6
Р е ш е н и е
№ 205
София,16.10.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря В.Стоилова
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 5227/2016г.по описа на ВКС
Производството е по чл.290 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 14.09.2016г. по гр.д.№20103/2014г., с което ГС София, е уважил иск предявен на основание чл.422 ГПК.
Допуснато е касацинно обжалване по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви в които да се произнесе по всички възражения за недействителност на сключена между страните спогодба, предмет на спора.
Жалбоподателят –Е. П. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е
Ответникът В. Д. В. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено, по иска предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Е. П. дължи да предаде на В. В. владението на недвижим имот, съставляващ апартамент № 33, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 18, по силата на сключена между страните Спогодба от 29.03.2011г , с нотариално удостоверяване на подписите на нотариус М. И., рег.№ 260 при Нотариалната камара, въз основа на която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК по ч.гр.д.№ 61674/2012г. по описа на РС София
По делото е установено, че В. В. и Е. П. са сключили Спогодба на 29.03.2011г., страни по която са и трети за настоящия спор лица – С. Б., Р. и Л. Раневи. Съгласно спогодбата Е. П. и посочените трети лица са се задължили солидарно да предадат на ищеца владението върху недвижим имот, съставляващ апартамент № 33, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 18, в срок до 01.04.2011г., както и са декларирали, че нямат претенции по отношение правото на собственост върху имота и за в бъдеще няма да оспорват легитимацията на ищеца като негов собственик, нито да му пречат при осъществяване на фактическата власт върху същия. В същата спогодба Е. П. и С. Б. са поели и задължението да оттеглят претенциите си по висящи съдебни производства за получаване владението на имота а В. В., от своя страна, се е задължил да заплати на последната сумата от 5000 лв. Прието е, че видно от описаните в спогодбата отношения между страните, същата е сключена за доброволно уреждане на съществуващ между тях спор относно правото на собственост и владението на имота.
При тези факти съдът е приел, че процесното споразумение между страните, с оглед естеството на постигнатите уговорки, има характеристиките на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Тълкувайки волята на страните съгласно чл. 20 ЗЗД, съдът е приел, че страните са сключили процесното съглашение с цел да уредят окончателно възникнал помежду им спор във връзка с правото на собственост и владението на конкретен недвижим имот, като са се задължили да считат, че спорното вещно право принадлежи на В. В., поради което и той има притезание за получаване фактическата власт на имота съобразно следващото от собствеността правомощие да го владее. Прието е също така, че страните са придали на спогодбата и регулативен ефект, с оглед поетото от В. В. задължение да заплати на Е. П. сумата от 5000 лв., което се доказва да е изпълнил, съобразно обективираното в спогодбата признание на страните за извършено плащане- т.5. Съдът е изложил съображения за това, че постигнатата уговорка В. В. да реализира правата си необезпокоявано от страна на ответницата срещу определена парична престация е съгласуван по волята на страните начин да прекратят съществуващия спор помежду си, което е и типичната цел на спогодбата.
При така приетото за установено съдът е счел, че основанието на сделката е типичната цел, която обуславя и оправдава сключването й, а такава в конкретния случай е налице. Прието е, че с разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е въведена оборима презумпция по отношение на основанието, каквото се предполага да е налице до доказване на противното и в процесния случай в тежест на Е. П. е провеждането на обратно доказване за оборване на презумирания факт, каквото обаче тя не е осъществила по делото. При така изложените съображения въззивният съд е приел, че процесната спогодба не е нищожна на соченото от ответницата основание по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че недоказано остава и възражението на ответницата за унищожаемост на спогодбата като сключена поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Прието е, че Е. Г. не е доказала да е била мотивирана от тежко имуществено състояние за слючване на спогодбата, поради което същата не е унищожаема на основание чл.33, ал.1 ЗЗД.
Прието е, че въведено едва пред въззивния съд възражение за порок в нотариалното удостоверяване се явява преклудирано, поради което съдът не дължи обсъждането му. Изложени са съображения за това, че с разпоредбата на чл. 131 ГПК, вр. чл. 133 ГПК е установен преклузивен срок за упражняване от ответника на процесуалните му права по въвеждане на възражения срещу заявените с исковата молба претенции на ищеца – срока за депозиране на отговор по иска.
Съдът е приел, че Е. Г. не е оспорила спогодбата и с възражение за нищожност поради липса на съгласие в отговора на исковата молба, с оглед на което релевираното от нея възражение в този смисъл за първи път в проведеното съдебно заседание е било преклудирано и не е могло да внесе в предмета на сезиращия съда спор и въпроса за недействителността на договора на това основание.
Въззивният съд е приел за установено наличието на валидно сключена между страните спогодба, по силата на която в полза на ищеца е възникнало право да получи от ответницата владението на процесния недвижим имот, като предвид уговорения срок за изпълнение на поетото от ответницата задължение притезанието на ищеца е и изискуемо. Съдът е посочил, че правопораждащият спорното притезание фактически състав се явява доказан във всичките си елементи, поради което предявеният иск е основателен и го е уважил.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви, в който да се произнесе по всички възражения за недействителност на сключена между страните спогодба, предмет на спора. Настоящият състав намира, че този въпрос е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС. Според същата задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени в ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС – т.19, в което по категоричен начин е даден отговор на втория процесуален въпрос относно решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция и задължението му да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Посочените указания не са изгубили значението си след влизане в сила на действуващия ГПК от 2007 год. Въззивната инстанция не е освободена от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл.269 ГПК. В този мисъл е и р.№ 157/08.11.2011 год. по т.дело № 823/2010 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; р.№ 324/22.04.2010 год. по гр.дело № 1413/2009 год. на ВКС, ГК-ІV г.о.; р.№ 237/24.06.2010 год. по гр.дело № 826/2009 год. на ВКС, ГК-ІV г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК
При така дадения отговор на поставения въпрос Върховният касационен съд , състав на четвърто г.о. намира, че въззивният съд в противоречие с трайната практика на ВКС е приел, че не следва да се пронизнася по възражението за порок в нотариалното удостоверяване и възражението за нищожност поради липса на съгласие, след като същите са били направени своевременно с отговора на исковата молба.
Тъй като не се налага извършване на нови съдпроизводствени действия, налагащи след отмяна на решението, връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, настоящата инстанция следва да обсъди необсъдените от въззивната инстанция възражения.
При разглеждане на възражението за нищожност поради липса на съгласие следва да се има предвид, че е сключена спогодба, която няма за цел прехвърляне правото на собственост срещу определена цена, както поддържа жалбоподателката, а е сключена такава, която само е породила облигационното задължение на ответницата по иска- жалбоподател в настоящето производство, да предаде владението/ като фактическо състояние/ на процесния недвижим имот, като нотариалната заверка на подписа гарантира сериозността на изявленията на участващите лица . В конкретния случай волеизявленията на страните по спогодбата са обективирани по такъв начин, че при тълкуването няма съмнение, че е постигнато съгласие между тях да настъпят последиците на договор не за прехвърляне право на собственост, а за предаване владението на апартамент с избено помещение , находящи се в [населено място] – т.6 от същата. От изявленията на участващите в спогодбата лица , може да се направи извод, че волеизявленията на страните по нея съвпадат по отношение на съществените условия на договора – да се предаде владението на недвижим имот. В настоящия процес се иска установяване съществуване на задължението да се предаде и върне недвижимия имот на облигационно основание, което не е обусловено от това дали ищецът е собственик и е достатъчно да се установи, че по силата на сключен договор ищецът има изискуемо вземане спрямо ответницата за предаване на имота, какъвто е настоящия случай. От съдържанието на спогодбата се установява, че жалбаподателката е поела задължението да предаде на ищеца владението върху недвижимия имот срещу определена сума – т.5 от спогодбата, а ответникът се е съгласил да получи владението при тези условия, поради което постигнатата спогодба не е нищожна на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие.
Настоящият състав намира за неоснованетло и възражението на жалбоподателката за порок в нотариалното удостоверяване. Нотариалните действия са формални действия, но не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства при нотариалното удостоверяване , е налице нищожност по смисъла на чл.576 ГПК. Когато индивидуализацията на лицата е постигната предвид цялостното съдържание и единство на акта, непълнота в отделни негови части – при изписване на пълното име , личните данни , или единния граждански номер на участник в нотариалното производство , не водят до нищожност на нотариалните действия , в какъвто смисъл е даденото разрешение в решение № 223/2014г по гр.д №1186/2011г, І г.о и решение №143/2012г по гр.д №504/2011г ІV г.о, практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. В случая нотариусът, удостоверил подписите на страните по спогодбата, се е уверил в самоличността им при условията на чл.578, ал.5 ГПК, поради това че документът за самоличност на Е. П. е бил с изтекъл срок на валидност, в който случай нотариалното удостоверяване не е нищожно по смисъла на чл.576 ГПК. Процесната спогодба не е било необходимо да бъде сключвана в нотариална форма, тъй като тя не представлява договор за покупко-продажба, както неоснователно твърди жалбоподателката, нито представлява отказ от собственост по смисъла на чл.100 ЗС. Налице е спор не за установяване правото на собственост на ищеца, а облигационен такъв, касаещ само предаване фактическата власт върху една вещ. В настоящият процес по иск предявен на основание чл.422 ГПК съдът не може да разглежда и решава спор за собственост между страните и ако такъв съществува, то той би следва да бъде разрешен в друг процес.
С оглед на така изложените съображения и предвид разпоредбата на чл.293, ал.1 ГПК настоящият състав намира, че следва да остави в сила обжалваното решение поради съвпадане на крайният извод за основателност на иска, предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че Е. П. дължи да предаде на В. В. владението на недвижим имот, съставляващ апартамент № 33, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 18, по силата на сключена между страните Спогодба от 29.03.2011г.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
О С Т А В Я В С И Л А решение от на 14.09.2016г. по гр.д.№20103/2014г. на ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: