Р Е Ш Е Н И Е
№ 192
София,01.03.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2627/2014 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в ликвидация), [населено място] срещу решение № 217 от 04.04.2014 г. по т. д. № 1273/2013г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 99 от 30.03.2011г. по гр. д. № 93/2009 г. на Смолянски окръжен съд, предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени до размер на сумата 85 573.94 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главниците по фактури №№ 321/25.06.2004 г., 322/28.06.2004 г., 323/30.06.3004 г. и 327/23.08.2004 г., дължимо за периода от 25.06.2006г. до 25.06.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради обстоятелството, че първоинстанционното решение е постановено по отношение на несъществуващ правен субект, доколкото към датата на постановяването му – 30.03.2011 г. – [фирма] е било заличено като търговец. Касаторът релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че е представляван в процеса от нелигитимни лица – ликвидатори, назначавани от Агенция по вписванията по реда на чл. 273, ал. 2 ТЗ, за които твърди, че нямат правомощия, произтичащи от волеизявленията на управителните органи и акционерите и поради това не могат да участват като негови представители по делото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
С определение № 404 от 09.07.2015 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато за проверка на допустимостта му.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
С обжалваното решение въззивният съд е уважил предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] (в ликвидация) , [населено място] акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 85 573.94 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главниците по фактури №№ 321/25.06.2004 г., 322/28.06.2004 г., 323/30.06.3004 г. и 327/23.08.2004г., дължимо за периода от 25.06.2006 г. до 25.06.2009 г. С оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение, с което са уважени главните искове по чл. 327 ТЗ за цената на доставените с тези фактури стоки, е влязло в сила и съобразявайки задължителните указания в отменително решение № 167 от 08.11.2013 г. по т. д. № 657/2012 г. на ВКС, І т. о., решаващият състав е приел, че ответното дружество е изпаднало в забава за изпълнение на задълженията си на купувач и поради това следва да бъде ангажирана отговорността му по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Доколкото, обаче, се касае за вземания за обезщетение от неизпълнен договор, въззивният съд е преценил възражението на ответника за изтекла давност по чл. 111, б.”б” ЗЗД за основателно, като е уважил претенциите само за период от три години преди завеждане на исковата молба, т. е. за периода от 25.06.2006 г. до 25.06.2009 г.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение e недопустимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по правилността на недопустим първоинстанционен акт.
Недопустимостта на постановеното от Смолянски окръжен съд първоинстанционно решение № 99 от 30.03.2011г. по гр. д. № 93/2009г. произтича от обстоятелството, че към датата на постановяването му ответникът по предявените искове [фирма] е бил заличен от Търговския регистър при Агенцията по вписванията. От датата на вписване на заличаването му – 25.03.2011 г. – същият е загубил своята правосубектност и възможността да бъде страна в процеса, т. е. отпаднала е една от абсолютните процесуални предпоставки за допустимостта на съдебното производство, за която съдът е длъжен да следи служебно. Липсата на надлежна страна по спора обуславя съответно недопустимост и на постановения съдебен акт.
Ирелевантно в тази връзка е обстоятелството, че с определение от 29.03.2011 г. по т. д. № 1145/2011 г. на СГС, Търговско отделение, VІ-16 състав впиването на заличаването на ответното дружество е било спряно на основание чл. 536, ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 19 ЗТР, тъй като спирането е извършено след като първоинстанционното решение вече е било постановено.
Като се е произнесъл по правилността на недопустимо първоинстанционно решение, въззивният съд е постановил също недопустим акт, който следва да бъде обезсилен, а производството по делото във висящата към момента на второто въззивно разглеждане негова част – относно претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – следва да бъде прекратено. Без значение за този извод е фактът, че към датата на постановяване на атакуваното въззивно решение (04.04.2014 г.) [фирма] отново е съществувало като правен субект поради извършеното на 04.11.2013 г. в Търговския регистър вписване на заличаване на заличаването му като търговец въз основа на влязло в сила решение по чл. 29 ЗТР (решение № 311 от 22.07.2013г. по т. д. № 215/2011 г. на Смолянски окръжен съд). Това вписване не може да санира липсата на надлежна страна в първоинстанционното производство, тъй като съгласно задължителните указания по т. ІІІ от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС, същото има действие за напред. За периода от вписването на заличаването му (25.03.2011г.) до датата на вписване на заличаването на заличаването (04.11.2013 г.) [фирма] не е съществувало като юридическо лице, от което следва, че производството пред Смолянски окръжен съд е било недопустимо и постановеното по него решение също е недопустимо.
С оглед правомощието си да извършва самостоятелна преценка по отношение допустимостта на обжалвания въззивен акт, настоящият състав не е обвързан от преценката за допустимост на първоинстанционното решение, имплицитно следваща от постановеното при първото касационно разглеждане на делото решение № 167 от 08.11.2013 г. по т. д. № 657/2012 г. на ВКС, І т. о.
При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на касатора направените за настоящото производство разноски за платена държавна такса в общ размер на сумата 1 741.48 лв. Поради липса на ангажирани доказателства за плащане на посочените в списъка по чл. 80 ГПК суми: 6 лв. – такса за банков превод и 1000 лв. – адвокатски хонорар, същите не следва да бъдат присъдени.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 217 от 04.04.2014 г. по т. д. № 1273/2013г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 99 от 30.03.2011г. по гр. д. № 93/2009 г. на Смолянски окръжен съд, предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] (в ликвидация), [населено място] акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени до размер на сумата 85 573.94 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главниците по фактури №№ 321/25.06.2004 г., 322/28.06.2004 г., 323/30.06.3004 г. и 327/23.08.2004 г., дължимо за периода от 25.06.2006г. до 25.06.2009 г..
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в посочената част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3, да заплати на [фирма] (в ликвидация), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 1 741.48 лв. (хиляда седемстотин четиридесет и един лева и четиридесет и осем стотинки).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: