тази връзка, че в Дневника за получаване на кръвни проби не са отразени част от данните по чл.18 от Наредба № 30 / отм/ относно вида на опаковката на пробата, часа на провеждане на химическото изследване и метода, по който е проведено, което налага изключването на протокола от доказателствата по делото, правилно е отхвърлено от въззивния съд като неоснователно. В протокола за химическа експертиза метода на изследването и часа на изготвянето му са коректно отразени, което е потвърдено при разпита на В., в който се съдържа и информация за опаковката на кръвната проба.
Възражението относно оспорването на професионалната компетентност на доктор В. при изготвянето на кръвния анализ и съставянето на протокола от химическото изследване също е неоснователно. В тази връзка първият съд коректно се е позовал на съдебната практика на ВКС, Р №143/18.05.2015 г. по н.д. № 350 , ВКС, III НО и възприетото в същото тълкуване на правната природа на протокола за химическо изследване на проби от кръв по реда на Наредба № 30 / отм/ , която е на писмено доказателство, а не на експертно заключение. В същата насока е преценявана и необходимата компетентност, която лицата, които го изготвят следва да притежават. Същите не са експерти по смисъла на НПК и за компетентността им да извършат химическото изследване на кръвната проба е достатъчно да притежават необходимата квалификация за това, която може да се изведе както от вида на заеманата длъжност, така и от други данни за придобиването й, включително и посредством обучителен курс, приключил с успешно положен изпит, каквито данни по делото са налични спрямо доктор В..
Съгласно изложеното и съобразно установените факти материалният закон е приложен правилно.
Установената концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия от 0.99 на хиляда, която е над пределно допустимата от 0.5 на хиляда определя наличието на квалифициращото обстоятелство “ пияно състояние”, поради което и престъплението правилно е квалифицирано съобразно този текст от закона и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
По оплакването за явна несправедливост на наказанието:
Същото е поддържано само в рамките на довода за неправилно приложение на материалния закон относно по-тежката правна квалификация за наличието на “ пияно състояние”.
В рамките на приетата квалификация наказанието е правилно индивидуализирано и справедливо отмерено съобразно действащата към датата на деянието редакция на чл.343, ал.3, б.”б” от НК, която се явява по-благоприятна за подсъдимия, с оглед по-ниския специален максимум на наказанието лишаване от свобода. Наказанието на подсъдимия Д. е определено при категоричен превес на смекчаващите вината обстоятелства в рамките на специалния законов минимум от три години лишаване от свобода, а допълнителното наказание лишаване от права, което не може да се определи в размер по –нисък от основното е с една година над минимума. Същото е фиксирано максимално в полза на подсъдимия и не са налице основания за допълнителното му редуциране по размер, което при възприетата квалификация е допустимо да се извърши само чрез прилагане на чл.55 от НК, предпоставките за която разпоредба не са налице.
С оглед изложеното, наложеното на подсъдимия П. наказание не се прецени за явно несправедливо и жалбата на подсъдимия в тази връзка се явява неоснователна, поради което решението на въззивния съд следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 179/29.06.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 68/2017 г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.