О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
[населено място] ,03.04.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 416/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 2120/10.11.2016 год. по гр.д.№ 3141/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Касаторите К. К. К. и Н. К. Ц. обжалват решение № 2120/10.11.2016 год. по гр.д.№ 3141/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е частично отменено решение от 08.01.2016 год. по гр.д.№ 13 353/2013 год. на Софийски градски съд,като е отхвърлен предявеният от К. К. К. против ЗД [фирма] иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на малолетния К. К. К. – син на касаторите, настъпила в причинна връзка с ПТП от 02.07.2012 год., по вина на водача на застрахован при ответното дружество,по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил , за разликата над сумата от 80 000 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 110 000 лева, както и в частта с която първоинстанционното решение е потвърдено досежно отхвърляне исковете на всеки от касаторите, за разликата до претендираните по 200 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Касаторите оспорват правилността на решението, като постановено в противоречие с чл.52 ЗЗД, при прилагане критерия за справедливост, за определяне на адекватно на търпимите вреди обезщетение, тъй като не са отчетени всички относими факти и обстоятелства от значение за правилното му определяне, вкл. не са съобразени лимитите на застрахователна отговорност, съгласно пар.27 ал.1 ПЗР на КЗ /отм./, спрямо размерите на които определеното обезщетение е несъстоятелно занижено, съобразявайки и съдебна практика в аналогични случаи.Касаторите оспорват правилността на въззивното решение и по приложеното съпричиняване на вредоносния резултат от трети, спрямо пострадалия и застрахования делинквент,лица, а също и досежно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, тъй като считат, че е отчетено съпричиняване без доказателства относно причинна връзка в поведението на пострадалото дете или неговите родители, предвид малолетието му, с настъпването на вредоносния резултат,каквото е именно противопоставеното от ответника възражение за съпричиняване .
Касаторът ЗД [фирма] оспорва въззивното решение в частта му, в която и след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, е уважен предявеният от Н. К. Ц. иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ и застрахователят е осъден да заплати на същия обезщетение в размер на 80 000 лева. Счита, че решението е в противоречие със задължителната съдебна практика досежно кръга на правоимащите за обезщетение за неимуществени вреди – ППВС № 4/1961 год., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. и решение по т.д.№ 1157/ 2014 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, тъй като ищецът не е посочен в удостоверението за раждане на починалото дете, като негов биологичен родител, и по делото е останало недоказано това обстоятелство, необяснимо е непредприето последващо припознаване на детето, нито са събрани доказателства за намерението на ищеца за неговото осиновяване.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищците са предявили искове за обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на малолетния К. К. / 5 годишен/ , настъпила при ПТП от 02.07.2012 год., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите , лек автомобил. Касационни доводи досежно причинната връзка между смъртта на детето и ПТП, както и относно вината на водача на застрахования автомобил, не са наведени. Спорът е съсредоточен досежно правилността на извода на съда, че вредоносният резултат е съпричинен до размера на 1/3 и от трети лица – брат на ищеца и съпругата на същия, под чиито грижи се е намирало детето към момента на инцидента.Съпричиняването на вредоносния резултат и от поведението на тези трети лица съдът е приел, че се изразява в това, че са се движими по пътното платно, въпреки наличен тротоар, но дори да е било невъзможно използването му / каквото е било твърдението на ищците, с оглед лошо, неподдържано състояние на същия / са се движили в нарушението на чл.108 ал.2 от ЗДвП, според който , ако се наложи пешеходците да се придвижват по пътното платно / когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани/ , те трябва да се движат в посока обратна на движението на пътните превозни средства. Спорна е и материалноправната легитимация на ищеца – Н. Ц. – да претендира обезщетение, предвид обстоятелството, че не фигурира като рожден баща на починалото дете в удостоверение за раждане, нито е последващо припознал същото, като съдът и от събраните свидетелски показания е приел за достатъчно, за обосноваването на такава легитимация, установяването на обстоятелството, че починалият е рождено дете на ищеца, със свидетелски показания по делото. Спорно е и прилагането на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД – с оглед всички относими факти и обстоятелства по делото и в съответствие с икономическата конюнктура към датата на настъпване на вредоносния резултат, критерий за която са и минималните нива на застрахователно покритие, съгласно приложимия в случая пар.27 ал.1 ПЗР на КЗ /отм./.Досежно търпимите болки и страдания на ищците е разпитан един свидетел – леля на ищеца, която свидетелства и за биологичната връзка между ищеца и починалия. Съдът е приел, че въз основа на тези показания справедлив размер на дължимото обезщетение за всеки от ищците е сумата от 120 000 лева, от която е присъдил по 80 000 лева, предвид съпричиняване на вредоносния резултат и от трети, освен застраховния делинквент лица , в размер на 1/3.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на касаторите са формулирани следните въпроси: 1/ При съпричиняване на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по сключена с един от тях застраховка „Гражданска отговорност„ как отговаря спрямо пострадалото лице – съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент или за пълния размер на вредите, до размера на застрахователната сума ? – въпросът обосноваван с противоречие на въззивното с решение № 121 по т.д.№ 2859/2013 год. на І т.о. на ВКС ; 2/ Може ли съдът да отчете съпричиняване, различно от това по възражението на ответника в отговора на исковата молба ? – въпросът обосноваван с противоречие на въззивното с реш.№ 159 по т.д.№ 1117/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС , както и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3/ Може ли да се приеме съпричиняване без да е доказана причинна връзка между поведението на пострадалия / в случая и на неговите родители, предвид малолетието му / и настъпилия вредоносен резултат ? – въпросът се сочи разрешен в противоречие с реш.№ 159 по т.д.№ 1117 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия / в случая – от неговите родители, предвид малолетието му /, правилно ли е приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД ? Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение , което не е могло да не бъде допуснато, поради обективни обстоятелства / в конкретния случай – невъзможност за придвижване с количката по съществуващия, но разбит, тротоар / ? – въпросите обосновавани с противоречие на въззивното с решение № 169 по т.д.№ 1643 /2013 год. на ІІ т.о. и реш.№ 98 / 24.06.2013 год. , както и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/ Какви са предпоставките за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само такова, в пряка причинна връзка с настъпилите последици ? Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е установен негов конкретен принос ,без който не би се стигнало , наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат ? – въпросът обоснован с противоречие на въззивното с вече цитираната съдебна практика, както и с реш.№ 206 по т.д.№ 35/ 2009 год. на ІІ т.о. , реш.№ 45 по т.д.№ 525/ 2008 год. на ІІ т.о., реш.№ 169 по т.д.№ 762 / 2010 год. на ІІ т.о. ВКС, с решения по четири наказателни дела и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 6/ При отчитане на съпричиняване от пострадалия,длъжен ли е съдът да намали пропорционално дължимото обезщетение, след като чл.51 ЗЗД предвижда единствено възможност за такова намаляване, не и задължение за съда ? – въпросът обосноваван поради противоречие на въззивното с реш.№ 206 по т.д.№ 35/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС ,с решение по наказателно дело и с позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 7/ Следва ли при определяне на застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с лимитите по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетение в много по-нисък / 3 пъти в случая / размер от напълно аналогични случаи , но при застрахователен лимит 10 пъти по-нисък от процесния ?; 8/ Как следва да се прилага принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт ; липсата на посочване и анализ на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, съставлява ли нарушение на принципа на справедливост, в противоречие с ППВС № 4/1968 год. ?; 9/ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпимите морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите ?; 10/ Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са загубили дете ? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да са изпълнени задължителните указания в ППВС № 4/1968 година? Въпроси 7-10 са обосновавани с противоречие на въззивното с ППВС № 4/1968 год., както и с реш.№ 23 по т.д.№ 1154/2013 год. на ІІ т.о., реш.№ 28 по т.д.№ 1948/2013 год. на ІІ то. , реш.№ 27 по т.д.№ 457/2014 год. на ІІ т.о. на ВКС; 11/Релевантни ли са за приложението на чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар.27 от ПЗР на КЗ / отм./ и обществено-икономическите и социалните условия в страната ? – обосноваван с противоречие на въззивното с ППВС № 4/1968 год., реш.№ 1 по т.д.№ 299/2011 г. на ІІ т.о., реш.№ 83 по т.д.№ 795/2008 год. на ІІ т.о., реш.№ 23 по т.д.№ 1154/2013 год. на ІІ т.о., реш.№ 157 по т.д.№ 3040/ 2014 год. на ІІ т.о. и реш.№ 95 по т.д.№ 916/2011 год. на І т.о. на ВКС.От въпросите са изключени частите, съдържащи личната, субективна оценка и квалификации на страната.
Първите шест въпроса касаят съобразеното от съда съпричиняване на вредоносния резултат, до размера на 1/3, от страна на трети пълнолетни лица, под чиито грижи и надзор се е намирало пострадалото лице към момента на увреждането. Не се касае за съобразено съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД – от страна на самия пострадал, респ. и предвид малолетието му , от страна на законните му представители , макар такова именно възражение – предвид неупражняван надлежен контрол и адекватна грижа от страна на родителите – да е противопоставил ответника. Съдът,обаче, служебно е съобразил ,в съответствие с правната норма на чл.45 вр. с чл.53 ЗЗД и функционално обусловената от отговорността на делинквента отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите,че не следва да ангажира отговорността на застрахователя за виновно поведение на лица, чиято гражданска отговорност не е застраховал, очевидно изхождайки от липса на изрична правна норма, предпоставяща солидарната му отговорност с различни от застрахования делинквенти.Тъй като се касае за приложение на материалноправни норми, с които и съобразно възприетото от него приложение с оглед нормата на чл.223 КЗ / отм./ , съдът е длъжен да се съобрази и чието приложение не е факултативно и обусловено от въвеждането му с изричен довод в спора, както и предвид обстоятелството, че не се касае за съпричиняване от пострадалия, по смисъла на изричната норма на чл.51 ал.2 ЗЗД, въпросите от втори до шести вкл. не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – отговор на такива въпроси и конкретно, свързани с поведението на самия пострадал, респ. законните му представители и причинната му връзка с увреждането, въззивният съд не е давал. Дори въпросите да бъдат съобразени като относими към приетото съпричиняване от трети лица, абстрахирайки се от визирано в същите поведение на „пострадалия„ и цитирането на чл.51 ал.2 ЗЗД, даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие със задължителната за същия съдебна практика. Съдът е отчел причинност в поведението на лицата, под чийто надзор и грижи се е намирал малолетния пострадал, спрямо вредоносния резултат, а именно – придвижване по пътното платно, при наличен тротоар и във всички случаи , в нарушение на чл.108 ал.2 от ЗДвП. Поради това дори , с тази уговорка досежно формулировката им, въпросите да удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито този по т.3, предпоставките за която хипотеза еднозначната и непротиворечива съдебна практика – макар по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, но предвид идентичност в относимите факти, аналогично приложима и за всеки случай на съпричиняване вредоносния резултат от различни от пострадалия лица – напълно изключва.
Първият от формулираните въпроси е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд, за обезщетяване на 2/3 от присъдимото , с оглед съпричиняване на вредоносния резултат и от трето, различно от пострадалия и застрахования делинквент, лице , т.е. относим към приложението на чл.53 ЗЗД вр. с чл.223 КЗ / отм./.Удовлетворен се явява и допълнителния селективен критерий , в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с цитираното решение – № 121 по т.д.№ 2859/2013 год. на І т.о. на ВКС, в което е даден отговор, различен от възприетото от въззивния съд , а именно : че при съпричинявяне на вредоносния резултат от неколцина, застрахователят по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите отговаря до размера на застрахователната сума, но за обезщетяване пълния размер на вредата , а не пропорционално на приноса на застрахования от него делинквент. Следователно, по този първи въпрос, касационното обжалване по касационната жалба на ищците следва да бъде допуснато, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Въпроси 7 и 11 са на практика идентични по съдържание, макар с различна формулировка и касаят съобразяването на лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, съгласно пар.27 ал.1 ПЗР на КЗ /отм./ в конкретния случай, в качеството на ориентир за социално-икономическите условия към момента на увреждането. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд изрично е посочил съобразяване размера на присъдимото обезщетение със социално-икономическите условия, ориентир за които са установените минимални нива на застрахователно покритие, съобразно задължителната за въззивния съд и частично приложена от касаторите съдебна практика. Същите не са пряко приложим такъв, а показателни за икономическата конюнктура, без и последната да е еднозначно определяща размера, извън действително установения от доказателствата обхват на търпимите морални страдания. Съобразимостта на последните, като обуславяща база за съобразяване на икономическата конюнктура, е всякога предопределена от конкретиката на спора и предпоставяща фактологичен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД, респ. – невъзможност за еднозначен, общоважим за всеки фактически състав на непозволено увреждане, отговор.
Въпросите от 8 до 10 са обобщими до приложимостта на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, с определяне на дължимото обезщетение, съобразно всички релевантни за това факти и обстоятелства. Касаторите,обаче,не сочат необсъдено от съда,но релевантно към определяне съдържанието на собствената им емоционална връзка с починалото дете обстоятелство, подкрепено с конкретно доказателство по делото /съобразявайки съдържанието на събраните свидетелски показания/. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,не е обоснован допълнителен селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с ППВС № 4/1968 год., т.11 на което не изчерпва релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изисква комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, конкретни обстоятелства във всеки конкретен случай, каквото мотивиране въззивното решение съдържа. Няма, според същото или цитираната съдебна практика, задължителен обхват преценими критерии, идентични за всеки случай на непозволено увреждане. Касаторите не са мотивирали касационната си жалба, досежно неправилното приложение на чл.52 ЗЗД, с посочване на неотчетено от въззивния съд, обосноваващо по-висок справедлив размер конкретно обстоятелство и по същество изискват универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства.Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. Действително, смъртта на дете – за отдадения, отговорен, любящ родител, е непреодолима трагедия, но съдът не е длъжен да презумира квалификацията на родителя като такъв, нито субективните проявления на понасянето на тази трагедия , извън рамките на обичайно търпимите, действително тежки, болки и страдания,каквито е и обезщетил в случая.Останалите съдебни актове са неотносими, като неразрешаващи аналогични случаи, доколкото аналогичността не се свежда до съвпадение в роднинската връзка между пострадал и обезщетяван, вида на увреждането /смърт/, нито дори в момента на настъпване на непозволеното увреждане, а всякога е предпоставена от конкретиката на спора – доказаното съдържание на връзката между пострадал и претендиращ обезщетението / в случаите на смърт / и съдържанието на търпимите морални страдания, с доказани конкретни техни проявления, отделно от общото им, подразбиращо се квалифициране, като „тежки и непреодолими„.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът ЗД [фирма] не е формулирал въпрос, макар от съдържанието му да е очевидно, че оспорва материално-правната легитимация на ищеца Н. Ц.. Това оспорване, обаче, е обосновано с различни обстоятелства, поради което дори не би могло да се възприеме еднозначно, на кое от тях ,досежно обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване , страната се основава : на липса на качество на ищеца на рожден родител – счетено от съда за доказано със свидетелски показания, но доколкото касаторът твърди, че доказването му е осъществимо единствено и само с официален свидетелстващ документ – акт за раждане или за припознаване / в такъв случай , съответен въпрос би бил напълно необоснован,с цитираната задължителна съдебна практика, досежно допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същата не изключва биологичния родител от кръга на имащите право на обезщетение за неимуществени вреди / и л и на недоказано намерение на ищеца за осиновяване на детето – какъвто довод изобщо не е бил въведен в предмета на спора и установяван с доказателства по делото,именно с оглед застъпване тезата за биологична връзка между ищеца и пострадалото дете. Във всички случаи, обаче, настоящият състав не е длъжен да формулира изводим от изложението на касатора въпрос, а единствено да конкретизира същия, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Следователно, касационно обжалване по касационната жалба на ответника не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2120/ 10.11.2016 год. по гр.д.№ 3141/2016 год. на Софийски апелативен съд, по касационната жалба на К. К. К. и Н. К. Ц..
Делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение, за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: