О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София, 15.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5168/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба Н. Х. Н., Д. Х. Н., Й. Т. К., В. Р. Т., Т. Р. Т., В. Ц. Т., В. Ц. Т., А. А. В., Е. А. Т., А. Г. Т., М. Г. А., Ю. П. А., Г. П. А., Л. М. Д., Р. С. М. и И. Л. М. срещу въззивно решение № 3790 от 10.05.16г., постановено по в.гр.д.№ 13833/15г. на Софийския градски съд, ІІІ-Г с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 23.04.15г., постановено по гр.д.№ 58429/12г. на Софийския районен съд, 124 с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу К. Е. Й., Е. Е. Й.-К. и А. А. К. искове по чл.108 ЗС за ревандикация на УПИ ХІ-1491, от кв.12 по плана на [населено място], м.”Малинова долина-ІІб, разширение местност Дупките” и по чл.109 ЗС за премахване на съществуващите в него постройки и подобрения.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение № 6102 от 02.12.1999г. на ПК-В., в сила от 26.07.2000г., е възстановено правото на собственост на наследниците на Ф. Т. С. и на М. Т. А. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 7.660 дка, находяща се в землището на [населено място], местността Дупките, имот № 2595, к.ч. № 741 от кад.план от 1950 г. Това решение е поправено с решение № 6673 от 21.07.2005г. на ОСЗГ- О. купел на основание чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ, като собствеността е възстановена вместо върху 7.660 дка, върху 7.240 дка от имота. За част от имота е отказано възстановяване на правото на собственост, тъй като попада в улици и съседни парцели. С нот.акт № 71/09г. ищците в първоинстанционното производство, наследници по закон на М. А., са признати за собственици на процесния имот. С нот.акт № 86/60г. е признато, че С. С. Б. е собственик на нива с площ от 5.830 дка, находяща се в землището на [населено място], м.”Дупките”, дадена й в замяна от ТПС-комисия срещу включена в блок на ТКЗС нейна нива в същото землище. С предварителен договор от 12.05.1966г. С. Б. е продала на К. В. Г. част от имота с площ от 700 кв.м., а с нот.акт № 37/92г. неговата дъщеря е призната за собственик на имот пл.№ 62, к.л.741 по кад.план на [населено място], м.” в.з. “Малинова долина-Дупките” с площ от 800 кв.м. по наследство и давностно владение. С нот.акт № 115/97г. същата е дарила на децата си Е. Е. Й.-К. и на К. Е. Й. по 1/2 ид.част от имота, съставляващ парцел ХІ-62, в кв.12, а с нот.акт № 189/03г. вторият е продал на първата и на А. А. К. собствената си 1/2 ид.част от построената в имота двуетажна сглобяема жилищна сграда със застроена площ от 33,60 кв.м.
При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на 14, ал.6 ЗСПЗЗ за постановяване на решението от 21.07.2005г. на ОСЗГ, тъй като с него в действителност е променена волята на административния орган, а не е извършена поправка на явна фактическа грешка, нито са били налице предпоставките на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ – откриване на нови обстоятелства или нови писмени доказателства за постановяване на решението, още повече, че решението е постановено близо две години след изтичането на преклузивния срок. С оглед на това е прието, че решението е нищожно и не е породило правно действие, а предявените искове са приети за неоснователни по съображения, че от влизане в сила на първото решение – 26.07.2000г., от когато е започнала да тече давност в полза на ответниците до предявяването на исковете е изтекъл 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, респ. че същите са станали негови собственици на оригинерно основание. Посочено е също, че дори по делото да не бе установена нищожност на второто решение на административния орган, крайният извод на съда за неоснователност на исковете пак би бил същия, тъй като това решение не се отнася за спорния имот, които е индивидуализиран и възстановен на ищците с първото решение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. За задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, и да изложи мотиви по всички възражения на страните; 2. При какви предпоставки могат да се релевират за пръв път пред въззивния съд нови възражения; 3. От кой момент настъпва индивидуализацията на реституирания имот по ЗСПЗЗ, когато е налице последващо решение на административния орган, с което се изменя площта на имота, и съответно от кой момент той става годен обект за упражняване на давностно владение и 4. Нищожно ли е решение поземлената комисия /ОСЗГ/, постановено след срока по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, в което се посочва, че е за поправяне на предходно решение (чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ), но с което се посочва друга квадратура на реституирания имот. Поддържа се, че първите два и последният въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Ответникът К. Е. Й. претендира заплащане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос е решен в съответствие с посочената от от касаторите практика на ВКС относно задълженията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните във връзка със спора по делото, тъй като тези изисквания в случая са спазени. Този въпрос е поставен от касаторите във връзка с тяхно оплакване, че съдът не е обсъдил събраните доказателства във връзка с придобивната давност като в тази връзка следва да се отбележи, че спор по делото относно осъществяваната от ответниците фактическа власт върху имота през годините не е съществувал, а такъв е бил налице само относно началния момент на владението, от който същото е правно релевантно, както и за неговия характер (обикновено или добросъвестно), като съдът в съответствие със задължителната практика на ВКС е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с това възражение на ответниците.
С оглед приетото от съда, че спорният имот е бил индивидуализиран и правото на собственост в полза на ищците върху него е възстановено с първото решение от 1999г., а второто решение на ОСЗГ от 2005г., дори да се приеме за действително, няма отношение към него, четвъртият и свързаният с него втори въпрос във връзка с това решение на административния орган не обуславят изхода на спора и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Освен това изводите на съда са в съответствие с посоченото във връзка с последния въпрос Р № 62 по гр.д. № 4739/08г. на ВКС, ІV г.о., според което очевидната фактическа грешка може да се изразява както в несъответствие между диспозитива на решението и формираната от общинската служба воля относно възстановяване на собствеността, така и при изписване на номера, букви, цифри и т.н., т.е. техническа грешка, която не засяга формираната воля за реституция на имота.
Казаното се отнася и за третия поставен въпрос, по отношение на който не са налице и посочените в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, във връзка с които релевантни доводи не са изложени.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касационната жалба К. Е. Й. сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 3790 от 10.05.16г., постановено по в.гр.д.№ 13833/15г. на Софийския градски съд, ІІІ-Г с-в.
О с ъ ж д а Н. Х. Н., Д. Х. Н., Й. Т. К., В. Р. Т., Т. Р. Т., В. Ц. Т., В. Ц. Т., А. А. В., Е. А. Т., А. Г. Т., М. Г. А., Ю. П. А., Г. П. А., Л. М. Д., Р. С. М. и И. Л. М. да заплатят на К. Е. Й. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: