1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
гр. София, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1124 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Настоящото дело е образувано по касационна жалба на С. Н. Ш., чрез адвокат Н. А., подадена срещу решение № 1313/1.11.2018 г. по гр. дело № 1577/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 234/29.05.2018 г. по гр. дело № 698/2016 г. на Районен съд – Асеновград. С потвърденото първоинстанционно решение са уважени искове с правно основание чл.109 от ЗС, предявени от В. С. А., Н. А. А. и Н. С. Ш. срещу С. Н. Ш., като съдът е осъдил С. Н. Ш. да премахне следните недвижими вещи: едноетажна масивна стопанска постройка с използваем покрив, със застроена площ от около 14 кв.м, находяща се в югоизточната част на поземлен имот с идентификатор ………. по КККР на [населено място], намираща се на границите със съседните поземлени имоти с идентификатори ………. и ……….; навес с дървена конструкция, покрита с керемиди, за складиране на дърва, находящ се в югоизточната част на поземлен имот с идентификатор ……….. по КККР на [населено място], долепен до жилищната сграда с идентификатор ………….. и до новопостроената стопанска сграда; метален навес, находящ се в предната североизточна част на поземлен имот с идентификатор ……….. по КККР на [населено място], разположен на уличната регулация, между жилищна сграда с идентификатор ……….. и съседния поземлен имот с идентификатор …………; метална конструкция за асмалък, находяща се в задната част на поземлен имот с идентификатор ………… по КККР на [населено място], разположена между новопостроената стопанска сграда и двете жилищни сгради.
Жалбоподателят счита обжалваното въззивно решение за незаконосъобразно и неправилно.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. С. Ш. сочи, че обжалваното решение е и явно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.
Жалбоподателят поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които счита, че са разрешени от въззивния съд в нарушение с практиката на ВКС:
1. Следва ли въззивната инстанция да отговори на направените от жалбоподателя оплаквания, подробно изложени в самата въззивна жалба, и да формира собствени мотиви. Жалбоподателят излага, че въззивният съд механично и без никаква обосновка е препратил към първоинстанцинното решение , като по този начин решението му е в противоречие с: определение № 512/16.11.2018 г. на BKC, I г.о. по гр.д. № 1441/2018 г., решение № 146/26.07.2017 г. по т.д. № 61210/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 93/ 27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015 г. на ВКС, І т.о., съгласно които, дори когато препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени мотиви по наведените доводи във въззивната жалба и преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.
2. Следва ли съдът да установи конкретно какви са пречките за ищеца да упражнява вещните си права, при положение, че всяка от страните притежава по 1/2 ид.ч. от дворното място, и че всяка от страните ползва реално определена част от мястото, без оглед на това дали в съответните части постройките са законни или не.
3. Следва ли съдът, и то конкретно в случая, при предявен иск от няколко ищци, да направи анализ на правата за всеки един от ищците на кое притежавано вещно право се търси защита, и по какъв начин конкретно за всеки от ищците това право се нарушава.
Жалбоподателят излага, че съдът не е изяснил, нито обосновал дали се касае до защита правото на собственост (принадлежащо на ищцата В. А. върху една от сградите); дали става въпрос за правата върху втората жилищна сграда, която е в съсобственост на всички участващи в производството страни и е предмет на друго, висящо дело за делба, и дали се търси защита на правото на собственост върху самото дворно место, което в случая с оглед на съществуващите сгради има статут на обща част към тях и е съсобствено между страните по делото. Счита, че и в тази насока подходът на съда е в пълно противоречие със съдебната практика, съгласно която негаторният иск е вещен, което включва съдебното установяване на вещното право на собственост, както и установяване на това по какъв начин, и с кое конкретно действие се нарушава, накърнява или пречи на конкретния ищец да упражнява това свое право: решение № 869/12.05.1998 г. по гр.д. № 205/1998 г. на BKC, V г.о., решение № 57/26.03.2013 г. по гр.д.№ 907/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 299/15.06.2010 г. по гр.д. № 500/2009 г. на ВКС.
По въпроса за пречките жалбоподателят се позовава на ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК (т.3) и решение № 212/17.10.2014 г. по гр.д.№ 2159/2014 г. на ВКС. 4. Подлежат ли на премахване строежи, за които е признат статут на търпимост по реда на пар.16 от ПЗР към ЗУТ. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че е без значение дали постройките са законни или не, или са в режим на търпимост, като се позовава на практика на ВКС, съгласно която съдът не може да постановява премахване спрямо сгради, които са в режим на търпимост; след като самият специален благоустройствен закон защитава такива сгради, то очевидно е, че съдът не може да предписва тяхното премахване: решение № 190/5.04.1993 г. на BKC, ІV г.о., решение № 1908/12.07.1978 г. по гр.д. № 541/1977 г. на ВКС, I г.о. 5. В кои случаи съдът може да предпише по реда на негаторната претенция премахване на постройки, за които е приел, че са незаконни. Жалбоподателят излага, че този въпрос съдебната практика приема, че премахване може да се предпише, само ако се установи, че извършеният от един от съсобствениците незаконен строеж смущава или накърнява правото на собственост на другите съсобственици: решение № 1506/9.02.1993 г. по гр.д. № 1364/1991 г. на BKC, IV г.о., решение № 411/2.03.1999 г. по гр.д. № 2190/1998 г. на ВКС, V г.о., определение № 73/16.02.2016 г. по гр.д. № 4519/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. и определение № 462/4.10.2012 г. по гр.д. № 548/2012 г. на ВКС. 6. При предявен негаторен иск по чл.109 от ЗС следва ли съдът да зачете установеното реално разпределение на ползването, при което всяка от ползва съответна част от мястото и съответните обслужващи постройки. С. Ш. твърди, че и по този въпрос въззивното решение влиза в противоречие със съдебната практика – решение № 333/1.06.2010 г. по гр.д. № 152/2009 г. на ВКС и решение № 299/15.06.2010 г. по гр.д. № 500/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. В. С. А., Н. А. А. и Н. С. Ш. са депозирали отговор, съгласно който считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намират касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. С исковата молба В. С. А., Н. А. А. и Н. С. Ш. са предявили срещу С. Н. Ш. искове с правно основание чл.109 от ЗС. Ищците твърдят, че В. С. А. притежава 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху едноетажна жилищна сграда с идентификатор ………., със застроена площ от 52 кв.м, и правото на собственост върху едноетажна сграда с идентификатор ………….., със застроена площ от 29 кв.м и предназначение селскостопанска сграда; В. С. А. и съпругът й Н. А. А. притежават в режим на съпружеска имуществена общност първи жилищен етаж – самостоятелен обект в сграда с идентификатор …………, с площ от 129.75 кв.м; Н. С. Ш. притежава правото на собственост върху втори жилищен етаж – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ………….., с площ от 125.15 кв.м, и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ……….., с площ от 33.28 кв.м, а С. Н. Ш. притежава 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху едноетажна жилищна сграда с идентификатор ……….., със застроена площ от 52 кв.м, както и правото на собственост върху трети жилищен етаж – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ………….. Всички страни притежават общо правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор …………, в който са разположени описаните сгради, като дворното място представлява обща част към етажната собственост. През 2013 г. С. Н. Ш., без съгласието на ищците и въпреки тяхното противопоставяне, построил в дъното на същия поземлен имот (на границите със съседните имоти с идентификатори …………. и …………) масивна (със стоманобетонови колони, греди, плоча, тухлени ограждащи стени) стопанска сграда с плосък покрив, с площ от около 14 кв.м, заснета с идентификатор ………… Ищците излагат, че до фасадата й от вътрешната част на дворното място е монтирана метална стълба, осигуряваща достъп до покрива, оформен като тераса с метален ажурен парапет с височина около 1 м. Твърдят, че тази постройка е напълно незаконна и недопустима, реализирана без строителни книжа и в нарушение на правилата и нормативите за устройство на територията, като същата пречи на упражняване на правото им на собственост, тъй като дава възможност на ответника и трети лица пряко да наблюдават първия и втория етажи от жилищна сграда с идентификатор …………, дава възможност за достъп до първия етаж, като освен това заема по-голяма част от дворното място, отколкото притежава ответникът. Ищците излагат, също така, че в източната част на имота ответникът изградил два навеса. Единият служи за складиране на дърва и е с дървена конструкция, покрита с керемиди, като е залепен за фасадата на триетажната жилищна сграда и до незаконната стопанска сграда. Другият служи за гараж и е с метална конструкция, покрит с ламарина, като е закрепен непосредствено за парапета на терасата на първия жилищен етаж, собственост на В. А. и Н. А.. Ищците твърдят, че навесите също пречат на спокойното упражняване на правото им на собственост, тъй като създават опасност за достъп на външни лица до първия жилищен етаж, осигуряват възможност бездомни котки да обитават терасата на първия етаж, а металният навес създава предпоставки за разрушаване на парапета й. В същото дворно място ответникът изградил и метална конструкция от вертикално и хоризонтално разположени тръби за асмалък, заемаща значителна част от мястото между незаконната стопанска сграда и двете жилищни сгради. Жалбоподателите сочат, че хоризонталните й елементи са забити в тухления парапет на терасата в югозападната част на първи жилищен етаж, поради което парапетът е разкъртен, мазилката – изпопадала, а около тръбите са се отворили дупки. Твърдят, че конструкцията засенчва двора и също създава възможност за недобронамерени трети лица да проникнат на първия жилищен етаж. По така изложените съображения ищците молят да бъде постановено решение, с което да бъде осъден ответникът да прекрати неоснователните си действия, които им пречат да упражняват пълноценно своето право на собственост, като премахне изградената едноетажна масивна стопанска постройка с използваем покрив, изградения навес с дървена конструкция, покрита с керемиди, изградения метален навес, находящ се в предната североизточна част на поземления имот, и изградената метална конструкция за асмалък, разположени в ПИ с идентификатор …………. по КККР на [населено място]. Ответникът е оспорил изцяло предявените искове с твърденията, че не извършва и не е извършвал действия, с които да ограничава или пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху притежаваните от тях обекти. Твърди, че въпросът за законността на описаните в исковата молба сграда, навеси и асмалък е от компетентността на Община Асеновград и ДНСК, като тяхното становище е, че същите са законни. Твърди, че описаната в исковата молба незаконна стопанска постройка не е построена от него, а съществува повече от 25 години; че същата е заснета в регулационния план от 1973 г. и по кадастралната карта на [населено място] е с идентификатор ……………., както и че е придобил правото на собственост върху нея по дарение от предишния й собственик. Твърди, че евентуалната възможност за визуален достъп от тази постройка до първия и втория жилищни етажи не е основание за премахването й, както и че тя е на значително отстояние от около четири метра от жилищната сграда и няма как чрез нея да се осъществи достъп до същата. Ответникът излага, че дворното място не е обща част към етажната собственост. Заявява, че притежава 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху него и има право да ползва площ, съответстваща на същата. Твърди, че ползва точно такава част, като ползването на имота било разпределено преди повече от 25 години и всички подобрения, които е направил в имота – навеси и асмалък, се намират именно в частта, която той ползва. Навежда, че всички те съществуват в имота повече от 30 години и са изградени със съгласието на тогавашните собственици на първия и втория жилищни етажи. С. Н. Ш. оспорва твърденията на ищците, че се създават предпоставки за разрушаване на тухления зид, представляващ парапет на терасата, като твърди, че металният навес е изграден през 1982 г. и досега не е разрушил целостта на зида, както не е имало проблеми и от изграждането на навесите и асмалъка. Ето защо и тъй като сочените за премахване масивна постройка и навеси са законно изградени, съответно в режим на търпимост, както и поради това, че те не ограничават правото на собственост на ищците, ответникът счита исковете за неоснователни. За да уважи исковете, първоинстанционният съд е заключил, че дворното място, извън застроената част, представлява обща част по предназначение. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че в производството пред него не може да се преценява законността на изградените в дворното място масивна сграда, навеси и асмалък, като същевременно е посочил, че незаконността на строежа сама по себе си не обуславя уважаването на негаторния иск, ако този строеж не смущава правото на ищеца. Въз основа на доказателствата по делото е заключил, че за процесната сграда с идентификатор ………….. е издадено удостоверение за търпим строеж по пар.16, ал.1 от ЗУТ. Приел е, че въпросната сграда, двата навеса и конструкцията за асмалък се ползват от ответника, като същите заемат по-малко от половината от незастроената площ на дворното място. Съдът е изложил, че по делото не се доказват твърденията на ответника за извършено преди 25-30 години разпределение ползването на дворното място от тогавашните му собственици, както и че процесните недвижими вещи са били изградени със съгласието на тези собственици. Дори обаче това да е било така, е посочил, че ищците не са длъжни да търпят ограничение във възможността да ползват имота си, налагащо се от местоположението на процесните постройки и конструкция. Съдът е приел за основателни твърденията на ищците, че разположението им създава възможност за различни животни да влизат на терасите на първия жилищен етаж, както и опасност от проникване на хора. Счел е за безспорно установено, че постройките и конструкцията пречат на свободния достъп на ищците до всички части на дворното място, като в тази връзка е приел за неоснователно възражението, че ответникът има право да ползва площ, равна на идеалната му част, като е изложил, че това предполага право на собственост върху реално обособена част от имота (което е недопустимо според закона) или разпределяне на реалното ползване на същия (което пък не е направено). Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, препращайки на основание чл.272 от ГПК към мотивите му, като е посочил, че Районен съд – Асеновград е отговорил на всички доводи на С. Н. Ш., наведени и във въззивната му жалба. Допълнително въззивният съд е изложил, че по делото по безспорен начин е установено, че всички обекти са изградени от С. Ш. и той самият се полза от тях, като това е и причината за влошаване на отношенията между страните. Приел е за ирелевантно твърдението, че навесът ползвал всички съсобственици, тъй като предпазвал от дъждове и снегове съществуваща шахта , като е визирал, че за изграждането му е не е било взето съгласието на всички. Съдът е счел за недоказано обстоятелството, че спорните обекти са разположени на площ, съответстваща на притежаваната от С. Ш. 1/2 ид.ч. от дворното място, поради факта, че на последното не е било направено разпределение на ползването му и всеки от съсобствениците има право да се полза от общата част по предназначението й. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не следва да се допуска касационно обжалване по първия от поставените в изложението въпроси, тъй като същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но е и изложил и свои, макар и кратки мотиви. По втория, поставен в изложението въпрос, не следва да бъде допускано касационно обжалване, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на съда. Това е така, защото съдът не е приел за установено, че всяка от страните по делото ползва реално определена част от мястото, а обратното – счел е тези твърдения на С. Ш. за недоказани. Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие на съдебната практика във връзка с третия въпрос от изложението. В обжалваното решение (препращащо към мотивите на първоинстанционния акт), са обсъдени правата на собственост на страните по отношение на дворното място и сградите в него; прието е, че с изградените процесни постройка, навеси и метална конструкция ответникът създава пречки на ищците да ползват свободно всички части на дворното място, от което притежават идеални части, както и се създават предпоставки за смущаване нормалното упражняване правото на собственост на терасите от първия етаж на жилищната сграда (който етаж, съгласно решението, е собственост на В. С. А. и съпруга й Н. А. А.). Въззивният съд не е постановил решението си и по четвъртия въпрос от изложението в нарушение на практиката на ВКС. Така, напр. в решение № 401/21.07.2009 г. по гр.д. № 2770/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и в решение № 74/9.07.2014 г. по гр.д. № 6580/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. изрично е прието, че обстоятелството дали един незаконен строеж в съсобствен имот е в режим на „търпимост“ е без значение за правото да се иска неговото премахване в случаите, когато той ограничава или смущава права по смисъла на чл.109 от ЗС. Обжалваното решение не е постановено в нарушение на практиката на ВКС и по петия въпрос. В случая същото напълно съответства на трайно възприетото от ВКС становище, обективирано в множество негови актове, че премахване на незаконни постройки по реда на чл.109 от ЗС може да се предпише, само ако се установи, че те пряко или косвено пречат, смущават или ограничават правото на собственост на други лица. По делото съдът е приел, че е налице накърняване правото на собственост на ищците, поради което е и уважил исковете по чл.109 от ЗС. Шестият въпрос от изложението не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина е правно ирелевантен. Въпросът би бил относим, само в случай, че съдът бе установил по делото извършено по волята на съсобствениците разпределение на ползването на дворното място. В конкретния казус е налице изричен извод, че такова разпределение не е доказано по делото. Що се отнася до правилността на този извод, същата подлежи на проверка само след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл.288 от ГПК. Същевременно настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице и очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Предвид недопускането на касационно обжалване, ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат в производството пред ВКС в размер на 1 080 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1313/1.11.2018 г. по гр. дело № 1577/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА С. Н. Ш. да заплати на В. С. А., Н. А. А. и Н. С. Ш. разноски пред ВКС в размер на 1 080 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: