3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№2
гр. София 06.01.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1535 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение от 20.12.2012г. по т.д. № 5425/2011г. на Софийски градски съд в осъдителната част, са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД до размер от 88 920 лева, представляващи възнаграждение за услуги по договор за услуги от 01.07.2010г., както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД до размер от 5326,42 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на диспозитивното и състезателното начало въззивният съд е подменил волята на страните, като е приел, че не е налице изпълнение на договора, тъй като ответникът по иска, както в първоинстанционното производство, така и във въззивната си жалба е признал, че работата по договора, за която са издадени фактурите и по която ищецът е подизпълнител, е извършена и приета. Ответникът изрично е посочил, че не оспорва салдата по фактурите, размера на вземането, извършването на услугите и доставката, като оспорва единствено настъпването на падежа на вземането. Касаторът се позовава и на двустранното подписване на фактурите, тяхното осчетоводяване при двете страни и извършеното във връзка с тях частично плащане от третото лице – възложител по обществената поръчка към изпълнителя – ответник по иска на подизпълнителя, в хода на процеса.
Ответникът, С. А. Р., действащ като [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че липсват доказателства относно вида и обема на изпълнените услуги, поради което не се дължи претендираното възнаграждение. Посочено е, че чл.4, ал.1 от сключения между страните договор съдържа само максимално допустимия размер на месечното възнаграждение за услуги от вида на договорените – почистване на спирки, трасета и обръщателни уха на електротранспорта в София и предоставяне на работници и машини за комплексно почистване по предварителни заявки, без посочване на единични цени. Изведено е, че при липса на описание на извършените дейности и наименование на услугите в представените 10 броя фактури, издадени във връзка с договора, с тях не се доказва наличие на изпълнение на конкретни видове услуги и съгласуване на възнаграждение за тях.
Жалбоподателят поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора – изискуемостта на сумите, дължими от възложителя, доколкото извършването на услугите не е спорно между страните. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано и с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси: „/1/ Допустимо ли е въззивният съд служебно да определя спорния предмет по делото, в отклонение на това, за което е сезиран от ищеца, респективно за което е налице признание от ответника по иска – въззивник? ; /2/ Допустимо ли е въззивният съд, след като е налице признание от ответника за реално извършване на процесните работи по договора пред първата инстанция и това е прието за безспорно, служебно да събира доказателства за това, респективно в решението си да се позовава на недоказаност на факти, които не са спорни между страните по делото? Следва ли в тази хипотеза въззивният съд да укаже на страните, че трябва да ангажират доказателства относно реалното извършване и приемане на процесните работи, независимо, че между тях не е налице спор?”. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не може да бъде споделен довода на касатора за наличие на евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт. Предмет на спора, съобразно изложените обстоятелства и петитума на исковата молба, е правото на възнаграждение по чл.266 ЗЗД на ищеца за фактурираните по договора работи, за които твърди, че са извършени от него и приети от ответника- възложител. Въззивната инстанция се е произнесла именно по това спорно право, поради което неоснователно е твърдението на жалбоподателя за излизане извън очертания в исковата молба предмет на делото. Дали въззивният съд е взел предвид направеното от ответника по иска признание на факти и безспорността на релевантни за спора обстоятелства, е от значение за основателността на претенцията, а от там и за правилността на акта, но не е порок на решението, водещ до неговата недопустимост. С оглед изложеното, първият формулиран въпрос във връзка с предмета на делото не обуславя допускане на касационно обжалване на решението.
Вторият въпрос, относно признаване по време на процеса на неизгоден за страната правно релевантен факт, е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е взел предвид при постановяване на решението изричното изявление на представителя на ответника по иска, направено в първоинстанционното производство, че неоспорва извършването на услугата и размера на вземането, като поддържа единствено, че не е настъпил падежа на претендираното вземане за възнаграждение. Налице е и наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по поставения въпрос е формирана задължителна по чл.290 ГПК практика: решение № 475/08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV ГО., решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 199/05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1656/ 13г. на ВКС, II ТО, в отклонение на която постановен обжалваният акт.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос за доказателственото значение на направено от ответника съдебно признание на релевантен за основателността на иска факт.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1854,93 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 30.12.2013г. по т.д. № 1755/2013г. на Апелативен съд – София.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1854,93 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.