О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 09.05. 2013 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 938/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Предмет на настоящото производство, съгласно определения по ч.гр.д.№439/2012г., ВКС, І г.о., е касационна жалба на Б. В. П. и Н. В. П., [населено място], срещу въззивно решение от 12.01.2011г. по гр.д.№3953/2004г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлено възражение на Б. В. П. за право на задържане на недвижимия имот, предмет на уважения иск по чл.108 ЗС, предявен от Б. Л. М., до заплащане на подобренията в имота над уважения размер от 4279,88 лева до предявения такъв от 35 000 лева и е обезсилено като недопустимо решението от 26.03.2004г. по гр.д.№8107/1996г. на Софийския районен съд в частта, с която Б. Л. М. е осъден да заплати на Н. В. П. сумата 35 095 лева, представляваща увеличената стойност на имота и в полза на П. е признато право на задържане на имота като е прекратено делото в тази част. В частта, с която е уважен искът с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на имота срещу настоящите касатори и е решен въпросът за правото на собственост, въззивното решение е влязло в сила с оглед определенията по ч.гр.д.№439/12г., ВКС, І г.о. Въззивното решение е влязло в сила и в частта, с която на П. е признато право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност 4279,88 лева.
При така очертания предмет на производството по чл.288 ГПК селекцията на общата касационна жалба, подадена от Б. П. и Н. П., следва да се извърши по правните въпроси, посочени в приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към нея, касаещи само възражението за право на задържане до заплащане на претендираните подобрения. К. считат, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в тази част. Според тях от значение за развитието на правото е въпросът дали ограничителната норма на чл.8 ЗВСОНИ, обосновава неоснователност на претенцията за увеличена стойност на вещта в резултат на извършени подобрения от добросъвестен владелец и подобрител, придобил имота от държавата или от последващ приобретател. Съдът не е изследвал и не е изложил мотиви имал ли е качеството на владелец на целия имот неговият подобрител, който е добросъвестен владелец на 9/16 ид.ч в противоречие с ППВС№6/1974г. относно приложение презумпцията на чл.69 ЗС. Не е съобразено, че Б. П. има качеството на добросъвестен владелец на идеална част от имота, което го прави добросъвестен подобрител на целия имот, а не само на идеална част от него. На първо място решението е в отклонение от съдебната практика /решения №85/1968г. ОСГК,ВС, № 2250/1969г. по гр.д.№1377/1969г.,ВС, №117/1967г. по гр.д.№259/1967г., ВС, №1689/1965г. по гр.д.№1039/1965г., ВС/ относно приетото в тази практика, че законът приравнява към добросъвестния владелец и този, на когото имотът е предаден по силата на предварителен договор. За правото на задържане е без значение дали подобрителят е и владелец, или не, тъй като законът предоставя право на задържане на недвижим имот не заради владението, а заради подобренията. На второ място трайната съдебна практика приема, че правото на задържане касае целия подобрен имот, докато във въззивното решение е прието,че правото на задържане касае идеална част от имота. В тази връзка се сочат решения на ВС, в които е прието, че до заплащане на подобренията добросъвестният владелец /подобрител/ има право на задържане на имота. На трето място решението е в отклонение и с установената практика, че при направено възражение от подобрителя на чужд имот от компетентността на съда е да даде правната квалификация на претенцията като в претенцията за увеличена стойност на вещта се съдържа и по-малката претенция за подобрения /решение №612/2000г. по гр.д.№1610/2000г., ВКС, решение №1234/2008г. по гр.д.№4968/2007г., ВКС, решение №1105/2008г. по гр.д.№4931/2007г. ВКС, ІІг.о./. В тази практика е прието, че начинът по който ищецът квалифицира иска не обвързва съда, който е длъжен да определи правната квалификация въз основа на изложените от ищеца фактически твърдения. В случая съдът е уважил само претенция за увеличена стойност за идеалната част от имота, придобита от Б. П., без да се произнесе относно дължимите суми за подобрения в останалата част от имота за която П. е недобросъвестен владелец. На четвърто място константната съдебна практика приема, че добросъвестният владелец на чужд имот има право на заплащане на цялата стойност на извършените подобрения, съответно цялата увеличена стойност на имота съразмерно на обогатяването на собственика, а не съразмерно на правата, за които той е добросъвестен владелец. Така с решение №88/1961г. по гр.д.№9069/1960г.,ВС, е прието, че оценката на подобренията, извършени в наследствен имот от единия от наследниците поражда правото на наследника подобрител, който е добросъвестен владелец да иска тяхното заплащане съгласно чл.72 ЗС.С. сънаследник дължи на подобрителя разликата между наследствената си част при неизвършени подобрения и частта при извършени подобрения поради неоснователно обогатяване. На пето място константната съдебна практика приема, че при направено възражение за право на задържане до заплащане увеличената стойност на имота в резултат на подобрения, съдът следва да присъди пълния размер на увеличената стойност, установена по делото, независимо от претендирания размер, като в случай на претенция, въведена по пътя на възражението не важат правилата за увеличение на иска /решение №436/2009г. по гр.д.№1028/2008г., ВКС/. Съгласно това решение след като претенцията за подобрения е предявена чрез възражение, по отношение на нея не важат изискванията на чл.116,ал.1 ГПК /отм./ за увеличение на иска и съдът следва да присъди пълния размер на увеличената стойност на имота. В случая при предявяване на възражението с молбата от 22.11.99г. ответниците са посочили, че увеличената стойност на имота е 7835 лева, а при повторното разглеждане на делото е установено от техническата експертиза, че увеличената стойност е 135 000 лева и тази претенция е поддържана в съдебното заседание на 14.05.2007г. На шесто място в противоречие с ТР№1/2001г., ОСГК въззивният съд не е назначил експертиза относно увеличената стойност на вещта в резултат на подобренията от 1995г. Той не е назначил служебно експертиза, което е негово задължение съгласно цитираната съдебна практика.
Ответникът по касация Б. Л. М., живущ в И., счита, че касационната жалба е неоснователна.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
Въззивният съд е приел, че възражение за право на задържане на имота до заплащане стойността на извършените в него подобрения е направено само от ответника Б. П. с молба от 27.10.2000г.,депозирана от пълномощника му адвокат Т.. Последната не е представлявала Надежда П., поради което следва да се счита, че до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд тя не е релевирала надлежно такова възражение и последният не е бил надлежно сезиран от П. с искане за присъждане на направените в имота подобрения и признаване право на задържане. В частта, с която на П. е признато право на задържане и ищецът е осъден да и заплати сумата 35 095 лева решението е недопустимо като постановено по непредявено искане. Възражението за задържане до заплащане на подобренията в имота подлежи на двуинстанционно разглеждане, поради което всички молби, съдържащи нови претенции за заплащане на подобрения, депозирани във въззивния съд, с изключение на уточняващата молба от 26.11.2009г., не следва да бъдат разглеждани. По същество относно правото на задържане и стойността на подобренията, претендирани от П., въззивният съд е приел, че той е бил добросъвестен владелец по смисъла на чл.70 ЗС на 9/16 ид.ч. от апартамента, на основание договор за замяна от 1988г. Останалите 7/16 ид.ч. са били прехвърлени на ответницата П.. П. е започнал да владее имота въз основа на договор за замяна на 9/16 ид.ч., сключен с несобственик, предвид влязлото в сила съдебно решение по иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ, в изискуемата нотариална форма, годен да направи приобретателя собственик. Няма основание да се приеме, че П. е добросъвестен владелец на останалите 7/16 ид.ч. от имота. Искането за заплащане стойността на подобренията, претендирани като направени през 1988г. /ремонт на водопровод и подови настилки/ е неоснователно по аргумент на противното от чл.8,ал.2 ЗВСОНИ и съгласно т.4 от ТР№1/1995г., ОСГК, ВКС. Не се дължи равностойността на подобрения в отчуждените по законите по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ недвижими имоти, извършени преди влизането му в сила, т.е. до 25.02.1992г. По отношение на останалите подобрения, заявени с молба от 27.10.2000г. и от 20.11.2006г. като извършени през 1995г., обсъдил е свидетелските показания и техническите експертизи, като е възприел увеличената стойност на имота -7 608,68 лева, по тройната техническа експертиза от 16.12.2010г., актуална към релевантния момент –постановяване на решението.Приел е, че на П. се дължи сумата 4279,88 лева, съответстваща на 9/16 ид.ч. от имота.Възражението на ищеца за погасяване по давност на претенцията е прието за неоснователно.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане и следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. ВКС не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, различен от посочения от касатора и не е задължен да изведе релевантните правни въпроси от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба, нито от самата касационна жалба. Той може само да ги доуточни.
В разглеждания случай в изложението липсва конкретен правен въпрос, за който да е налице някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в частта,касаеща приетото от въззивния съд, че претенцията на П. е ненадлежно предявена пред първоинстанционния съд.
Поставеният в първата част на изложението въпрос дали ограничителната норма на чл.8 ЗВСОНИ, обосновава неоснователност на претенцията за увеличена стойност на вещта в резултат на извършени подобрения от добросъвестен владелец и подобрител, придобил имота от държавата или от последващ приобретател, не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Той не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото е налице задължителна съдебна практика, цитирана и съобразена във въззивното решение, обективирана в ТР№1/1995г., ОСГК, ВС, съгласно което не се дължи равностойността на подобрения в отчуждените по законите по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ недвижими имоти, извършени преди влизането му в сила. Съгласно разясненията в същото решение, с разпоредбата на чл.8,ал.1 се въвежда правило, което изключва приложението на общия принцип за неоснователното обогатяване и то важи и в хипотезата относно разноските, направени за поддържане или подобряване на имота до влизане на закона в сила. Такива не се дължат както от наемателите, така и от такива, които не са наематели – държавата или други лица. Посочената в изложението липса на мотиви относно това дали има качеството на владелец на целия имот неговият подобрител, който е добросъвестен владелец на 9/16 ид.ч, което било в противоречие с ППВС№6/1974г. по приложение презумпцията на чл.69 ЗС, не представлява конкретен релевантен правен въпрос, а касационно оплакване за допуснати процесуални нарушения. Освен това въззивният съд е изложил мотиви относно това, че П. е добросъвестен владелец само на 9/16 ид.ч. от имота. Не е налице противоречие със соченото ППВС №6/1974г., тъй като в цитираната от касатора част, то визира прилагане презумпцията по чл.69 ЗС между съсобственици, какъвто не е предметът на делото. Тези доводи в изложението, както и поддържаните на „първо и второ място”, не съставляват конкретни правни въпроси, които могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението на някое от основанията по чл.280,ал.1 ГПК. Това е така, защото на касатора П. е признато право на задържане на целия имот, а не на идеална част от него. В тази част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила. Спорът пред ВКС е ограничен само до стойността на подобренията, които следва да заплати собственикът по уваженото правоотлагащо възражение за задържане на имота. Изложеното на „трето място”, че при направено възражение от подобрителя на чужд имот от компетентността на съда е да даде правната квалификация на претенцията и в претенцията за увеличена стойност на вещта се съдържа и по-малката претенция за подобрения и че въззвният съд не се е произнесъл относно дължимите суми за подобрения в останалата част от имота за която П. е недобросъвестен владелец, не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. От една страна не се поставя конкретен правен въпрос, а от друга приложените съдебни решения /№612/2000г. по гр.д.№1610/2000г., ВКС, решение №1234/2008г. по гр.д.№4968/2007г., ВКС, решение №1105/2008г. по гр.д.№4931/2007г. ВКС, ІІг.о./ разглеждат въпроси на неоснователното обогатяване, в т.ч. иск за заплащане на подобрения, както и относно задължението на съда да даде правна квалификация на иска, без да е обвързан от дадената от ищеца. Тези въпроси не са предмет на въззивното решение, тъй като такива искове не са предявявани по делото от ответниците. Не се и сочи точно кои са противоречиво дадените разрешения, а се поставя общ въпрос, че съдът не се е произнесъл за дължими на касаторите от собственика на имота суми на друго правно основание. В разглеждания случай обаче въведеният спор е по възражение за признаване право на задържане по чл.72 ЗС до заплащане на подобрения, извършени в имота от добросъвестен владелец. Какви евентуални вземания има недобросъвестният владелец по чл.73,ал.2 или чл.74 ЗС е извън предмета на делото. В тази връзка и въпросът за правната квалификация на иска, която съдът е длъжен да даде, съобразно заявените обстоятелства и искане, е ирелевантен. Ето защо и приложените съдебни решения не могат да се преценят като относими, т.е. че установяват противоречива практика по релевантни въпроси и дадено от въззивния съд разрешение е в противоречие на тези решения. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, на която се позовава касторът, релевантният правен въпрос трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение, постановено по същия правен въпрос – т.3 от ТР №1/2009г., ОСГТК. Неоснователно е позоваването на чл.280,ал.1,т.2 ГПК и по повдигнатия въпрос в пункт четвърти на изложението относно това дали добросъвестният подобрител в чужд имот има право на заплащане на цялата стойност на извършените подобрения, съответно цялата увеличена стойност, или съответно на правата, за които се явява добросъвестен владелец. Това е така, защото соченото решение №88/1961г. по гр.д.№9069/1960, ВС разглежда различна от настоящата хипотеза – делба на наследствен имот, при която е прието, че сънаследникът дължи на подобрителя разликата между наследствената му част при неизвършени подобрения и частта му при извършени такива, защото с това се е обогатил за сметка на подобрителя. Оценката на подобренията, извършени в имота от един от наследниците и включването им в цената на дяловете, поражда правото на наследника-подобрител, който е добросъвестен владелец, да иска заплащането им съгласно чл.72 ЗС. Разглежданият случай касае правоотношение между добросъвестен владелец на идеални части от имота и собственикът на последния, като съдът е приел, че вторият дължи на първия припадащата /съответната/ на правата му част, т.е. сумата, с която е обеднял. Относно посоченото на „пето място” противоречие с решение №436/2009г. по гр.д.№1028/2008г., ВКС, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. К. не поставят конкретен правен въпрос от една страна, а от друга не може да се направи извод за наличие на противоречие с цитираното решение. Това е така, защото в него при друга фактическа обстановка е прието, че при направено по иск с правно основание чл.108 ЗС възражение за право на задържане до заплащане увеличената стойност на имота в резултат на подобрения, съдът следва да присъди пълния размер на увеличената стойност, независимо от претендирания размер. Касае се за правоотлагащо възражение, поради което изискванията на чл.116,ал.1 ГПК /отм./ за увеличение цената на иска не важат. В случая обаче въззивният съд не се е произнасял по реда на чл.116,ал.1 ГПК /отм./ за увеличение цената на иска и в този смисъл той не е приел, че е обвързан от посочения от ответника размер на претендираните подобрения. Рещаващите му изводи са това, че надлежно заявени пред първоинстанционния съд видове подобрения, извършени през 1988г. и 1995г., с които се твърди увеличение стойността на имота, са само посочените с молбите от 27.10.2000г. и от 20.11.2006г. С останалите молби във въззивното производство недопустимо са включени нови видове ремонти и разноски, извършвани в други периоди, поради което те не следва да бъдат разглеждани. По отношение на касатора П. пък е прието, че тя не е въвела надлежно възражение за признаване право на задържане до заплащане на подобренията в имота. При това положение не е налице противоречие със соченото решение на ВКС. Последната част от изложението съдържа твърдение, че в противоречие с ТР№1/2001г., ОСГК въззивният съд по свой почин не е назначил експертиза, независимо от позицията на страната, за установяване увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения през 1995г., е включил стойността на приетите от него за извършени подобрения по заключението на експертизата. Изложеното съставлява касационно оплакване по чл.281 ГПК, което не може да послужи за допускане касационно обжалване на решението в производството по селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. Освен това се касае за неизпълнена от страната доказателствена тежест, която не е възложена на съда по реда на ГПК, вкл. с цитираното ТР. Не на последно място следва да се има предвид, че въззивният съд е основал изводите си на тройна техническа експертиза и при несъгласие със заключението и страната е имала процесуална възможност да направи своите доказателствени искания.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Не е направено искане за присъждане на разноски за производството по чл.288 ГПК от ответника по касация, поради което и този въпрос не следва да се обсъжда.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.01.2011г. по гр.д.№3953/2004г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлено възражение на Б. В. П. за право на задържане на недвижимия имот, предмет на уважения иск по чл.108 ЗС, предявен от Б. Л. М., до заплащане на подобренията в имота над уважения размер от 4279,88 лева до предявения такъв от 35 000 лева и е обезсилено като недопустимо решението от 26.03.2004г. по гр.д.№8107/1996г. на Софийския районен съд в частта, с която Б. Л. М. е осъден да заплати на Н. В. П. сумата 35 095 лева, представляваща увеличената стойност на имота и полза на П. е признато право на задържане на имота като е прекратено делото в тази част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: