17
Р Е Ш Е Н И Е
№ 199
София , 04 декември 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар: Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 637/2018 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – София и по жалба, депозирана от повереника на гражданския ищец и частен обвинител К. А. Б., против въззивна присъда № 7/22.03.2018 г., постановена по ВНОХД № 38/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В протеста се претендира наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1 и т. 2 от НПК. Изразява се несъгласие със заключението на въззивния съд, че обясненията на подсъдимия, дадени от него в хода на досъдебното производство, следва да се изключат от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност. В рамките на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се поддържа още, че въззивният съд не е извършил дължимия обективен и пълен доказателствен анализ на част от гласните доказателствени източници – показанията на свидетелите А. и Йонов, както и на заключението на назначената биотрасологична експертиза. Допуснатите процесуални нарушения са предопределили и неправилното приложение на закона с постановяването на оправдателната присъда. Отправените искания са за отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. също се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Претендира се, че са допуснати нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК. Конкретно, възразява се срещу отхвърлянето на доказателствените искания, направени от частното обвинение за назначаване на ДНК експертиза, както и срещу отказа да се съберат данни от Българска академия на науките (БАН) дали „влашкият език е официален”. Поставя се и въпросът за разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимия от първостепенния съд. Претендира се и нарушение на закона с отхвърлянето на предявения граждански иск за неимуществени вреди. Направеното искане е за отмяна на присъдата и ново разглеждане на делото от първата инстанция.
В съдебното заседание протестът се поддържа от прокурор при Върховната касационна прокуратура по съображенията, изложени в него.
Частният обвинител и граждански ищец Б. не се явява, редовно призована. Жалбата се поддържа от повереник.
Подсъдимият И. В. Г. и неговият защитник изразяват становище за неоснователност на протеста и жалбата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
I. С присъда № 59/15.09.2017 г., постановена от Окръжен съд – Видин по НОХД № 87/2016 г., подсъдимият И. В. Г. е признат за виновен в това, че на 13.11.2013 г. умишлено умъртвил А. Ц. П., поради което и на основание чл. чл. 115 и чл. 54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода.
Подсъдимият Г. е осъден да заплати на гражданския ищец К. Б. сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, като искът до пълния му предявен размер е отхвърлен.
Софийският апелативен съд с присъда № 7/22.03.2018 г., постановена по ВНОХД № 38/2018 г., отменил първоинстанционния съдебен акт и вместо това признал подсъдимия Г. за невинен и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 115 от НК. Уваженият иск за неимуществени вреди е отхвърлен.
Атакуваният сега съдебен акт е втори по ред, след като с въззивно решение № 126/04.04.2016 г., постановено по ВНОХД № 163/2016 г., апелативният съд е отменил присъда № 59 от /18.12.2015 г. по НОХД № 9/2015 г. по описа на Окръжен съд – Видин и върнал делото за ново разглеждане.
ІІ. Протестът и жалбата са неоснователни .
1. По доводите, изложени в протеста.
Оценката на въззивния съд за процесуалната негодност на обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 279, ал.1, т. 3 от НПК, е оспорена с аргумента, че той е български гражданин, живеещ на територията на Р България, учил в българско училище, поради което е владеел и езика, на който се води производството. Въз основа на тези твърдения се претендира, че назначаването на преводач от български език на „влашки/румънски” език и обратно не е било необходимо, а изключването на обясненията от доказателствената съвкупност е в нарушения на процесуалния закон.
Мнозинството на настоящия съдебен състав не намира, че са допуснати релевираните с протеста нарушения в процесуалната дейност на въззивния съд.
По настоящето дело решаващите доказателства по отношение на авторството и механизма на деянието са обясненията на подсъдимия Г., депозирани от него в разпитите му от 17. 12. 2013г. и от 31.10.14 г. в хода на досъдебното производство и проведения следствен експеримент. Тези обяснения, дадени в присъствието на защитник, са били приобщени от въззивния съд по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 от НПК поради пропуска на първата инстанция да стори това, макар да ги е обсъждала при обосноваване на изводите си по фактите. Изключването им от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност е в резултат на констатираното от съда процесуално нарушение, изразило се в неучастието на преводач при извършване на действията, което компрометира процесуалното право на подсъдимия да участва в производството на разбираем за него език.
Както е известно, разпоредбата на чл. 6, § 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) гарантира определени права на лицата, обвинени в извършване на престъпление, необходими за подготовката и провеждането на защитата. Изброените права са елементи на правото на справедлив съдебен процес, включващо като неразделна част правото лицето да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда (чл. 6, § 3, б. „е” от ЕКПЧ). Отделно от това, всяко обвинено лице има право да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език (чл. 6, §3, б. „а” от ЕКПЧ). Изискванията за необходимия превод в наказателното производство са доразвити в обсъжданата от въззивния съд Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство (Директивата), въведена в националното законодателство. Непосредствената й цел е да гарантира на заподозрените лица и обвиняемите правото на превод (устен и писмен) в наказателното производство с оглед осигуряване правото им на справедлив съдебен процес. Директивата подчертава изискването за въвеждане на процедура или механизъм за проверка дали заподозрените лица или обвиняемите говорят или разбират езика на наказателното производство и дали имат нужда от преводач (виж, чл. 2, § 4). Подобна процедура/механизъм предполага, че компетентните органи проверяват по подходящ начин, включително чрез консултация със съответните заподозрени лица или обвиняеми, дали те говорят и разбират езика на наказателното производство и дали имат нужда от помощта на устен преводач – т. 21 от преамбюла на Директивата.
Разпоредбата на чл. 395б, ал.1 от НПК изрично предвижда, че съдът и органите на досъдебното производство могат във всяко положение на делото да установяват обстоятелството, че обвиняемият не владее български език. И преди транспонирането на Директивата, процесуалната теория и съдебната практика неизменно са отстоявали позицията, че правото на устен и писмен превод на обвинените лица, които не владеят езика на производството, е процесуална гаранция за осигуряване правото им на защита и на равенството на гражданите в наказателното производство. Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че владеенето на български език в степен, достатъчна за пълноценно участие в процеса се установява чрез словесен контакт и останалите данни по делото, а не се извежда само от факта, че обвиненото лице е български гражданин, каквито твърдения се съдържат в протеста.
Прегледът на материалите по делото демонстрира, че въззивният съд не се е отклонил от посочените по-горе принципни положения. Съдебният състав чрез пряко общуване, словесна комуникация с подсъдимия, е получил непосредствени впечатления за степента на владеене на български език от негова страна. Освен това съдът се е позовал и на данните по делото : изявленията на подсъдимия в първия протокол за разпит, чието смислово съдържание разкрива непълноценност в общуването му на български език; отразеното в протоколите за съдебното заседание на Окръжен съд – Видин от 19.12.2013 г. и този на Софийски апелативен съд от 07.01.2014 г., отразяващи участието на преводач при разглеждане на мярката за неотклонение на подсъдимия; цитираният абзац от заключението на КСППЕ – стр. 10 от същата; показанията на повторно разпитаните от втората инстанция свидетели, както и на изявленията на назначения преводача, установяващи, че подсъдимият се изразява на „влашки диалект”, като в общи линии разбира в основен смисъл български език, но по отношение на най-опростена лексика; отговорът на подсъдимия по конкретно поставени му въпроси за отделни думи и изрази, за които той е заявил, че не знае какво означават.
Преценката на всички тези данни, обсъдени от въззивния съд, закономерно са довели до обоснованото заключение, че подсъдимият Г. не владее български език в степен, достатъчна, за да не затруднява словесния му контакт с държавните органи и позволяваща пълноценно негово участие в процеса, поради което назначаването на преводач е било задължително. Нарушаването на това изискване определя цитираните по-горе протоколи с обясненията, както и този за проведения следствен експеримент, като негодни доказателствени средства, които не могат да послужат за формиране на доказателствени изводи. Като допълнителен мотив съдът е изтъкнал, че в протоколите, възпроизвеждащи коментираните обяснения на подсъдимия, присъстват със сигурност думи и изрази, които не са негови, предвид установената занемарена езикова грамотност, изключваща изказ не само на български, но и на влашки диалект.
За пълнота на изложението и в отговор на заявеното оспорване в протеста тук е мястото да се отбележи, че прокурорът се е въздържал да посочи кои данни по делото подкрепят твърдението, че подсъдимият Г. „е учил в българско училище”, които данни да са останали необсъдени от въззивния съд, доколкото изводимата от гласните доказателствени източници информация очертава противното.
На следващо място, правото на обвиненото лице да ползва услугите на преводач и кореспондиращото задължение на съответния орган да назначи такъв, когато то не владее езика, на който се води производството, е обвързано с правото му да узнае същината на обвинението и да предприеме съответна линия на защита. В тази връзка въззивният съд детайлно е аргументирал съображенията си, че подсъдимият не е бил надлежно информиран за своите процесуални права, в това число и правото да не дава обяснения (виж, л. 6 от мотивите и разсъжденията на съда по чл. 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и съвета относно правото на информация в наказателното производство). Обвиненото лице, което има определени права, включително и правото да запази мълчание, не би могло да вземе решение дали да се възползва от тях, ако не разбира ясно въпросите и фактите, въз основа на които е обвинен. След като подсъдимият Г. е лишен от възможността да получи превод на разбираем за него език и чрез това достатъчно точна информация както за процесуалните си права, така и за тези факти, той не би могъл да прецени добре последиците на отказа от правото си да запази мълчание.
Обобщено, правото на защита на подсъдимия е накърнено и апелативният съд е реагирал правилно на това процесуално нарушение, като е изключил от доказателствената съвкупност протоколите от досъдебното производство, възпроизвеждащи неговите обяснения, и този за проведения следствен експеримент.
Нещо повече, въззивният съд изрично е подчертал, че дори обясненията на подсъдимия от досъдебното производство да се използват като годно доказателствено средство, за което се настоява сега с протеста, то резултатът на делото би бил същият. В тази връзка е коментирана разпоредбата на чл. 279, ал.4 от НПК, която забранява осъдителната присъда да почива единствено на обяснения прочетени по реда на чл. 279, ал. 2 и ал. 3 от НПК, какъвто е настоящият случай, доколкото други доказателства за авторството не са установени по делото.
Не се оправдава от данните по делото, че съдът в нарушение на процесуалните изисквания е пренебрегнал показанията на свидетелите А., Й. и К., възприели непосредствено от подсъдимия Г. неговото извънпроцесуално признание. Напротив, в мотивите на присъдата, включително и с позоваване на практиката на ЕСПЧ ( решение по делото Д. М. срещу България от 08.03.2018 г.), детайлно е разисквана доказателствената стойност и допустимост на показанията в коментираната им част. Съдът е подчертал, че свидетелите са полицейски служители, извършващи дейност, свързана с разследването на деянието, и всъщност са извършили разпит в извънпроцесуална форма и не по предвидения за това ред, вкл. и с участието на защитник. Информация, събрана по този начин, както е отбелязал и въззивният съд, представлява заобикаляне на закона. Ефектът от разрешаването на такива свидетелски показания на полицаите на практика има за цел да позволи получени по този път самопризнания да станат доказателство при заобикаляне на всички процесуални права на подсъдимия (виж цитираното решение на ЕСПЧ) . Във връзка с доказателственото значение на показанията, съдът е съобразил и разбирането на теорията и съдебната практика, че употребата на производни доказателства е възможна, защото те могат да служат за проверка на първични, да разкриват такива и да заменят първични, но само когато по една или друга причина последните се окажат недостъпни. По настоящето дело единствените обяснения на подсъдимия, които подлежат на обсъждане, са тези, депозирани във въззивното съдебно следствие, в които той отрича да е разказвал на свидетелите съобщеното от тях. Освен това съгласно чл. 116, ал.1 от НПК присъдата не може да се основава само на самопризнанията на обвиненото лице, при това процесуалният закон не прави разлика дали доказателствения източник, който ги възпроизвежда, съдържа първични или производни доказателства. Затова обсъжданите показания, съдържащи самопризнанието на подсъдимия преди той да има качеството на обвиняем, също не могат самостоятелно да обосноват осъдителна присъда.
Въззивният съдебен състав не търпи упрек, че е игнорирал заключението на назначената биотрасологична експертиза. За неоснователността на оспорването е достатъчно да се препрати към мотивите на присъдата – виж, л. 10 от същите. Съдът е възприел изцяло експертното мнение, което не изключва приобщеното по делото като веществено доказателство – дърво да е възможно средство за причиненото нараняване на жертвата. При липсата обаче на други надлежно събрани доказателства правилно е прието, че и този факт е останал недоказан.
С оглед на всичко казано до тук, втората инстанция не е допуснала отклонения от процесуалните изисквания за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Не са налице претендираните с протеста съществени нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановената въззивна присъда на основание чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.
2. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Възраженията, отразени в нея са бланкетни, а и част от тях неточно се свързват с нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.
Производството пред първата инстанция е протекло в отсъствие на подсъдимия, макар да не са били налице основания за това. По принцип това нарушение предпоставя отмяна на пъвоинстанционния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд, за което се настоява в касационната жалба. В конкретния случай обаче, както правилно е отбелязала втората инстанция, процесуалното развитие на делото разкрива особеност. Вече се посочи, че въззивното разглеждане е второ по ред. В предходното отменително решение на апелативния съд изрично е отразено допуснатото от първата инстанция отстранимо съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че делото е разгледано в задочна процедура. При повторната въззивна проверка решаващият съдебен състав е констатирал редица процесуални нарушения, допуснати от първостепенния съд, включително и за отсъствие на законовите предпоставки за разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия. Оценката за тяхната същественост е направена в мотивите на въззивната присъда, но съобразявайки разпоредбата на чл. 335, ал. 3 от НПК, съответно отсъствието на процесуална възможност да върне делото в предходна фаза, въззивният съд е пристъпил към разглеждане на обвинението по същество. Процедирайки по този начин, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, а е упражнил точно възложените му правомощия. Ето защо претенцията на касатора, че въззивният съд е следвало отново да върне делото за ново разглеждане в първата инстанция, не почива на закона.
Неоснователно е и възражението, че с отказа на първоинстанционния съд да уважи искането за назначаване на ДНК експертиза на вещественото доказателство – косъм, е довело до неизясняване на обстоятелствата по изискуемия се от закона начин, което нарушение не е отстранено при въззивната проверка.
Съобразно данните по делото, правилно апелативният съд е приел, че се касае до веществен обект, намерен и иззет при извършен оглед на лек автомобил. Доказателствата по делото, експертно интерпретирани, изключват причинената травма на жертвата да е получена при пътнотранспортно произшествие, съответно в земния терен при самонараняване. Доказателствената дейност на съда е в рамките на повдигнатото обвинение и срещу конкретния деец, поради което не е било необходимо да се назначи изследване на коментираното веществено доказателство при безспорно установеното, че смъртта на жертвата не е причинена от удар с автомобил.
Доводът, че неоснователно е отхвърлено искането на частното обвинение за изясняване чрез справка от БАН дали „влашкият език” е официален, е несъстоятелен. Изискванията на процесуалния закон и на цитираните по –горе актове, ясно подчертават, че на обвиняемия, невладеещ езика на производството, се осигурява устен превод на разбираем за него език. Предвидените изисквания не предполагат този език непременно да е признат за официален на друга държава.
Накрая, възражението за допуснато нарушение на материалния закон при отхвърляне на гражданския иск за неимуществени вреди е повече от лаконично заявено и е неоснователно.
Процесуалният закон предопределя правомощията на наказателния съд да се произнесе по гражданския иск не само при осъдителна, но и при оправдателна присъда. Тоест, когато разреши по определен начин със съдебния си акт въпросите за деянието, авторството, вината и отговорността на обвиненото лице. Фактическият състав на заявения на основание чл. 45 от ЗЗД иск за обезщетяване на настъпили неимуществени/имуществени вреди в правната сфера на едно лице в резултат на непозволено увреждане, изисква доказване на автора, увреждащото действие, респективно бездействие, вреда, причинна връзка между тях. По настоящето дело, след проведено допълнително съдебно следствие, въззивният съд е признал подсъдимия Г. за невинен и го е оправдал по повдигнатото обвинение, възприемайки недоказване по изискуемия се от закона начин на негово виновно престъпно поведение, което да е в причинна връзка с настъпилия резултат. Законосъобразен е изводът на съда, че подсъдимият не е осъществил деликт и няма правна основа за уважаване на предявения на основание чл. 45 от ЗЗД граждански иск.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 7/22.03.2018 г., постановена по ВНОХД № 38/2018 г. от Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
ОМ 1.
2.
Особено мнение на съдия Р. Керанова.
Изразявам съгласие с принципните съображения, изложени в решението на мнозинството, свързани със същността на правото на устен превод в наказателното производство и коментираните в тази връзка чл. 6 от ЕКПЧ и разпоредбите на обсъдените две директиви, но намирам, че изводите на въззивния съд са преждевременно направени.
В контекста на чл. 6, § 3, б. „е” от ЕКПЧ въпросът за езиковите познания на подсъдимия е съществен. Компетентният орган трябва да провери дали характерът на престъплението, в което лицето е обвинено, и информацията, която му се предоставя, са от значителна сложност, която изисква детайлно познаване на езика, използван в производството.
Несъмнено е, че съдът и органите на досъдебното производство могат във всяко положение на делото да установяват обстоятелството, че обвиняемия не владее български език. Това е от съществено значение, когато събраните в хода на досъдебното производство доказателства могат да бъдат решаващи за развоя на наказателния процес. Доказателствените материали, събрани при незаконно ограничаване на основни права и свободи, са недопустими.
Преценката за това доколко обвиненото лице добре разбира и ползва езика на производството следва да се основава на материалите по делото в тяхната съвкупност, а резултатите от тази проверка трябва да отразяват действителното положение.
Намирам, че в конкретния случай, независимо от правилно предприетия от въззивния съд подход, крайното му заключение не се основава на комплексна преценка на материалите по делото поради следните съображения :
В проведеното съдебно заседание на 15.02.2018 г. защитникът на подсъдимия е заявил, следното „ при предварителния разговор с моя подзащитен той ми заяви, че поради дългото отсъствие от страната не разбира български език и желае да му бъде назначен преводач от румънски език на български и обратно. Той е роден в Брегово, това е влашки регион”. Данни за продължителното отсъствие на подсъдимия от Р България се съдържат в материалите по проведените две първоинстанционни производства. В тази връзка въззивният съд е констатирал, че подсъдимият не отговаря на зададените му въпроси на български език и е постановил назначаването на преводач.
За да приеме, че подсъдимият не е владеел български език в достатъчна степен, поради което назначаването на преводач е било задължително в досъдебното производство, съдът се е позовал на изложените в решението по-горе данни. В първия разпит, проведен на 17.12.2013 г., в присъствието на адвокат подсъдимият Г., тогава обвиняем, е заявил следното : „Разбирам, когато ми говорят на български, но не мога всичко да изкажа на български, по-лесно мога да се изкажа на влашки език”. Така заявеното от подсъдимия разбиране на говоримия български език и участието на адвокат, според мен гарантира в достатъчна степен, че Г. е бил надлежно информиран както за същината на обвинението, така и за процесуалните си права, включително и да не дава обяснения (да запази мълчание). Подсъдим, който разбира езика на производството, не би могъл да изисква услугите на преводач, за да може да проведе защитата си на друг език, включително и на езика използван в ежедневното му общуване. Когато подсъдимият не се защитава сам, какъвто е настоящият случай, достатъчно е адвокатът му да знае специализирания език на производството.
При отразеното изявление на подсъдимия за неспособността му да чете (неграмотност) протоколът е бил прочетен в присъствието на защитника му, предвид отбелязването в него, а подсъдимият е удостоверил с подписа си това. Вярно е, че в хода на проведеното съдебното следствие от въззивната инстанция, Г. отрича протоколите за разпит като обвиняем да са му прочетени (виж, л.109 от въззивното производство). Пак там прави обаче и уточнение – „мъж води разпита”, което очевидно насочва към проведената беседа с него от полицейските служители, доколкото данните по делото убедително сочат, че коментираните процесуални действия са проведени от разследващия полицай М. Н..
Съдът е изградил изводите си и с оглед експертното мнение по КСППЕ, цитирайки определен абзац от заключението. Пропуснал е обаче да констатира и други констатации, направени от експертите. В експертизата е подчертано, че подсъдимият умее да вербализира съжденията си, боравейки с оскъден речеви фонд и употреба на конвенционални изразни средства. С определение от 27.01.2014 г., влязло в сила на 30.01.2014 г., подсъдимият Г. е бил настанен за изследване в психиатрично заведение на основание чл. 70, ал. 1 от НПК. По време на престоя в специализираното медицинско заведение с подсъдимия са проведени интервюта, чието съдържание е отразено в експертизата, което е налагало най-малкото да се изясни въпросът на какъв език са провеждани същите, В експертизата не се прави и намек, че те са провеждани на език, различен от родния на вещите лица. Нещо повече, в хода на съдебното следствие в първата инстанция (виж, с.з. от 29.09.2016 г.) експертите са заявили, освен друго, че при престоя си подсъдимият е показал много добри за него способности, подобрил е речта си, както и добри тенденции за обучение. Оценката на тази констатация на вещите лица има отношение, защото вторият от коментираните разпити на обвиняем и протоколът за следствения са проведени на 31.10.2014 г. В този смисъл заявеното от подсъдимия непознаване на определени думи, присъстващи в протоколите, е следвало да се обсъди и в контекста на експертното мнение. Впрочем, присъстващия израз в протокола за разпит „зиг-заг”, на който се акцентира от съда, е последван от уточнението – „ту на едната страна, ту на другата”.
Коментираното от съда изявление на преводача, отнасящо се до езиковите умения на подсъдимия са към момента на предоставяне на превода- въззивното съдебно следствие. При направената уговорка, че Г. е отсъствал дълго от страната това изявление едва ли би могло да има съществен принос за изясняване на поставения въпрос. Информацията, изнесена от свидетелите А. и Й., за езика, на който те са комуникирали с подсъдимия при проведената с него беседа, не съдържа придадената й от съда категоричност.
С оглед на изложеното намирам, че проверката на обстоятелството дали подсъдимият Г. говори и разбира езика на производството е изисквала прилагане на комплексен подход, съобразяване на всички данни по делото в тяхната съвкупност. Едва тогава може да се направи извод, че неусигуряването на превод при разпитите на подсъдимия и проведения следствен експеримент накърнява справедливостта на целия процес, налагащо изключването на протоколите от доказателствените материали при произнасяне по обвинението срещу него.
Накрая за пълнота на изложението следва да се посочи, че независимо от правилния прочит на разпоредбите на чл. 279, ал.4 от НПК, направен от въззивния съд, поднесената тезата, че изходът на делото не би бил по различен и при използването на обясненията на подсъдимия като годно доказателствено средство е останала все пак неубедителна. Няма съмнение, че осъдителната присъда не може да почива само върху самопризнанието на подсъдимия Г. (независимо дали то е направено в процеса или е предпроцесно). Същественото е дали то (самопризнанието) е единственият доказателствен източник, установяващ обстоятелствата по чл. 102 от НПК. В тази връзка е било необходимо да се изследва и тълкува цялата доказателствена съвкупност.
Първо, информацията, изнесена от свидетелите А., Й., К., съдържа не само производни доказателства, но и собствени възприятия за показаното им от подсъдимия веществено доказателство – дърво, намиращо се в дома му, иззето после по съответния процесуален ред. Отделен е въпросът за достоверността на тези показания, доколкото подсъдимият отрича пред въззивния съд да е показвал дървото. Второ, експертното заключение на съдебномедицинската и биотрасологична експертиза, изследвала морфологията на кожното нараняване, установено по главата на жертвата, определя действието на неравна контактуваща повърхност, способна да отнеме повърхностния слой на кожата, ведно с космените фоликули. Експертът е подчертал, че с вещественото доказателство, предвид особеностите на повърхностите му, е напълно възможно да се причини такава травма, като установената. На следващо място, резултатите от следствения експеримент, насочен към проверка на данните, съдържащи се в обясненията на подсъдимия. Показанията на свидетеля Балуцов, относно предоставения на жертвата алкохол (ракия), налят в пластмасова бутилка, кореспондиращи на съобщеното от подсъдимия, че пострадалия е носил такава бутилка.
Едва след обсъждането в пълнота на доказателствените материали би могло да се направи извод дали съобщената от подсъдимия информация, с която той се уличава, намира или не подкрепа в данните, изведени от останалите доказателствени източници и дали, обсъдени в тяхната съвкупност създават достатъчна доказателствена основа, върху която да се градят изводи за авторството на деянието.
съдия : Р. Керанова