23
Р Е Ш Е Н И Е
№ 201
гр. С., 28,06, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито заседание на тридесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Д. т.д. № 1575 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 47 и сл. от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА).
Образувано е по предявен от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК], иск за отмяна на арбитражното решение от 19. 12. 2014 г. по В. 90/2014 г. на АС при Б., поради противоречието му с обществения ред на Република България – основание за отмяна на арбитражното решение по чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА, като в уверение на твърденията на ищеца за наличието по делото на претендираното от него основание за отмяна на арбитражното решение, в исковата молба са изложени подробни оплаквания.
Противната страна оспорва иска. И двете страни претендират разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Атакуваното по исков ред арбитражно решение е получено от ищеца в настоящото производство, ищец и в арбитражното такова [фирма], на 08. 01. 2015 г. – обстоятелство, по което не се спори по делото, същото се и установява от представеното по делото, и неоспорено известие за доставяне по пощата, поради което и тримесечният срок по чл. 48, ал. 3 от ЗМТА е изтекъл на 08. 04. 2015 г. Исковата молба носи щемпел от входящия регистър на ВКС от 14. 04. 2015 г., но от щемпела на приложения по делото пощенски плик се установява, че същата е изпратена по пощата на 08. 04. 2015 г. – в законоустановения преклузивен срок, поради което и искът, с разглеждането на който настоящият касационен състав е сезиран, като предявен от легитимирана страна и в законоустановения в чл. 48, ал. 1, изр. първо от ЗМТА, тримесечен срок, е допустим.
Разгледан по същество, така предявеният иск е неоснователен, поради следното:
Установява се от приложеното в цялост по настоящото дело производство по В. № 90/2014 г., че с атакуваното по исков ред арбитражно решение от 19. 12. 2014 г. по същото дело, Арбитражният съд (АС) при Българската търговско-промишлена палата (БТТП) е отхвърлил, със законните последици по отношение на разноските в арбитражното производство, предявените от ищеца [фирма] срещу ответника [фирма], при условията на обективно, кумулативно съединяване, частични искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 345, ал. 1 и 2 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 9070.00 лв., представляваща 10 % част от стойността на всяка от неплатени 26 лизингови вноски в общ размер 90700.02 лв. и сумата 1601.59 лв., представляваща 10 % част от вземане за неустойка за забава, дължащи му се, според ищеца от ответника на основание договор за лизинг между страните № 474/27. 06. 2007 г. с предмет предоставянето на лизинг от ищеца на ответника, на л.а. марка „БМВ“, модел НМ21, подробно описан в договора за лизинг между страните и в исковата молба до арбитражния съд.
Към решението си арбитражният състав е изложил мотиви, в които е подчертал, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност на вземанията по всички претендирани лизингови вноски, поддържайки, че същите представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД и се погасяват с кратката тригодишна давност. Предвид правното значение на изтеклата давност като погасяващ правото на иск факт, решаващият орган (РО) е обсъдил възражението на ответника за изтекла погасителна давност преди въпросите за съществуване на вземането на ищеца за лизингови вноски, като е приел, че дори да би се установило, че претендираното вземане съществува, основателността на възражението за изтекла давност изключва възможността за уважаване на иска.
Арбитражният състав е посочил, че изтичането на давностния срок поражда в полза на длъжника потестативно право, което се упражнява в процеса, по който е предявено вземането, чрез едностранно волеизявление, адресирано до арбитража, последицата от упражняването на което право е задължението на правораздавателния орган да отрече правото на иск (на принудително изпълнение), като погасено по давност, без да навлиза в обсъждане на въпроса за съществуването на вземането. По отношение на така релевираното и разгледано от РО възражение на ответника за изтекла погасителна давност, арбитражният състав е приел, че за да бъде уважено същото, следва да са налице следните предпоставки: изтичане на законоустановения за съответното вземане срок, неупражняване на субективното право за предявяване на иск от страна на носителя му, липсата на факти, с които законът свързва прекъсване или спиране теченето на давностния срок и упражнено от длъжника възражение за изтекла давност. Според арбитражния състав вземането за лизингови вноски съдържа всички белези на понятието „периодично плащане“, дефинирани в ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за всяка процесна лизингова вноска тече отделна погасителна давност, която започва от момента, в който е настъпил моментът за плащането й – аргумент от чл. 84, ал.1 ЗЗД, като от този момент, при липса на плащане, се поражда и правото на иск в полза на кредитора. РО е посочил, че за периодичните плащания чл. 111, б. „в“ ЗЗД предвижда кратка погасителна давност от три години, по делото е безспорно, че съгласно погасителния план падежът на претендираната 11-та лизингова вноска е бил на 30. 05. 2008 г., а на последната 36-та по погасителния план вноска е настъпил на 30. 05. 2010 г. и няма данни преди момента на предявяване на иска на 17. 03. 2014 г. ищецът да е упражнил правото си на иск пред съда или уговорения от страните арбитраж. Сочи се още, че поканата за доброволно изпълнение от 11. 01. 2010 г. е адресирана до длъжника и няма характер на искане за правна защита, а въпреки че към момента на изпращането й ищецът, според твърденията му, е имал изискуеми и неплатени лизингови вноски и въпреки, че е отправил предупреждение до длъжника, че при неизпълнение ще предприеме действия за принудително събиране на вземането, такива не се установява да са извършени преди предявяване пред арбитража на иска, по който е постановено процесното решение, отмяната на което се иска в настоящото производство пред ВКС.
Твърденията на ищеца в насока на това, че в периода от 10. 02. 2010 г. до 22. 08. 2013 г. давност за вземането не е текла, тъй като ищецът не е имал възможност да упражни правото си на иск, доколкото на 10. 02. 2010 г. правоохранителните органи са иззели оригинали на документи, техника и електронни носители, съдържащи информация за процесното вземане, които били върнати на 22. 08. 2013 г., са обсъдени от арбитражния съд в светлината на релевираното от ответника възражение, че твърденият от ищеца факт не попада в нито едно от изчерпателно установените в чл. 115 ЗЗД основания за спиране на давността, при което арбитражният състав е приел, че е налице спор между страните по въпроса допустимо ли е прилагане по аналогия на чл. 115 ЗЗД към конкретното обстоятелство, на което ищецът се позовава като основание за спиране течението на давността. В тази връзка ищецът е поддържал, че в закона е налице празнина, която следвало да се запълни като сочената пречка за предявяване на иск се подведе под хипотезата на чл. 115, б. “г“ ЗЗД (analogia legis), а ако не приеме това становище, РО следвало приложи analogia juris.
По този спорен въпрос РО е изложил, че не намира основание да възприеме правните аргументи на защитата на ищеца относно възможността за правоприлагане по аналогия на чл. 115 ЗЗД, въпреки че принципно е споделил позицията на ищеца, че законът свързва течението на давностните срокове с възможността за упражняване на правото на иск и чрез тази връзка дава израз на идеята за справедливостта. Арбитражният състав е изложил обаче, че правно-техническият подход, чрез който се дава израз на посочената зависимост е въпрос на законодателен избор, като за разлика от чуждестранни законодателства, които са възприели правилото Contra non valentem agеre, non currit praescriptio (срещу този, който не може да води иск, не тече давност) и са уредили общо (абстрактно) причините, които могат да попречат на упражняването на правото на иск, като са предоставили на правораздавателния орган да преценява дали конкретните обстоятелства са попречили на ищеца да предяви иск, българският закон е възприел различен подход, като чл. 115 ЗЗД изброява изчерпателно и казуистично основанията, които е счел, че оправдават несвоевременното упражняване на правото на иск. За разлика от бланкетната уредба, която позволява гъвкавост, но предполага и субективизъм, българският законодател е предпочел правната сигурност, която се постига с ограничителното изброяването на основанията за спиране на давността. Според арбитражния състав, този подход е израз на правилото, че течението на давността като период от време е непрекъснато, а спирането е изключение, последица от изчерпателно изброените основания. Следователно, според арбитражния състав, възприетият от законодателя подход изключва възможността разпоредбата на чл. 115 ЗЗД, съдържаща изчерпателно посочени основания (правно релевантни факти) да съдържа празноти, които да се запълват по пътя на правоприлагането по аналогия и по този въпрос в правната доктрина и съдебната практика няма колебания – ограничителният характер на изброяването на конкретните хипотези изключва прилагането на аналогия (в този смисъл В. Т., Гражданско право на НРБ, част II, С. 1973, стр. 368-369, както и Решение № 610/09. 12. 2008 г. по т.д. № 391/08, I т.о. ВКС; Опр. № 891/17. 07. 2013 г. по гр.д. № 1207/13 г., III г.о. на ВКС, Решение № 292/14. 07. 2011 г. по гр.д. № 1220/2010 г., IV г.о. на ВКС и др.)
В случая, според арбитражния състав е недопустима както analogia legis, (твърдяното от ищеца обстоятелство да се счита за подобно на фактическия състав по чл. 115, б. „г“ ЗЗД), така и analogia juris (в случая принципът на справедливостта), доколкото арбитражният съд, както и държавният съд, правораздава въз основа на закона, приложим към релевантните за спора обстоятелства, в конкретния случай твърдяното от ищеца обстоятелство не е правно релевантно, като основание за спиране на давността, а такова значение не би могъл да му придаде и правораздавателният орган, който е длъжен да прилага закона точно, като в крайна сметка изложеното, според арбитражния състав означава, че в случая следва да се отрече претендираното от ищеца спиране на давността, тъй като същото не е сред изчерпателно изброените в чл. 115 ЗЗД.
В крайна сметка РО е приел, че така формираният извод за правната ирелевантност на релевирания от ищеца факт прави безпредметно обсъждането на доказателствата дали той действително се е осъществил, дали бездействието на ищеца е извинително и какво поведение е мотивирало знанието за този факт от страна на ответника, както и е безпредметно също така да се правят фактически констатации дали въз основа на процесния договор за ищеца е възникнало вземане за неплатени лизингови вноски, доколкото дори претендираното вземане да съществува, липсата на надлежно упражняване на правото на иск преди изтичане на давностния срок налага предявеният иск да се отхвърли като погасен по давност.
В заключение арбитражният състав е посочил, че ако ищецът счита за противоправни действията на държавните органи, които са направили невъзможно упражняването на правото му на иск и от това за него са настъпили вреди, защитата му следва да се търси по друг, установен в законодателството ред, като в конкретното арбитражно производство РО няма правна възможност да въздаде на ищеца справедливостта, за която настоява, чрез недопустимо правораздаване по аналогия, доколкото по същество претендираното от ищеца спиране на давността, обосновано с твърдените действия на държавни органи, представлява искане РО да извърши правоприлагане contra legem, като придаде правно значение на безразличен за закона факт и по този начин да постанови незаконосъобразно решение.
По отношение на претенцията за неустойка РО е посочил, че неустойката е задължение с акцесорен характер спрямо главното задължение, като с оглед на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, както и отхвърлянето на главния иск, като погасен по давност, следва да се отхвърли и претенцията за неустойка.
В исковата си молба, с която настоящият касационен състав е сезиран ищецът поддържа, че атакуваното арбитражно решение е постановено в противоречие с обществения ред, установения правопорядък, морала, добрите нрави и правнозначимите ценности, като основавайки се единствено на буквата на закона, според която с изтичане на фиксиран срок вземанията се погасяват по давност, решаващият орган е пренебрегнал смисълът и функциите, които законодателят и правото като цяло влагат в понятието погасителна давност. Според ищеца арбитражният съд е приел за достатъчно формално да отбележи изтичането на определен времеви интервал, като не е счел за необходимо да разгледа по същество иска, с който е сезиран, както и да анализира всички посочени от ищеца аргументи и обстоятелства, поначало изключващи приложимостта на института погасителна давност, в каквато връзка ищецът излага и обосновава две тези: А.) Погасителната давност не е правен институт, възникнал и действащ за защита на неизправния и недобросъвестен длъжник и Б.) В конкретния случай погасителната давност не е изтекла, тъй като за периода от 10. 02. 2010 г. до 22. 08. 2013 г. давност не е текла, а считано от 17. 03. 2014 г. давността е прекъсната с предявяване на исковете от ищеца пред договорения между страните Арбитражен съд.
Основавайки се на безспорни, според него в теорията и практиката постановки ищецът сочи, че давността е институт, регламентиращ последиците по отношение на едно вземане, когато липсва достатъчна активност от страна на кредитора и излага, че хипотетичната възможност за безсрочна защита на субективните права действително би довела до несигурност както между страните на гражданското правоотношение, така и в гражданския оборот, доколкото когато изтече дълго време след възникване на правото, намалява вероятността за достоверно доказване на фактите, от които се черпят права (най-вече според ищеца поради това, че писмените доказателства се загубват, унищожават, а впечатленията на очевидците избледняват или се забравят, а не защото например длъжникът създава пречки за събиране на такива доказателства). Отново според заявеното от ищеца в исковата му молба, погасителната давност няма санкционираща функция и неупражняването на субективното право по събиране на вземането не е укоримо от правото, а погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние, като бъде стимулиран кредиторът да не бездейства при упражняване на правата си. Давайки примери от практиката на ЕСПЧ и тълкувателната практика на ВКС на РБ ищецът заключава, че основната функция на правилата за погасителната давност е избягването на правната несигурност и осигуряването на справедлив съдебен процес, а не облагодетелстване на недобросъвестен длъжник.
Независимо от това обаче, според ищеца:
А. РО възприема концепцията, че погасителната давност единствено се явява средство, което ефективно противодейства на правоимащите лица да упражняват своите признати от закона права, независимо от недобросъвестността на длъжника, в пълно противоречие не само с института на погасителната давност, но и с гражданскоправните принципи изобщо. В тази връзка ищецът настоява, че по делото не съществува спор, че ответникът не е изпълнил процесните си задължения в срок и съгласно договореното между страните, дори след като е получил изпратената покана за доброволно изпълнение. Според ищеца ответникът не само не е изпълнил свои договорни задължения, но също така е водил и нередовно счетоводство, което се установявало от проверките, извършени от назначеното по делото вещо лице, а така също недобросъвестно било и процесуалното поведение на ответника в самото арбитражно производство, като същият отказал предоставянето на документи и достъп на вещото лице до счетоводните записвания на дружеството, което сочело на желание у ответника да създаде пречки за разкриване на обективната истина по делото, съгласно чл. 30, ал. 1 от Правилника на АС при Б.. Ето защо и на основание чл. 29, ал. 2 от Правилника на АС при Б. ищецът счита, че в арбитражното производство са се осъществили предпоставките, при които РО е следвало да приеме за доказани фактите, за чието установяване ответникът е създал пречки, а именно, че същият е осчетоводил (цялото или част от) процесното вземане, което според константната съдебна практика на ВКС представлява признаване на вземането, респективно – прекъсване на давностните срокове.
Б. Отново според ищеца, погасителната давност не е изтекла – налице е период от време, в който давността не е текла, а по-късно давността е прекъсната със завеждане на искове пред АС при Б.. В тази връзка ищецът уточнява позицията си, като излага, че видно от представените по делото доказателства, на 10. 02. 2010 г. въз основа на постановление за възлагане на действия по разследване, разследващи полицаи при ГД „ДП“ МВР изземват значително количество документи и компютърна техника от офис № 4, находящ се в [населено място], [улица]-117, ет. 1, като към протокола, с който е извършено изземването, са приложени писмени възражения на лицето С. С., от които става ясно, че „в по-голяма част от папките се съдържат оригинални документи с особено значение за дейността на …. [фирма]…“. Считано от 10. 02. 2010 г. и предвид събитията, случили се на същата дата, ищецът [фирма] е бил обективно лишен от възможността да претендира правата си по съдебен ред, защото с постановление на държавен орган от негово владение са иззети всички налични търговски, счетоводни и други документи, включително тези, отнасящи се до процесното вземане. Ищецът сочи, че по делото, по което е постановено процесното решение е представено Определение от 27. 04. 2011 г. на СГС, с което е отказано връщането на иззетите в оригинал документи, а видно от определението, при извършеното изземване на 10. 02. 2010 г. са събрани документи и вещи на две дружества (едното от които [фирма]), без да е направена индивидуализация на имуществото. Според посоченото определение на СГС от страна на прокуратурата липсват твърдения за наличие на незаконна дейност и като цяло остава неясна концепцията на обвинението при изземване и задържане на фирмената документация, като СГС е посочил, че действията на разследващите органи са укорими и не бива да се допуска задържането на книжа повече от година без обвинението да може да представи цели, че обвинителната власт засяга непропорционално права на юридическите лица, които не могат да осъществяват безпрепятствено своята дейност, но независимо от това, документите и компютрите на ищеца не са върнати нито през 2011 г., нито през 2012 г., а едва през 2013 г. – на 22. 08. 2013 г. на дружеството [фирма] са върнати частично документи, които отново не са индивидуализирани. Сред тях се оказали и такива на [фирма], включително документите по процесното дело, като според ищеца едва след 22 август 2013 г. същият е имал възможност да предяви правата си пред арбитража.
С оглед изложеното ищецът счита, че за целите на справедливия процес решаващият орган е следвало да анализира реалните възможности, с които е разполагал за завеждане на съдебно производство срещу ответника, а доколкото обстоятелствата около изземването на документацията били публично известни, то същите били известни и на недобросъвестния ответник.
Въз основа на изложеното ищецът моли касационният състав обективно да прецени би ли било възможно завеждането на съдебно дело без нито един подписан между страните документи, без нито един електронен документ, без възможност за счетоводна справка на задължението и при наличие на разпространената в общественото пространство информация за „обиск“ и изземване на документи и компютри по специална операция на МВР във връзка със съмнения за извършени престъпления (част от обвиненията са за незаконно счетоводство, за укриване на данъци и пр.)
Според ищеца по-натам, РО е предпочел да не взема предвид тези обективни факти при постановяване на атакуваното арбитражно решение, изцяло игнорирайки обстоятелството, че ищецът не е виновен за некоректния начин на изземване и не следва да търпи неблагоприятните последици както от неправомерните действия на прокуратурата, така и от недобросъвестното поведение на ответника.
Ищецът настоява, че правовият ред в една държава и неговото спазване или неспазване не следва и не може да се вменява в тежест на едно юридическо лице, каквото е обективно лишеният от възможност да предяви претенциите си ищец. В този смисъл, според ищеца не е налице нито бездействие от страна на кредитора, нито липса на активност, нито липса на правен интерес от събиране на вземането по принудителен път, а е налице невъзможност на юридическото лице да предяви вземанията си по съдебен ред и то такава невъзможност, която [фирма] не е в състояние да преодолее. При изложеното ищецът счита, че РО е следвало внимателно да обсъди поведението на ищеца, който на 11. 01. 2010 г. – непосредствено преди изземването на документацията, изпраща покана за плащане до неизправния длъжник – ответник и при първа възможност след отпадане на обективните пречки предявява правата си по съдебен ред, спрямо или в сравнение с поведението на ответника, чиято недобросъвестност ищецът описва. По-натам ищецът излага, че основните функции на правилата за погасителната давност – избягването на правната несигурност и осигуряването на справедлив съдебен процес, точно в този случай и предвид постановеното, атакувано арбитражно решение са довели до правна несигурност и несправедлив съдебен процес, като сочи, че е налице видима разлика в регламентацията на спирането и прекъсването на давността, като при спирането на давността законът визира случаи извън конкретно поведение на страните и в частност на кредитора, т.е. обективни дадености/събития (родствени отношения, ограничена правоспособност, недееспособност, военна мобилизация и др.), а при прекъсването на давността винаги става въпрос за активно поведение на някоя от двете страни в едно правоотношение.
Ищецът настоява, че в конкретния случай по почин на държавен орган той като кредитор е лишен от документите и електронната техника, съдържаща информация за неговите вземания, т.е. едно събитие извън неговите действия и контрол е довело до невъзможност да упражни правата си, поради което и счита, че е налице случай, в който за един период от време погасителна давност не е текла, т.е. била е спряна. Доколкото такъв случай не е изрично посочен от ЗЗД, пред РО ищецът е изложил твърдение, че е налице празнина в правото, която трябва да бъде попълнена чрез тълкуване, каквато правна възможност законодателят е предвидил в чл. 46, ал. 2 от ЗНА, като се използват два основни начина за преодоляване на празнините: аналогия на закона и аналогия на правото. В изложения смисъл ищецът заявява, че пред РО е навел основания за прилагане както на единия, така и на другия метод. При ползване на аналогия на закона, следвало да бъде обсъдено сходството между случаите регламентирани от чл. 115, ал. 1, б. „г“ ЗЗД и процесния казус, като законодателят е предвидил давност да не тече за вземания на лица, чието имущество по разпореждане на съда е под управление, а според ищеца, съгласно постановлението за възлагане на действия по изземване, имуществото на ищеца, което доказва неговите вземания, фактически е поставено под управлението (във фактическата власт) на прокуратурата за периода от 10. 02. 2010 г. до 22. 08. 2013 г., като и в двата случая е налице ситуация на обективна невъзможност страната да упражнява правата си свободно, тъй като е налице фактическа власт върху имуществото по повод на вземането, която възпрепятства защитата на самото вземане. От друга страна, ако пък бъде използвана аналогия на правото, то тогава следвало да бъдат анализирани причините, поради които е възникнал институтът на погасителната давност и функциите и целите на същия, както са изложени в исковата молба. Позовавайки се на старата уредба на давността ищецът сочи, че в българското право са съществували далеч по-абстрактно описани случаи на спиране на давността от този, при който едно юридическо лице обективно е лишено от възможността да предяви вземанията/правата си, поради изземване на оригинални документи, техника и електронни носители, съдържащи и удостоверяващи тези права, като в случая обаче според ищеца, решаващият орган е счел, че не съществува празнина в закона, т.е. че нормативният акт, приет през 1952 година в контекста на плановата икономика и продажба на стоки между социалистически организации, точно кореспондира на съществуващите днес правоотношения, а изброените към съответния момент предложения обхващат всички възможни хипотези, които оправдават спирането на давността. Според ищеца така изразената от АС при Б. позиция сама по себе си представлява отказ от правосъдие, доколкото в една правова държава не следва да съществува случай, при който на едно лице се отнемат принудително всички материални и електронни носители, инкорпориращи негови права срещу трети лица за неограничено време и без ясно формулирано обвинение, както и не следва след указания на съдебната власт задържането на въпросните носители да продължава и с това да се препятства упражняването на законни права. Въпреки това обаче в конкретния случай се осъществило точно това и този случай (на теория невъзможен в правова държава), не е уреден в случаите на спиране на давността, изброени в действащият в правовата държава закон понастоящем, поради което и именно ищецът твърди, че е налице празнина в закона, която претендира да бъде запълнена по аналогия с близка правна норма или чрез предлагане на общите правни принципи.
Предвид така изложеното ищецът счита, че постановеното от арбитражния съд атакувано решение по никакъв начин не кореспондира нито на естеството, нито на целите на правния институт „погасителна давност“, като в тази връзка намира, че:
1. По този конкретен казус не е налице бездействие от страна на кредитора, нито необоснована липса на активност, както и отпаднал правен интерес на кредитора, доколкото около две седмици преди да му бъде отнета възможността да претендира правата си по съдебен ред, на 11. 01. 2010 г., последният е изпратил покана за плащане на ответника, а след възстановяване на част от документите от държавните органи, кредиторът незабавно е предявил претенцията си по съдебен ред.
2. По този конкретен казус не е налице трудност за доказване на факти, които са се осъществили назад във времето, доколкото вземанията на ищеца са доказани по основание и размер, а ответникът не оспорва нито възникналото облигационно отношение, нито точното изпълнение на ищеца, нито неговото собствено неизпълнение, а съдебно счетоводната експертиза е установила размера на задълженията. От друга страна насрещната страна е създала пречки за проверка на счетоводните записвания, като е отказала достъп до същите на назначеното от РО вещо лице.
Въз основа на така изложеното ищецът претендира, че процесното арбитражно решение следва да бъде отменено, тъй като са налице отменителни основания по чл. 47 ЗМТА, а именно: противоречие с обществения ред, в това число противоречие с основополагащите принципи на законност, справедливост, състезателно и служебно начало, и на принципа за равенството на страните в процеса.
Относно така заявеното от ищеца в производството отменително основание по чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА настоящият касационен състав намира следното:
Наличието по делото на претендираното от ищеца основание за отмяна на арбитражното решение – поради противоречие с обществения ред на Република България, предполага доказването от страна на ищеца, че конкретното арбитражно решение противоречи на обществения ред в държавата, схващан като съвкупност от основните принципи на правопорядъка – израз на първостепенните по важност, основни идеи и ценности на държавата и обществото, върху които се основава общественият ред в държавата, и които поради това са въздигнати, като основни принципи и на действащия, възведен в държавата, като съвкупност от общовалидни, и общозадължителни правила за поведение на правните субекти, държавен обективен правов ред. Такива принципи се явяват утвърдените основни начала на правото, нарушаването на които при постановяването на процесното арбитражно решение е от естество да доведе до нарушаване, неспазване или ограничаване на първостепенни по своята важност, признати и гарантирани от обективното право, права на правните субекти, като адресати на нормите на държавния правов ред, реализацията на които техни права (вкл. като участници в арбитражното производство и адресати на завършващото го решение), именно поради претендираното противоречие на атакуваното арбитражно решение с така дефинирания, обществен ред в държавата, се явява или би се явила на свой ред, също осуетена, препятствана, ограничена или значително затруднена. На свой ред, такова противоречие би било налице само в случаите при които, както се посочи, при постановяване на арбитражното решение се установи да е нарушен някой от основополагащите принципи на държавния правопорядък, схващани като комплекс от норми или правила, установяващи общовалидни и правнозадължителни, приоритетни по своето значение, и първостепенни по своята важност, правни принципи, на спазването и прилагането на които, скрепени и обезпечени при необходимост и с държавната принуда, се основава и се крепи общественият ред в правовата държава. Схващани в изложения смисъл, правните принципи се изразяват чрез конкретното съдържание на съвкупността от правни норми, които ги дефинират. На принципи на правото, отново в изложения смисъл, не се приравняват задължително и по необходимост правилата, установени от отделни правни норми, независимо от важността и мястото на конкретния нормативен акт, в който същите са обективирани, в йерархията на нормативните актове, и произтичащата от това място, тяхна относителна тежест в рамките на действащото в държавата обективно право. Поради изложеното и не всяко противоречие на арбитражното решение, както и на конкретната процедура, в рамките на която, и като завършек на която същото е постановено, с отделна правна норма, като адресирано до неограничен кръг правни субекти общозадължително правило за поведение, макар и съставляващо част от действащия в държавата обективен правов ред, покрива белезите на законоустановеното в чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА отменително основание „противоречие с обществения ред“.
В обобщение ищецът, който се домогва да докаже по делото наличието на установеното в чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА основание за отмяна на атакуваното арбитражно решение, като противоречащо на обществения ред на Република България, следва да установи по делото, както претендираното, конкретно проявление в общественото битие, на основополагащ за правопорядъка, респ. – за обществения ред в България, принцип на този държавен правопорядък, така и също конкретното, претендирано от ищеца да е допуснато от арбитражния съд, при постановяването на арбитражното решение, нарушение на така установения основен принцип на държавния правопорядък, което нарушение да е довело до претендираното от ищеца, конкретно засягане на иначе гарантирано от основните принципи на правовия ред в държавата, негово право, поради което и в крайна сметка – до противоречие на атакуваното арбитражно решение, с обществения ред на Република България, като основание за отмяната му от страна на държавния съд.
Наличието на тези, така изложени в съвкупност, кумулативно законоустановени предпоставки за основателност на предявения иск за отмяна на арбитражното решение, в конкретния случай не се установява да е налице по делото.
Въпреки че в обобщаващата част на оплакванията си срещу атакуваното арбитражно решение ищецът се позовава на допуснато от РО, при постановяването му противоречие с основополагащите принципи на законност, справедливост, състезателно и служебно начало, и на принципа за равенството на страните в процеса, това позоваване е всъщност само бланково, без в иначе обстойните твърдения на ищеца в исковата му молба, да се обосновават както конкретни, допуснати от РО нарушения на сочените принципи, така и тяхното негативно, но също конкретно отражение въ