Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
Гр.София, 10.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари, 2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря НЕДЕВА
В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ
изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1175/19 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №16/22.07.19 г.,постановена по Н.Д.11/18 г.по описа на ОС-Търговище /ТщОС/, подсъдимият М. Е. Х. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1, т.т.2,6 и 7 вр.чл.26,ал.1 НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, търпимо при първоначален строг режим, както и конфискация на превозни средства. Осъден е да заплати на държавата, представлявана от Министъра на финансите, обезщетение за имуществени вреди в размер на 96 939,88 лв. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца, наложено на подсъдимия по Н.Д.19/10 г.по описа на ТщОС, търпимо при първоначален строг режим.
Тази присъда е потвърдена с решение №136/16.10.19 г.,постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.300/19 г.
Срещу цитирания съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник адвокат К., в която са релевирани касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на дееца; алтернативно- поради допуснати множество нарушения на досъдебното и съдебното производство, да се отменят присъдата и актът на ВнАС и делото да се върне за ново разглеждане, като на основание чл.334, ал.1,т.1 НПК се определи съответният стадий; алтернативно-намаляване на наложеното наказание, предвид здравословното състояние на Х., под предвидения в закона минимум. Настоява се за отхвърляне на уважения граждански иск за имуществени вреди.
Постъпила е жалба на подсъдимия чрез неговия защитник адвокат А., в която са релевирани трите касационни основания. Иска се отмяна на решението на въззивната инстанция и на присъдата на ТщОС и връщане на делото на първостепенния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения; или изменение на присъдата и намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл.55 НК.
Пред ВКС е представено „допълнително обяснение и пояснение“ на М. Х., приложено към делото като допълнение към жалбата по силата на чл.351,ал.4,пр.2 НПК, в което след направен собствен анализ на част от събрания доказателствен материал, поради осъждането се твърди, че ОС е предубеден и заинтересован от изхода на спора. Иска се оправдаване.
Постъпило е и становище от ангажирани пред ВКС пълномощници на подсъдимия адвокати Е., Б. и К.-М., приложимо към делото като допълнение по чл.351,ал.4,пр.2 НПК, в което се отбелязват като допуснати нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се присъдата на първостепенния съд и решението на ВнАС да бъдат отменени и деецът-оправдан; или делото да бъде върнато за ново разглеждане /без да се уточнява на кой съд/.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговите защитници К. и А. поддържат жалбите и становището, със залегналите в тях възражения и искания.
Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила.
Конституираният граждански ищец-държавата, представлявана от Министъра на финансите, редовно призован, не изпраща представител и не заявява мнение.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите, обяснението и становището и аргументацията и исканията по всички тях, като съобрази изложенията на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Най-напред този съд се счита задължен да даде определени пояснения, обуславящи пределите на проверка и правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела при първо редовно разглеждане на делото пред него. Очевидно това е необходимо да се направи, предвид преимуществена част от съдържанието на жалбите, обяснението и становището, както и отправените искания по тях, независимо от дълготрайното прилагане на процесуалните правила за касационното производство и устойчиво прилаганата философия за върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела като съд по правото,занимаващ се със съдебни грешки.
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
Първо, предмет на разглеждане пред ВКС е въззивният съдебен акт, в случая-решението на ВнАС. Както е известно, второстепенният съд е решаваща инстанция, разполагаща с всичкия инструментариум, предоставен на първата такава. В този смисъл, за да се претендира отмяна и на първоинстанционната присъда, както по жалбата на адвокат А. и становището от адвокат Е. и др., трябва да бъдат изложени изрични доводи на какво се основава това искане /например липса на годен съдебен акт на първата инстанция, поради което следва невъзможност от произнасяне по същество и на въззивната такава/.
Второ, принципно във всички жалби, обяснение и становище е отправена претенция ВКС да оправдае Х. /независимо дали само като отмени въззивното решение, или като се отмени то и присъдата на ТщОС/. Директно оправдаване е възможно при първо редовно разглеждане на делото пред касационния съд, каквото е настоящото такова, но само в случаите по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК-когато процедурно вярно приетата фактология от страна на решаващата инстанция, чийто съдебен акт е предмет на ревизия, е непрестъпна, но въпреки това подсъдимият е осъден /според нормата на закона, тогава се отменя въззивният съдебен акт/. В процесния случай, видно от съдържанието на атакуваното решение, е прието наличие на съставомерно поведение и цитираният текст е неприложим.
Изключение за постановяване от настоящата инстанция на нова оправдателна присъда е предвидено при наличие на условията на чл.354,ал.5, изр.2 НПК-при трето редовно разглеждане на делото пред нея, когато тя преценява, че следва да упражни правомощия на въззивен съд. Тогава са ценими и оплаквания за необоснованост, сами по себе си изискващи преразглеждане на доказателствената съвкупност. Всеки опит да бъдат подменени правомощията на ВКС извън посочените хипотези, и да се претендира различен доказателствен преглед, откъдето да се изведе приложение на материалния закон с оправдаване или осъждане на дееца директно от този съд, не може да бъде уважен.
Трето, голяма част от отправените възражения в жалбата на адвокат К., обяснението и становището- кога явно, кога прикрито под формата на допуснати нарушения на процесуалните правила- представляват доводи за необоснованост /особено що се касае до оценката на доказателствен материал, чиято кредитируемост, а не годност се оспорва конкретно или общо/ на обжалвания съдебен акт, а оттам-и за недоказаност на инкриминираната престъпна деятелност. Видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, необосноваността и недоказаността не са касационни основания. И това е така, тъй като те са относими към съдилищата по фактите, каквито са решаващите такива, а не към съд по правото, какъвто винаги е ВКС /с изключение на цитираната вече хипотеза по чл.354,ал.5, изр.2 НПК/. Този съдебен състав не е легитимиран да подходи по искания начин,тъй като е в процедура по първо редовно разглеждане на делото пред себе си.
Четвърто, ВКС се занимава с оплаквания по допуснати от съдилищата в хода на разглеждане на съответното наказателно производство процедурни и по приложението на материалното право грешки. Разбира се, границите, в които следва да се разглежда производството, се формулират от обвинителния инструмент, но не той самият е основен обект на разглеждане пред ВКС,за да се разсъждава дали е изпълнен с предположения и недоказани факти, както се твърди в жалбата на адвокат К. и в становището на адвокати Е. и др.
Пето, вярно е, че е възможно да се въздигне съображение с оглед липсата на мотиви при отправен довод в тази насока пред въззивната инстанция, когато в съдебния акт на последната не е отговорено на аргументи за некачествено възведено обвинение. Но настоящата инстанция изнася пред скоба казаното не поради липсата на годен акт при наличие на подобна претенция, а поради отправеното искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда, и предвид допуснати на досъдебното и съдебно производство нарушения, на основание чл.334,ал.1,т.1 НПК- необходимост от връщане на делото за ново разглеждане на стадий, определен от съда.
Жалбата на адвокат К. пред ВКС е буквален препис на изготвеното от него допълнение към въззивната жалба, само че отнесено към акта на ВнАС и съответно към ВКС. Това от своя страна влече неблагополучни последици в няколко насоки. От една страна, именно поради тази причина е говорено по същността на обвинителния акт. Отправеното искане за прилагане на процесуалното правомощие по чл.334,ал.1,т.1 НПК пък е неотносимо към върховния съд. Както вече бе казано, в производство като процесното последният не само се произнася по въззивния съдебен акт, както указва нормата на чл.346,т.1 НПК, но и съгласно разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК, доколкото отговаря за релевирани съдебни грешки, не е легитимиран поради пропуски на държавното обвинение в обвинителния акт, да отмени първоинстанционната присъда /разбира се, след отмяна и на въззивния съдебен акт/ и директно да върне делото за ново разглеждане на прокурора. Това е правомощие на въззивната инстанция, сред правилата за която е ситуирана нормата на чл.334,ал.1,т.1 НПК. Съвсем отделен е въпросът доколко ВКС все пак е в състояние да даде указания в обсъжданата посока при отмяна на атакуван пред нея съдебен акт, когато констатира, че обвинението по обвинителния инструмент е толкова некачествено /разбира се, ако подсъдимият не е оправдан, когато ще бъдат охранени в цялост неговите права/, че не може да бъде разбрана неговата формулировка.
От друга страна, този съд само ще вмести, че процесуалният закон рязко отличава обстоятелствата, стоящи в основата на изписване на въззивна и касационна жалба /респективно и протест/, както и допълненията към тях. Съдържанието на нормите на чл.320,ал.1 и чл.351,ал.1 НПК дават ярки указания в тази насока и неотклонно са свързани и с пределите на въззивна и касационна проверка-чл.314 и чл.347 НПК. В първия случай апелативната инстанция изцяло проверява правилността на присъдата и може да се произнася по необоснованост, доколкото е съд по фактите и правото, дори и да не бъде сезирана с такъв довод; във втория- касационната инстанция проверява присъдата или решението в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, в светлината на релевираните пред нея касационни основания и тяхната обосновка /настрана от казуса стои приложението на чл.347,ал.2 НПК/. Последната не допуска изразяване на просто недоволство срещу доказателствения разбор на съда чрез собствен анализ от атакуващата страна на доказателствената маса, без да се засяга годността на доказателствения материал и/или разбор, на фона на процедурните правила за това. Затова и ВКС трябва винаги да обмисля в съдържателен план отправените пред него възражения и да им отговаря, доколкото е в състояние да ги подведе под легитимен касационен повод. Това важи както за лична жалба на касатора, така и за такава, изготвена от негови професионални защитници, а несъмнено и за протест, изготвен от името на държавното обвинение.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАЛИЧИЕ НА КАСАЦИОННИТЕ ОСНОВАНИЯ ПО чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК.
1/ПО ЖАЛБАТА,ИЗГОТВЕНА ОТ АДВОКАТ К.:
В светлината на изложените общи постановки този съд ще даде отговор само на относимите към всяка касационна жалба въпроси. Макар и обсъжданата такава да е насочена към ВКС, както вече бе казано, тя е пълен препис на допълнението към въззивната жалба /л.277 и сл.от второстепенното производство/, поради което съдържа оплаквания по съществото на доказателствената съвкупност, неотносими към върховна съдебна инстанция по наказателни дела.
Внимателният прочит на жалбата обаче установява оплакване за липса на мотиви на въззивната инстанция,което, ако е вярно, е обезателен повод за отмяна на атакувания съдебен акт съгласно чл.348,ал.3, т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК и следва да бъде обсъдено на първо място. Общо казано, защитата се оплаква от неприсъствие на самостоятелни мотиви при отчитане на всички нейни аргументи, изложени както в самата въззивна жалба и допълнението към нея, така и в съдебно заседание пред ВнАС.
ВКС не може да се съгласи с този довод. Изразеното недоволство се състои не толкова в липса на отговор на възраженията, а предвид развиване на аргументи по съществото на вменената престъпна деятелност, в неприемане на позициите на защитата по конкретно твърдени от нея обстоятелства и анализ на доказателствата. Контролираната инстанция е втора инстанция по същество и поради това, освен че е направила пълен собствен преглед на доказателствената съвкупност, е отговорила на сериозните отправени пред нея възражения от страна на подсъдимия и защитата. Действително, липсва строго отграничаващ се отговор на всеки аргумент, но изложението по решението дава възможност по косвен път да се разбере какво е становището по изтъкваните неблагополучия на ревизирания съдебен акт в неговите съществени части. Решението отговаря на стандарта, заложен в чл.339 НПК.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване, след като твърди, че няма мотиви, то следователно защитата настоява за липса на годен акт, който да бъде проверен. Тогава остава неясно обстоятелството на какво основание се иска оправдаване на дееца. Последното предполага наличие на валиден съдебен акт, върху който следва да има произнасяне.
Едно от важните възражения за липса на мотиви реферира към изготвения от държавното обвинение обвинителен акт, и по-специално как било нарушено правото на подсъдимия на справедлив процес, тъй като още в началото на обстоятелствената част на този документ било изписано предишно осъждане. Казаното е вярно във фактически план, но навежда разсъждения в две посоки. От една страна ВнАС не е отговорил, очевидно приемайки, че обвинителният инструмент не е белязан до такава степен с третирания порок, че да стане негоден инструмент за повдигане на обвинение срещу подсъдимия пред съд. От друга страна, прочитът на самия цитиран документ установява, че същинската му част стартира с данни за предишно осъждане на дееца. Но при цялостния прочит на първия абзац, е видно, че това е направено поради характера на предходната съдимост, за да се направи връзка с актуалното твърдяно поведение на касатора по повод продажба на вълна, както и данъчни неблагоприятни събития в тази връзка.
Спорно е доколко такова изложение не е коректно, предвид необходимостта от изписване на данни за обвиняемото лице, но е категорично, че съвсем не е от характер да предубеди решаващия орган и да отнеме на подсъдимия защитата на презумпцията за невиновност, по какъвто начин да се влезе в конфликт с правилата за провеждане на справедлив процес. Би могло да се говори за повлияване върху вътрешното убеждение на съда в посока на приемане на виновност на Х., както претендира защитата, в случай, че не бе се пристъпило към събиране на доказателства по настоящата престъпна деятелност, проверка на същите и анализ, а изводите по крайния акт биха се базирали само на предишното осъждане. Такъв съдебен подход не е демонстрира.
Що се касае до оплакването, че обвинителният акт бил изпъстрен само с предположения, а не с безспорно доказани факти и обстоятелства, трябва да се подчертае, че винаги обвинението се гради върху определени твърдения, които подлежат на доказване пред съответната съдебна инстанция с целия процесуален инструментариум. Затова се води и съдебното производство.
Без въобще да прави преценка на оплакванията, за които изрично или имплицитно е прието, че решаващата инстанция /много пъти първата такава, което се дължи на преписа на допълнението към жалбата пред въззивния съд/ не е обусловила съдебния си акт по определен факт /поради което е правен личен анализ на защитата по отношение на доказателствената наличност спрямо предприетата защитна позиция и изрично се изписва оплакване за „необоснованост“/ и по този начин сме изправени пред недоказаност на вменената престъпна деятелност, ВКС ще отговори, че ВнАС е отразил своите съображения относно това защо приема, че подсъдимият се е снабдявал с фактури от Л. М., направил е разбор на доказателствата в посока на възприета симулативност на сделките и неустановено транспортиране от страна на твърдян доставчик на вълната, както са изготвени процесните документи.
Процесуалното изследване нито е изключило определен доказателствен материал, нито е омаловажило или непълно оценило същия, нито пък го е третирало не с оглед съдържанието, заложено в него. Поначало не се спори за негодност на доказателствените материали, която провокира невярно тяхно приобщаване към доказателствената съвкупност, а откровено се оспорва кредитирането на едни доказателства за сметка на други, тъй като този подход не е в полза на подсъдимия. Същото се отнася и за оплакванията, свързани с приетото от първата инстанция и оборване на възприетите от нея позиции.
По-нататък, защитата спори с направените изводи относно показанията на свидетелите Г., че никога не са давали буса си на касатора, поради което настоява да се даде вяра на обясненията на последния относно изнудването му от страна на Г. /за съдържанието на свидетелските му показания, депозирани пред съда/. Настоява освен това за несъбиране на доказателствен материал от страна на органа на досъдебното производство, свързан със заснемане на процесния бус и представянето му на свидетели по делото, които знаят с каква кола е превозвана вълната. В този смисъл твърди, че споменатото е следвало да бъде констатирано от първостепенния съд и като не е сторено, е налице пропуск да се установи обективната истина. Съдилищата по фактите са разполагали с доказателствата, каквито са събрани и проверени пред тях и на тази основа са се произнесли, изписвайки съображения за тезата си. Те не могат да отговарят за нещо, което според защитата е следвало да се направи на досъдебното производство /а в хода на съдебното такова е невъзможно/ и като не е сторено, поради това да оправдаят дееца. Казусът е решен с оглед наличните в делото доказателства.
Въззивната инстанция сама е разсъждавала по въпроса, че не може да се превози заложеното количество вълна в превозните средства, с които е отчетено, че това е ставало. Поне що се касае на буса на Г., при сравняване на количества е намерила, че казаното е ноторно. Така е приел и първостепенният съд, срещу чиито съображения се отправя възражение в касационната жалба. Понастоящем се твърди, че за тази цел е следвало да се назначи експертиза, но след като се е спорило за същата позиция на първата инстанция, неясно защо не е генерирана собствена процесуална активност на атакуващата страна да поиска и да настоява за назначаване на експертно заключение в тази насока пред въззивния съд. Казаното не би влязло в колизия с чл.103,ал.2 НПК. ВнАС не е назначил експертиза, защото е счел, че не е необходимо, предвид документите, които е ценил, в съотношение с възприетата информация по гласните доказателствени средства. Изложил е съответни мотиви в тази насока.
По отношение на оплакването за нарушение на материалния закон, прочитът на касационната жалба установява желание за извод за несъставомерност на вменената престъпна фактология на лицето, но след доказателствен преглед, който да се направи от ВКС по начина, целян от защитата. Затова и се иска оправдаване. В частта от настоящото решение, в което са изложени общи постановки по въпроса, е взето отношение по невъзможността да се разсъждава на подобна плоскост.
2/ПО ЖАЛБАТА, ИЗГОТВЕНА ОТ АДВОКАТ А.:
Същата е препис на допълнителното изложение към въззивната жалба от този защитник /затова от ВКС се иска и изменение на присъдата с намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, а не на решението на въззивната инстанция/, приложено на л.135 и сл.от второинстанционното дело, но несъмнено съдържа възражения, подведими под нормата на чл.348, ал.1,т.2 НПК. Вярно е, че липсва дълбоко противопоставяне на тезите, заети от ВнАС при отговор на аргументите на защитата, а отново се повтаря собствената за страната позиция. Но доколкото се спори по допустимостта на определени доказателствени материали, с чието присъединяване и ценене се твърди, че същностно е нарушено правото на защита на подсъдимия, този съд намира, че следва да изрази своето мнение по въпроса.
Решаващата първа инстанция е разпоредила свидетелят Ш. Х. да бъде разпитан по видеоконферентен път в Кралство Белгия, за която цел е била изпратена Европейска заповед за разследване. В съдебно заседание на 12.04.19 г. /л.473 и сл.от първоинстанционното производство/ е докладвано писмо от прокуратурата в Източна Фландрия, Район Дендермонде /превод на български език, приложен на л.467/, съгласно което по линията на международната правна помощ Ш. Х. е призован от полицейски служители, на които е заявил, че не желае да сътрудничи при провеждане на видеоразпит. Уточнено е, че съгласно белгийското законодателство лицето има такова право и няма процедура, съгласно която да бъде склонено да се яви пред съда. Това е накарало ТщОС да приложи процесуалната техника на чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.2 НПК /при липса на дадено съгласие за четене от защитата/-поради отказ за свидетелстване пред съдебния орган- и да приобщи към годната за ценене доказателствена маса депозираните свидетелски показания на лицето, приложени на л.57-60 от т.1 на ДП.
Именно по този въпрос се спори в касационната жалба, тъй като не можело да се твърди, че някой отказва да свидетелства или не си спомня, след като не се е явил в съдебно заседание, за да заяви подобно обстоятелство, включително и когато свидетелстването се осъществява по видеоконферентен път. Затова прочитът на показанията на Ш. Х. се явявал незаконосъобразен; и наред с обосноваването на присъдата с информацията по неговите показания, е допуснато съществено процесуално нарушение, накърнило правото на защита на подсъдимия.
ВнАС е изложил своята позиция по въздигнатото възражение, като го е отхвърлил. ВКС се съгласява с аргументацията. Не е резонно да се отсъди, че в случая е приложено разширително тълкуване по недопустим начин. Ясно е, че белгийското законодателство разрешава лицето да не се яви в съдебно заседание и да сътрудничи в наказателното производство, без законов ресурс за законова принуда.
Нашата правосъдна система не изисква буквално съвпадение на чуждите с националните процедури, за да прилага български процесуални институти във водени в България наказателни производства, в рамките на европейското сътрудничество по наказателни дела. За разлика от процесуалното право на Кралство Белгия, в България, за да се прецени, че едно лице отказва да свидетелства в хода на съдебното разглеждане на наказателното дело, то трябва да се яви лично в съдебно заседание /където и да се провежда същото/ и да демонстрира нежеланието си да говори. Съгласно чл.120,ал.3 НПК свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания, не само се наказва с глоба, но може да бъде доведен принудително, съгласно реда по чл.71 НПК.
Следователно, тъй като белгийският съд не разполага със скрепена със закон принуда за явяване на свидетел, то заявеното от Х. нежелание да се яви и да сътрудничи основателно е приравнено на отказ да дава показания. И при липсата на предпоставките на чл.119 НПК, правилно депозираните от него на досъдебното производство изявления са присъединени към годната за ценене доказателствена наличност. Освен това, както е прието и от въззивната инстанция, информацията по прочетените показания е отнесена към останалата доказателствена съвкупност и съвсем не само на основание на нея е постановена осъдителната присъда /при прочит на основание чл.281,ал.4 НПК с оглед отказ на някоя от страните за това/. По този начин е спазена разпоредбата на чл.281, ал.8 НПК.
Не може да се приеме лансираната от защитата позиция, че подсъдимият е лишен от състезателен процес, тъй като свидетелят не се е явил и не е отговарял на определени въпроси, поставени от защитата, по какъвто начин деецът не се е конфронтирал със своя обвинител /на ДП разпитът е проведен само пред органа по разследване/. Поначало той не е свидетел, който уличава касатора в извършване на вмененото му престъпление /това,че е подписвал фактури от името на фирмата на жена си, за чието съдържание му е диктувал Х., не значи автоматично, че сделките са фиктивни/ а и, както бе казано, не единствено неговите показания стоят в основата на постановената осъдителна присъда.
Що се касае до продължението на възражението по жалбата, прочит поради липса на спомен несъмнено в българското право изисква лично явяване на свидетеля пред съда. Този съд обаче в позиция като процесната не може да даде обща прескрипция как би се решил въпросът при прилагане на институтите на международното сътрудничество, доколкото конкретното решаване на въпроса следва да е свързано с процесуалното право на съответната чужда държава, отнесено към националните стандарти.
По-нататък, несъмнено първостепенният съд, по искане на прокурора е допуснал до разпит двама свидетели-полицейски служители, на които е било разпоредено да извършат проверка относно това кой е изкупувал вълна в инкриминирания период. Що се касае до допустимостта и обсъждане на показанията на тези свидетели, този съд ще се спре в частта по отговори на становището по делото на адвокат Е. и др., за да не се повтаря /там доводите са повече/. А що се касае до това дали те са лица по чл.118,ал.2 НПК, както твърди адвокат А., и на тази база следва да бъдат изключени, не може да се даде пряк отговор, доколкото липсват доказателства полицейската проверка да е изисквана и прилагана.
Тук обаче е мястото да се изрази несъгласие с тезата на защитата, че на етапа, на който е поискано лицата да бъдат допуснати като свидетели /при липса на данни за спазване разпоредбата на чл.118,ал.2 НПК/, това не можело да бъде направено, тъй като не било допустимо само за нуждите на обвинението да се искат нови доказателства. Подобна забрана в закона липсва. Напротив, чл.248, ал.1,т.7 НПК дава такава възможност в разпоредително заседание, както и чл.275, ал.1 НПК- в етапа на действията на съда по даване ход на делото в съдебно заседание,но с оглед съдебното следствие. Генерално погледнато, иде реч за законово позволение страните да правят доказателствени искания в светлината на представените с обвинителния акт материали, които тепърва ще бъдат изяснявани в доказателствен план, що се отнася до разпоредителното заседание; както и в хода на провеждане на съдебното следствие, предвид събиране на доказателства, чиято проверка допустимо се иска чрез различни доказателствени източници.
ВКС не се солидаризира с извода по направения от защитата граматически анализ на редакцията на чл.275,ал.1 НПК с оглед членуване на думата „доказателства“, което не давало възможност на обсъждания етап да се събират нови такива, а само да се правят нови искания по набрани вече доказателства. Уважаване от съда на такива искания само по себе си ще доведе до набавяне на доказателства, които да се охарактеризират като нови. И това, естествено, ще се извършва по време на провеждане на съдебно следствие, в рамките на които именно се събират ценимите от съдебния орган доказателствени материали.
Впрочем, формалистичният подход, експлоатиран от защитата при прочита на закона установява, че разпоредбата на чл.275 НПК е ситуирана преди нормите, уреждащи етапа на първоинстанционното разглеждане на делото-„съдебно следствие“. Продължението на обсъждания текст е конструирано по начин, че и „редът на съдебното следствие“ е членуван, макар и същото да предстои. А няма спор, че решеине за промяна на този ред може да се вземе непосредствено преди, а и в хода на самото съдебно следствие. Съдържанието на третираната регламентация установява възможности за гъвкавост по време на събирането на доказателства пред съд, което зависи от решаващия орган най-вече поради задължението му за подготовката и реализацията на провеждане на съдебното следствие.
Словесната еквилибристика от една страна не отговаря на тълкуването на закона в неговия глобален прочит /допускат се нови доказателства, стига да са свързани с предмета на доказване и за тяхната претенция да има нов контекст/, а от друга- не може да ограничи третираната възможност само като забрана за обвинителната власт, която да е длъжна да представя всички доказателства с обвинителния акт, най-късно в ход на разпоредително заседание; а не и за подсъдимия и защитата, когато например желаят да предоставят данни за алиби едва в хода на съдебното следствие, след събиране на определен доказателствен материал. Продължаване на разисквания в тази посока, каквато поначало е проекцията в обсъжданата жалба, биха водели в посока на престъпване на нормата на чл.12,ал.2 НПК.
Видно от конкретното производство, в съдебно заседание пред ТщОС на 27.08.18 г. е поискано като свидетели да бъдат допуснати Г. и Г., които да говорят за проведена от тях проверка за обстоятелства, фигуриращи в търговските документи, според прокурора извършена през лятото на 2018 г. /л.254 от първроинстанционното производство/. И това е направено, след като точно в това съдебно заседание са констатирани противоречия в показанията на свидетелите Г. и Х. А.. Тогава впрочем защитата не се е противопоставила на допускане на новите свидетели, което би било въпрос на принцип, независимо дали те биха свидетелствали в полза или във вреда на дееца /но още не е била и наясно за същината на назначената проверка/. При извод за реализиране на втората възможност, тя спори за тяхната допустимост. Действително, в съдебно заседание на 09.12.18 г., когато Г. и Г. са разпитани, защитата е изразила непознаването на възложената на тези лица проверка, за която прокурорът е заявил, че е извънпроцесуално действие. Поради това показанията на цитираните свидетели са охарактеризирани от съдилищата като доставящи производни доказателства и даващи информация за обстоятелства, с които те са били лично запознати.
Спорът за това, че лицата е поискано да свидетелстват единствено за да бъдат опровергани събрани вече в хода на съдебното производство показания, неудобни за обвинителната теза, както твърди защитникът, е такъв по съществото на изявленията, необслужващ защитната позиция; а не по тяхната допустимост. Още повече, предвид момента, в който е било отправено искането, и обвинителните, и оправдателните доказателствени материали са били обект за съдебна проверка; и както подсъдимият и защитата, така и държавната власт са можели да се възползват от възможността да установяват фактите, на които ще се опрат.
3/ПО ДОПЪЛНИТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ И ПОЯСНЕНИЕ НА ПОДСЪДМИЯ М. Х.:
Допълнението, изготвено от самия подсъдим е изпъстрено с личен анализ на доказателствата и със собствени разяснения на фактологията по престъпната деятелност. Те не подлежат на обмисляне от ВКС. Що се касае до най-общо заявената претенция за нарушение на закона и необходимост от оправдаване в тази връзка, предвид разясненото в общите постановки, няма да се отделя място за разискване.
Единственият довод, който ВКС съзира в контекста на допуснато съществено процесуално нарушение, това е претенцията за предубеден и заинтересован от изхода на спора първоинстанционен съд /отправен упрек към ВнАС няма/. Прочитът на допълнението насочва на извода, че цитираното оплакване е направено не поради някакви конкретни съображения, лансирани по повод предубеденост на състава на съда, който го прави незаконен, а поради личното виждане на дееца, че той трябва да бъде оправдан, както и неговите тегоби с оглед воденото наказателно производство. В този смисъл се приема изявлението, че съдът „не се интересува от болките, Страданията и Мъките преживени от потърпевшия“ /под потърпевш Х. има предвид себе си/.
Този съдебен състав не намира никакви основания да разсъждава по третирания довод, защото в кориците на делото липсват данни, а и самият деец и неговите защитници не сочат изяви нито на първостепенния, нито на апелативния съд за демонстрирано поведение, носещо характер на предубеденост, включително и с оглед манифестиране на заинтересованост от изхода на спора. Несъгласието със съдебните изводи не прави съдебния орган лишен от безпристрастие спрямо недоволната страна. А именно по този начин може да бъ