О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София, 19.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3639 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 4134 от 26.06.2017 г., подадена по пощата на 21.06.2017 г. от Л. К. А. и Е. К. Н. чрез адвокат С. Л. от АК – В., против въззивно решение № 115 от 03.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 645/2016 г. по описа на ОС – Добрич, ГО.
Ответникът по касация Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван по пълномощие от Областния управител на Област Д. К. К., е депозирал отговор, като възразява срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 116 от 19.10.2016 г. по гр.д.№ 291/2014 г. на РС – Тервел, с което е било признато за установено по отношение на Държавата, че ищците Л. К. А. и Е. К. Н., в качеството им на правоприемници на К. Ж. А., б.ж. на [населено място], починал на 11.01.1995 г. и В. С. А., б.ж. на [населено място], починала на 17.12.2009 г., са собственици на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо ПИ с идентификатор № 72271.501.23, с площ от 1 012 кв.м. по КК на [населено място], като вместо това предявеният от настоящите касатори иск за установяване правото им на собственост върху дворното място въз основа на наследствено правоприемство от К. Ж. А. и по силата на изтекла придобивна давност, считано от 1958 г., е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови този резултат, на първо място въззивният съд е приел, че ищците разполагат с правен интерес от предявяване на установителен, а не осъдителен иск за собственост, като се е позовал на разясненията по ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. От фактическа страна е установено, че в разписния лист към РП от 1949 г. като стопанин на имота, идентичен с процесния, е посочен И. К., който сключил със С. Н. писмен договор на 18.01.1958 г., съгласно който му продал и предал в собственост и владение собственото си дворно място. Последвало сключването на писмен договор от 01.02.1958 г., с който С. Н. продал и предал мястото на К. Ж. А. – баща на ищците. След смъртта му, наследниците на К. Ж. А. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по отношение построената в имота масивна жилищна сграда с площ 86,70 кв.м., изба с площ 12,87 кв.м. и полумасивен навес с площ 17,04 кв.м., като е вписано, че дворното място с площ 1 000 кв.м. е държавно. По отправено от Л. К. А. искане Областният управител на област Д. отказал отписване от актовите книги за недвижими имоти – частна държавна собственост на имота, актуван с АДС № 86 от 05.12.1984 г. на основание чл. 77 НДИ. От правна страна окръжният съд е отчел характера на иска – положителен установителен, както и извършеното с доклада по чл. 146 ГПК разпределение на доказателствената тежест, съобразно което ищците е следвало да установят, че през релевирания с исковата молба период на владение след 01.02.1958 г. имотът е бил собственост на частно лице – предвид позоваването от страна на ответника на разпоредбата на чл. 86 ЗС (в редакцията до ДВ, бр. 31/1990 г.). Прието е, че писмените договори от 18.01.1958 г. и от 01.02.1958 г. нямат вещно-правно прехвърлително действие, т.е. липсва деривативно основание за придобиване на имота в патримониума на бащата на ищците. Представеният от самите ищци констативен нотариален акт сочи дворното място като държавно, т.е. съдържа признание, че до датата на издаването му (29.12.1995 г.) не е упражнявано владение, доколкото ищците са зачели правото на собственост на Държавата. След 29.12.1995 г. би могло да се упражнява владение, но същото не е годно да доведе до придобиване на собствеността поради установения с § 1 от ЗД на ЗС мораториум за придобиване по давност на имоти – частна държавна или общинска собственост.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по правни въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съобразно т. 1, изр. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК към обсъждане дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК следва да се пристъпи едва в случай, че Върховният касационен съд даде отрицателен отговор на въпроса дали е налице основание за допускане на касационното обжалване, за да се провери допустимостта на въззивното решение. В настоящия случай предмет на предявения иск е имот, попадащ в приложното поле на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС (ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.), съгласно който застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство съгласно предвижданията на действащите към 09.11.1999 г. подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Характера на процесното имущество поставя под съмнение редовността на исковата молба от гледна точка преценката за съответствие между изложените в обстоятелствената част твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу [община], и петитума, насочен срещу Държавата, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, за да се провери неговата допустимост при условията на чл. 281, т. 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 34,57 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 115 от 03.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 645/2016 г. по описа на ОС – Добрич, ГО.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
………………………………………… 2018 година , за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касаторите Л. К. А. и Е. К. Н., чрез адвокат С. Л. от АК – В., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на 34,57 (тридесет и четири лева и 57 стотинки) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: