Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
София , 14.02.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева
ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева
Галина Тонева
при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1179/2017 г.
Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Ф. А. Р. адвокат Д. Ц. против решение № 275 от 03.10.2017 г. по внохд № 298/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр.Велико Търново.
В касационната жалба се сочи, че обвинението срещу подсъдимия не е доказано по правилата на НПК, поради което той трябва да бъде оправдан. Излагат се съображения срещу фактическите изводи на предходните инстанции, които се атакуват като необективни и изградени при превратно и избирателно тълкуване на доказателствения материал.
Подсъдимият изцяло поддържа становището на защитника си и подчертава , че във въззивния протест неправилно е посочена датата, на която е освободен от затвора.
Прокурорът оспорва основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното :
Плевенският окръжен съд с присъда № 28 от 19.06.2017 г. по нохд № 363/2017 г. признал подсъдимия Ф. А. Р. за виновен в това, че
· на 24.07.2016 г. в [населено място] , при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон на стойност 35 лева и СИМ карта на стойност 10 лева, от владението на М. Д. Л. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б”а” и б.”б” от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода
· на неустановен ден през периода от 11.07. до 25.07.2016 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – ланец на стойност 7 лева и мобилен телефон на стойност 40 лева от владението на Б. Л. Н. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194 , ал. 1 и чл. 29 , ал. 1 , б.”а” и б.”б” от НК го осъдил на две години лишаване от свобода.
На основание чл. 23 от НК съдът постановил подсъдимият да изтърпи най-тежкото наказание пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим и приспаднал времето, през което подсъдимият бил с мярка за неотклонение задържане под стража.
В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски.
Великотърновският апелативен съд с решение № 275 от 03.10.2017 г. по внохд № 298/2017 г. потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения:
Оплакването на касатора за съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите .
Приведените от защитата аргументи в подкрепа това твърдение са неприемливи.
Основното усилие на жалбоподателя е насочено към атакуване на изводите на съда, базирани на показанията на свидетелите М. Л. и Б. Н., които се определят като ненадеждни поради заинтересованост на разпитваните лица.
Аналогични възражения, но с насоченост и към останалите доказателствени източници, са правени и пред въззивната инстанция. В нейното решение те са получили задълбочено изследване. Апелативният съдебен състав не само е проверил доказателствените разсъждения на предходния съд, но отново е подложил на обективна проверка и анализ цялата доказателствена съвкупност. В този процес не са допуснати процесуални или логически грешки. Установените релевантни факти не са резултат на едностранчива или превратна интерпретация. Второинстанционният съд убедително е защитил основанията, поради което не приема възраженията на подсъдимия. Показанията на основните свидетели Л. и Н. са подложени на детайлна съпоставка с останалите доказателствени източници, но тя не е довела до разколебаване на извода за обективност на информацията, съдържаща се в тях. В обжалваното решение логично са свързани данните от тези показания с данните, съобщени от свидетелите Р. Б. , Р. М., Б. П. и А. Н..
Напълно произволно е оплакването на защитата, последователно поддържано и пред трите инстанции, че показанията на пострадалия Л. от досъдебната фаза са диктувани от разпитващия и са различни от тези, които той е депозирал пред първостепенния съд.. Преди всичко следва да се изтъкне , че решаващите съдебни състави са се позовали изцяло и единствено на информацията , събрана в хода на съдебното следствие. В частта й, свързана с пострадалия свидетел Л., тя е достатъчно категорична, ясна и последователна относно инкриминираното отнемане на мобилния телефон от страна на подсъдимия. Тя се подкрепя частично дори от обясненията на касатора , който не отрича , че е взел вещта , но се разграничава от употребата на сила. Съдът е отказал аргументирано да верифицира тази хипотеза, тъй като тя се опровергава както от показанията на пострадалия, така и от показанията на свидетелите , с които той е споделил за нападението непосредствено след неговото извършване.
Много подробно двете предходни инстанции са коментирали и данните относно второто престъпление – кражба на телефон и ланец, собственост на свидетеля Н.. В проверявания акт не се откриват следи от едностранчивост и избирателност при оценка на доказателствата. Напротив, обсъдена е както информацията от обясненията на подсъдимия, така и данните, съобщени от цитираните в жалбата свидетели Е. Р. и И. М.. Всички те са ангажирани от защитата , за да подкрепят версията на подсъдимия, че не е откраднал вещите от дома на Н., а ги е получил като подарък от свидетелката А. Н.. Тези твърдения правилно са оценени като противоречащи на целия останал доказателствен материал, поради което, без да нарушава процесуалните правила, съдът е отказал да ги кредитира, още повече , че свидетелите Р. и М. преразказват чутото от подсъдимия за разлика от свидетелката Н. , която категорично отрича да е правила подобни подаръци, пояснявайки, че към момента на деянието се е намирала в Гърция.
Въззивната инстанция не търпи упрек и за процесуално бездействие, тъй като не била положила усилия да попълни доказателствената съвкупност с категорични доказателства относно собствеността на отнетите предмети и действителната им стойност. Процесуалното законодателство не поставя доказателствени ограничения при установяване релевантни факти, свързани с идентификацията на предмета на престъплението, поради което разсъжденията на защитата за необходимост от писмени документи са напълно несъстоятелни, още повече, че такива са представени за телефона, отнет от М. Л.. За пълнота на изложението и в отговор на настоятелното твърдение за жалбоподателя за неясна собственост на вещите, заслужава да се изтъкне , че и по двете обвинения обективен признак на престъпните състави е статуса на вещите като чужди т.е непринадлежащи на субекта. Вещноправният способ за тяхното придобиване и легитимацията на актуалния собственик не са от естество да повлияят върху съставовомерността на тяхното неправомерно отнемане от легитимен владелец.
Ето защо съдът не е бил изправен пред доказателствен дефицит, а събраните и обсъдени доказателства и доказателствени средства напълно удовлетворяват стандарта на чл.13, чл. 14 и чл.18 от НПК.
Не намира подкрепа в доказателствената съвкупност и оплакването за игнориране на факта на освобождаване на подсъдимия от затвора преди извършване на инкриминираните деяния. Жалбоподателят подчертава , че прокурорът неправилно твърди това да е станало през месец март 2017 г. при положение, че той от 2016 г. е задържан. Обвинението по делото е за деяния, извършени през месец юли 2016 г. Според обвинителния акт Ф. Р. е изтърпял последното наложено му наказание лишаване от свобода на 09.03.2016 г. и бил задържан с мярка за неотклонение на 06.11.2016 г. т.е не съществуват никакви пречки пред възможността в този промеждутък да е ангажиран с криминална дейност. Вярно е, че във въззивния протест, позовавайки се на справка за съдимост, прокурорът е отбелязал 07.03.2017 г. вместо 07.03.2016 г.за дата на освобождаване от затвора на подсъдимия , но този по същество технически пропуск е без никакво значение за пределите на обвинението и за реализация на правото на защита на подсъдимия.
Обобщено, проверяваната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила, довели до опорочаване на нейното вътрешно убеждение по фактите.Обективната истина по делото е постигната по категоричен начин с процесуалнодопустими средства. Авторството на престъпленията е извън всякакво съмнение. Деянията и идентификацията на извършителя са установени от всички събрани доказателства , включително тези, съдържащи се в част от обясненията на касатора. Въззивната проверка не е опровергала, а е дала допълнителна увереност на второстепенния съд да подкрепи логичната и непротиворечива фактическа конструкция, описана от първата инстанция.
.
Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на закона, което се поддържа единствено на база оспорване на релевантните обстоятелства, формиращи обективните признаци на престъпните състави. Предвид изложеното относно отсъствие на данни за касационно основание по чл. 348, ал. 1 , т. 2 от НПК субсумирането на инкриминираната дейност под състава на 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б”а” и б.”б” от НК и 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194 , ал. 1 и чл. 29 , ал. 1 , б.”а” и б.”б” от НК е законосъобразно.
Несподелими са и бланкетните искания на касатора за корекция на въззивното решение поради явна несправедливост на наложената санкция като прекомерно тежка. Адвокат Ц. се позовава единствено на твърдения за процесуалните нарушения, които бяха разгледани и вече отхвърлени. Следва да се отбележи, че наказанието е съобразено както с високата степен на обществена опасност на деянието, така и с тази на дееца. Ф. Р. е съден над тридесет пъти предимно за престъпления против собствеността, показвайки резистентност към поправителното и превъзпитателно въздействие на наказателната репресия. Наказанието му е индивидуализирано в минималните, предвидени от законодателя предели, с отчитане на всички смекчаващи отговорността обстоятелства, включително стойността на отнетите вещи. Обемът наказателна принуда е адекватен на целите на чл. 36 от НК, не разкрива елементи на несправедливост и не следва да бъде редуциран.
Ето защо не се установява и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, даващо основание за изменение решението в желаната от касатора посока.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 275 от 03.10.2017 г. по внохд № 298/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.