1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
гр. София, 04.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2672 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 112 от 24.04.2013г. по в. т. дело № 102/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 242 от 09.11.2012г. по т. дело № 233/2011г. на Добрички окръжен съд и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следните суми: 1/ сумата 2 350 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 50 000 лв., представляваща разликата над присъдената с влязло в сила решение № 77/28.05.2010г. по гр. дело № 3706/2009г. на Д. до пълния размер недължимо платена /на отпаднало основание/ наемна цена по развален по вина на ответника договор, сключен между страните на 12.11.2009г., за наем на търговски обект – лоби-бар „Е.”, находящ се в хотел „Е.”, к. к. „Златни пясъци”, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2011г. до окончателното плащане; 2/ сумата 50 000 лв., представляваща уговорена неустойка за неизпълнение на посочения договор – раздел VІ, т. 2 от същия, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2011г. до окончателното плащане; 3/ сумата 11 450 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК:
1/ Въпросът „при уважен с влязло в сила решение по частичен иск, ползват ли се със сила на пресъдено нещо /при иск за остатъка от вземането/ фактическите констатации на съда в решението по частичния иск, касаещи общите правопораждащи спорното право факти и съответно – следва ли да се считат за преклудирани от силата на пресъдено нещо правоизключващите възражения на ответника относно правопораждащите спорното право факти, които са били оставени без уважение с решението по частичния иск” е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС /т. 18 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС/, решава се противоречиво от съдилищата /решение № 89/11.07.2011г. по т. д. № 716/2010г. на ВКС, І т. о., решение № 104/13.03.2012г. по гр. д. № 1745/2010г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 610/09.12.2008г. по т. д. № 391/2008г. на ВКС, І т. о., решение № 167/25.03.2011г. по гр. д. № 364/2010г. на ВКС, І г. о., решение № 539/07.07.2010г. по гр. д. № 635/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 807/06.02.2006г. по т. д. № 324/2005г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 882/08.07.2008г. по гр. д. № 4074/2007г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 9/14.01.2011г. по т. д. № 592/2010г. на Варненски апелативен съд/ и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като се налага промяна на даденото с първите две цитирани решения на ВКС тълкуване на релевантния правен въпрос.
2/ Касаторът поддържа, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 374 във връзка с чл. 146 ГПК и като не е отстранил нарушенията на първата инстанция въззивният съд е постановил решението си в противоречие с постоянната практика на ВКС /решение № 114/26.10.2012г. на ВКС, І т. о./.
3/ Разглеждайки направеното от ответника възражение за прихващане, въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата: „има ли право наемодателят по договор за наем на лоби – бар във функциониращ хотел да откаже да предаде държането на наетата вещ /на основание чл. 90, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/ в случай, че наемателят не разполага с категоризация по Закона за туризма на свое име, при положение, че наемателят се е задължил да експлоатира наетата вещ без прекъсване за договорения срок” – противоречие с решение от 02.07.2007г. по в. гр. д. № 147/2007г. на Великотърновски АС, ГК.
Ответникът [фирма], [населено място], [община] /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подробни съображения са изложени в представения по делото писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд не е обсъдил релевираните от ответника [фирма] фактически и правни твърдения и възражения относно невъзможността наемателят [фирма] да развали правомерно договора поради това, че последният е неизправна страна по него, като е изложил аргументи, че същите са наведени и обсъдени в производството по предявените частични искове – предмет на гр. дело № 3706/2009г. на Добрички районен съд. Поради това, че възраженията на ответника са направени срещу общите правопораждащи спорното право факти, относими към възникването му и установени с решението по частичните искове, които факти се ползват със сила на пресъдено нещо, решаващият съдебен състав е направил извод, че релевираните от ответника възражения са преклудирани.
Въззивният съд е приел, че ищецът е платил на ответника по исковата молба авансово наемната цена в размер 60 000 лв. Относно възражението на ответника за прихващане на задължението за връщане на претендираната част от наемната цена в размер 50 000 лв. /предмет на иска/ със сумата 50 000 лв., претендирана като неустойка съобразно клаузата на раздел VІ, т. 2 от договора за наем поради виновно неизпълнение на договорни клаузи от страна на ищеца, съдебният състав е изложил съображения, че с него ответникът цели да обоснове тезата си за неправомерно разваляне на договора от страна на ищеца.
Независимо от това въззивната инстанция е разгледала възражението за прихващане и е приела същото за неоснователно поради недоказване на твърдението на ответника, че влизането на ищеца в наетия обект е обусловено от изпълнение на задълженията по раздел V, б. „Б” – да експлоатира обекта с работно време 24 часа, да го отвори не по-късно от 01.05.2009г., да постави на видно място документите си за правоспособност, удостоверение за категоризация на обекта на името на наемателя, да не затваря обекта преди изтичане на срока на договора и да не прекратява предоставянето на услуги. Несъстоятелността на инвокираните от ответника твърдения е аргументирана с разпоредбата на раздел ІV, т. 3 от договора /условието за влизането на наемателя в обекта след заплащане на наемната цена, която цена е платена/, липсата на други задължения от страна на наемателя като предпоставка за предоставянето на обекта от наемодателя в държане на наемателя, с изключение на заплащането на наемната цена, необходимостта наемателят да бъде въведен в имота, за да може да го подготви и отвори за експлоатация най-късно на 01.05.2009г. Като е обсъдил относимите към възражението на ответника договорни клаузи и доказателства въззивният съд е направил извод, че задължението на наемателя да отвори обекта не по-късно от 01.05.2009г. не е изпълнено по вина на наемодателя, тъй като последният не е предоставил обекта за ползване на наемателя.
Искането за намаляване на дължимата от ответника по иска договорна неустойка поради прекомерност на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД е прието за неоснователно, предвид забраната на чл. 309 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1– т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос е релевантен за делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на него обаче не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 89/11.07.2011г. по т. д. № 716/2010г. на ВКС, І т. о. и решение № 104/13.03.2012г. по гр. д. № 1745/2010г. на ВКС, ІV г. о., съгласно която със сила на пресъдено нещо се ползува решението относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източника на силата на пресъдено нещо. Когато съдът е уважил предявеният частичен иск, със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на решението относно заявеното основание и размер. В основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията, и който е очертан от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право.
При предявен иск за връщане на даденото на отпаднало основание поради разваляне на договора на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД фактите, въз основа на които се поражда претендираното материално право са предоставянето на претендираната сума на твърдяното основание /на основание сключен между страните действителен договор/ и отпадане на основанието /развалянето на договора/. Установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо и възраженията на ответника относно тези факти следва да се считат за преклудирани, поради което е недопустимо да бъдат разглеждани в производството по иска за останалата част от вземането.
С влязлото в сила решение по гр. дело № 3706/2009г. на Добрички районен съд на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД са уважени частични искове, предявени от [фирма] срещу [фирма] за сумата 10 000 лв. – част от недължимо платената наемна цена на отпаднало основание поради развален по вина на ответника – наемодател договор, сключен между страните на 12.11.2008г., за наем на търговски обект – лоби – бар Е.”, находящ се в хотел „Е.”, к. к. „Златни пясъци” със законната лихва, и за сумата 10 000 лв. – част от уговорена неустойка за неизпълнение на договора за наем със законната лихва. С настоящото решение първоинстанционният съд е уважил предявените от [фирма] срещу [фирма] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД искове за останалата част от платената на отпаднало основание сума по същия развален договор и останалата част от дължимата неустойка за неизпълнение на същото задължение по същия договор за наем. По двете дела касаторът в отговорите срещу двете искови молби е релевирал възражения срещу правопораждащите факти, относими към възникването на претендираното право – относно невъзможността наемателят [фирма] да развали правомерно договора за наем поради това, че последният е неизправна страна по него. Възраженията на ответника срещу общите правопораждащи факти /относно развалянето на договора за наем/, направени в производството по настоящия иск, са преклудирани, тъй като обявените в диспозитива на решението по частичния иск правни последици относно развалянето на договора за наем се ползуват със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани. Като е направил този извод и не е обсъдил релевираните от ответника [фирма] фактически и правни твърдения и възражения относно невъзможността наемателят [фирма] да развали правомерно договора поради това, че последният е неизправна страна по него, въззивният съд е решил релевантния за спора процесуалноправен въпрос в съответствие с постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като не е доказал наличие на противоречива съдебна практика. Цитираните и приложени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК не доказват противоречиви становища на различни състави на касационната инстанция. В решение № 89/11.07.2011г. по т. д. № 716/2010г. на ВКС, І т. о. и решение № 104/13.03.2012г. по гр. д. № 1745/2010г. на ВКС, ІV г. о. въпросите са решени по идентичен начин. Решение № 610/09.12.2008г. по т. д. № 391/2008г. на ВКС, І т. о. е неотносимо, тъй като в него е разрешен въпрос относно погасителната давност, която касае конкретни вземания /спирането и прекъсването на теченето на погасителната давност относно цялото вземане при предявяване на частичен иск и неговото уважаване, както и уважаването на частичен иск, предявен при изтекла погасителна давност, следва ли да се смята за прекъсване на тази вече изтекла давност/. Решение № 539/07.07.2010г. по гр. д. № 635/2009г. на ВКС, ІV г. о. също е неотносимо към настоящия спор, поради това, че в него е разгледан въпрос, ирелевантен за настоящото дело – за „значението на писменото становище, имащо характер на признание на ответниците, направено по друго дело, по което се е претендирала част от спорната сума и което е било представено като документ по разглеждания спор”. Решение № 167/25.03.2011г. по гр. д. № 364/2010г. на ВКС, І г. о. също е неотносимо, защото в него е разгледан въпросът относно силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по частичен иск по отношение на общия размер на цялото вземане във връзка с определената с решението по частичния иск по-висока база с оглед приетото заключение на вещо лице, но не и въпросът относно възраженията на ответника срещу правопораждащите факти. Решение № 882/08.07.2008г. по гр. д. № 4074/2007г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 9/14.01.2011г. по т. д. № 592/2010г. на Варненски апелативен съд не установяват наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като по релевантния процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, включително по реда на чл. 290 ГПК, с която съдилищата следва да се съобразяват, а постановените по реда на отменения ГПК касационни решения нямат характер на постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК „правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В настоящия случай по първия процесуалноправен въпрос има формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, нито осъвременявана.
Вторият процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото и длъжен ли е въззивният съд да извърши доклад по чл. 146 ГПК е релевантен, доколкото във въззивната жалба е направено оплакване за нарушение на правото на защита на ответника /въззивник и касатор/ с оглед неправилно прилагане на чл. 143, чл. 146, чл. 148, чл. 149, чл. 153 – чл. 155 ГПК в резултат на неправилни изводи относно значението на влязлото в сила решение по частичния иск за настоящия исков процес. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, ако въззивникът е направил във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд следва да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първоинстанционното производство поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай Варненски апелативен съд, след като е извършил проверка на процесуалните действия на първоинстанционния съд, материалите по делото и направените от въззивника във въззивното производство доказателствени искания, е приел, че изготвеният от Добрички окръжен съд доклад по делото е пълен, със съдържанието, предвидено в разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ГПК, поради което е оставил без уважение доказателствените искания. Решаващият съдебен състав е съобразил разпределянето на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти в хипотезата на влязло в сила решение по предявен преди това частичен иск и формираната сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти. Като е процедирал по този начин въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по втория процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която е съобразена от въззивната инстанция, доводът за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен.
Третият, посочен от касатора въпрос, е материалноправен, но същият е ирелевантен за спора, предвид силата на пресъдено нещо на диспозитива на решението по частичния иск по отношение на правните последици относно развалянето на договора за наем, от една страна, а от друга страна с оглед приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка по отношение на задълженията на страните и конкретните договорни клаузи.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са направени за настоящото производство и не е заявено искане.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 от 24.04.2013г. по в. т. дело № 102/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.