Р Е Ш Е Н И Е
№ 206
София, 11.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛИНА ТОНЕВА
2. ПЕТЯ ШИШКОВА
при секретаря Кристина Павлова и с участието на прокурора Тома Комов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 0823 по описа за 2018 г.
Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура, по жалби на частните обвинители: В. С. С., Д. Д. Б. и Д. П. Д., както и по жалба на подсъдимия И. И. Г. против решение № 13 от 06.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 063/ 2017 г., по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, V състав.
Софийската апелативна прокуратура останала недоволна от въззивния съдебен акт в частта, с която подсъдимият Г. бил оправдан за част от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност на набедяване, както и в потвърдителната част на първоинстанционната присъда, с която подсъдимият също бил оправдан за друга част от деянията. Навежда касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК с доводи за превратно възприемане на доказателствата и тяхната неправилна оценка, довели до нарушения на процесуалния и на материалния закони с предприетото оневиняване на подсъдимия. Развива искания за отмяна на въззивнивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.
Частният обвинител и граждански ищец В. С. С. претендира за допуснати касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК с доводи, че оправдаването на подсъдимия нарушава правилното приложение на материалния закон, че не е уважен изцяло предявеният граждански иск за сумата от 20 500 лева и наложеното наказание е явно несправедливо ниско. Настоява за отмяна на възивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
В писмено допълнение към жалбата частният обвинител В. С. С. развива нови съображения за осъществени от подсъдимия Г. престъпни деяния, за които неправилно е оправдан. Излага становището си, че при определяне на наказанието съдът не е дал правилна оценка на увредените интереси на провосъдието и на правата на пострадалите лица, на засегнатите авторитет и професионализъм, поради което размерът на санкцията необосновано е бил занижен.
В касационната жалба частният обвинител и граждански ищец Д. Д. Б. сочи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за неправилно приложен материален закон с оневиняването на подсъдимия за част от деянията. Прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за осъждане на подсъдимия и за присъждане на претендираното от ищеца обезщетение от 10 000 лева.
Частният обвинител Д. П. Д. обжалва въззивния съдебен акт, поради явна несправедливост на наказанието от една година и шест месеца лишаване от свобода наложено на подсъдимия Г. редом с общественото порицание. Счита, че така определената санкция не съответства на обществената опасност на извършеното престъпление и на личността на дееца, изразени в продължителния период на осъществяване на продължавано престъпление против правосъдието, в настъпилите отрицателни последици в професионалния и в личния живот на жалбоподателя, с по-високата обществена опасност на извършителя, който е магистрат с дългогодишен стаж в системата на правосъдие. Настоява за увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода към средния, предвиден в закона и завишаване на изпитателния срок по чл. 66 от НК на пет години, заради което въззивният акт да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Подсъдимият И. И. Г. обжалва въззивният съдебен акт с доводи за съществени нарушения на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Касаторът развива подробни съображения за нарушения на процесуалните правила по чл. 118, чл. 35, ал. 3, чл. 29, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от НПК с основания за отвод на разследващите органи (военен следовател и наблюдаващ военен прокурор) които са на пряко подчинение на набедените лица – прокурори от горестояща прокуратура, след като друг прокурор е бил отведен поради заинтересованост от изхода на делото (с определение на Военно-апелативен съд по в.н.о.х.д. № 032/ 2016 г.); за незаконен състав на съда, чийто членове не се отвели от разглеждане на първоинстанционното производство на Пловдивския военен съд; нарушения с приемане на психиатрична експертиза, назначена в хода на предварителна проверка; недопускане до участие на упълномощен защитник на стадия на първоинстанционните съдебни прения, с което е нарушено правото на защита; предварително издаване на изпълнителни листове от съдията-докладчик по невлязлата в сила присъда; провеждането на несправедлив и в нарушение на принципа за безпристрастност първоинстанционен съдебен процес; липсата на мотиви във въззивното решение; непроизнасянето на въззивната инстанция по направени от подсъдимия и защитата възражения.
Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Прокурорът счита, че апелативната съдебна инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, като не е изпълнила задълженията си по чл. 13 и чл. 14 от НПК и е достигнала до погрешни крайни изводи за отсъствието на противоправни деяния. Твърди, че доказателствата по делото не били прецизно изследвани, поради което неоснователно били игнорирани част от доказателствените източници, а друга част от тях съдът тълкувал избирателно и необективно, с което е допуснал нарушение на чл. 107, ал. 3 и 5 от НПК, довело и до неправилното оправдаване на подсъдимия с нарушение на материалния закон. Затова счита, че в оправдателната си част въззивното решение е незаконосъобразно и неправилно. Настоява за отхвърляне на жалбата на подсъдимия и за удовлетворяване на исканията на частните обвинители, като делото бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане.
Частният обвинител и граждански ищец В. С. С. не взема участие в касационното производство. Неговият повереник адвокат Т. Р. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а исканията на подсъдимия да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Частните обвинители Д. Д. Б. и Д. П. Д. също поддържат касационните си жалби по наведените в тях доводи и пледират за оставяне на жалбата на подсъдимия без правни последици.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият И. И. Г. не взема лично участие. Неговият защитник адвокат Р. Г. поддържа жалбата по изложените в нея аргументи. Счита за незаконосъобразен постановеният от въззивния съд съдебен акт – решение вместо присъда, доколкото е предприето оправдаване на подсъдимия за част от деянията и признаването му за виновен по други, включени в обща продължавана престъпна дейност. Настоява за намаляване на наказанието. Претенциите на частните обвинители за увеличаване на наказанието намира за неоснователни, дори и заради продължителния период на разглеждане на делото вече девет години, представляващо изключително смекчаващо отговорността обстоятелство.
Частните обвинители М. Б. Б. и Б. Н. Т. не вземат становище в хода на касационното производство.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби и протест, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С присъда № 15 от 11.11.2015 г. по н.о.х.д. № 76/ 2015 г. Пловдивският военен съд признал подсъдимия майор И. И. Г. – военен прокурор във Софийската военно-окръжна прокуратура, за виновен в това, че в периода от 11.05.2010 до 06.10.2010 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в искане за отвод от 11.05.2010 г. и в жалби от 09.07.2010 г. (изготвена на 06.07.2010 г.) и от 06.10.2010 г. (изготвена на 04.10.2010 г.), пред надлежен орган на властта – главения прокурор на Република България, набедил в извършването на престъпления, като знаел, че са невинни, прокурорите: М. Ф. и полковник В. С. – в престъпление по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал.1 от НК; полковниците Д. Д., В. С. и М. Б. – в престъпление по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 286, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказания от една година и шест месеца лишаване от свобода и обществено порицание. Съдът отложил, на основание чл. 66, ал.1 от НК, изпълнението на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от три години.
С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за невинен по останалите деяния, включени в продължаваното престъпление набедяване, повдигнато с първоначалното обвинение (за това, че в периода 05.10.2009 г. – 06.10.2010 г. в [населено място] и [населено място] в жалби от 05.10.2009 г., 03.02.2010 г., 08.03.2010 г. и 14.05.2010 г., в протокол за разпит на свидетел от 09.04.2010 г. и в протоколи за предявяване на разследването от 26.07.2010 г. и 04.08.2010 г., пред надлежни органи на властта – главния прокурор на Република България, пред военен прокурор при Военно-окръжна прокуратура – Пловдив (полковник Д. Б.) и пред военен следовател при Военно-окръжна прокуратура – Пловдив (капитан И. Д.), да е набедил магистрати в извършването на престъпления – по чл.чл. 282, ал.1; 287; 288; 289; 294, ал.4; 294, ал.1; 311 и чл. 321 ал. 3 от НК), поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан в тази част на повдигнатото му обвинение.
С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец В. С. С. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от набедяването за сумата от 6 000 лв. и на гражданския ищец Д. П. Д. – обезщетение от 3 000 лв., заедно със законната лихва от датата на увреждането, като за разликата до пълния предявен размер исковете били отхвърлени като неоснователни. Предявеният от гражданския ищец Д. Д. Б. иск за 10 000 лв също бил отхвърлен като недоказан и неоснователен.
В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото от 9 330,29 лв, както и 360 лв държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.
С въззивно решение № 13 от 06.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 063/ 2017 г. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, V състав изменил първоинстанционната присъда в наказателноправната и в гражданскоправната част, като я отменил частично и признал подсъдимия И. И. Г. за виновен още и в това, че на 05.10.2009 г., в [населено място], с жалба до главния прокурор (вх. № 15912/06.10.2009 г. по описа на ВКП на РБ), пред надлежен орган на властта набедил прокурор М. А. Ф. в престъпление по чл. 282, ал. 1 от НК; на 10.03.2010 г. в [населено място], с жалба до главния прокурор от 08.03.2010 г. (към вх. № 953/10.03.2010 г.) пред надлежен орган на властта набедил прокурорите Д. П. Д., В. С. С. и М. Б. Б. в престъпления по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК; на 06.10.2010 г. в жалба до главния прокурор (от 04.10.2010 г.; към вх. № 4012/06.10.2010 г.) пред надлежен орган на властта набедил прокурорът М. А. Ф. в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1, алт. 1 от НК.
Въззивният съд признал подсъдимия за невинен, в това да е извършил следните деяния, включени в продължаваната престъпна дейност по чл. 286, ал. 1 от НК, реализирани чрез искане за отвод до Главния прокурор с дата 11.05.2010 г. и в жалби от 09.07.2010г. и от 06.10.2010г., като: на 11.05.2010 г., в искане за отвод до главния прокурор от 10.05.2010г. да е набедил прокурорите М. А. Ф. и полковник В. С. С. в престъпление по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК; на 09.07.2010 г. в жалба до главния прокурор от 06.07.2010 г. към вх.№3627/2010 г. да е набедил прокурорите М. А. Ф. и полковник В. С. С. в престъпление по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК; на 06.10.2010 г. в жалба до главния прокурор да е набедил прокурорите М. А. Ф. и В. С. С. в престъпление по чл. 294, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК.
С въззивното решение били увеличени размерът на присъденото на гражданския ищец В. С. С. обезщетение на 9 000 лв и размерът на обезщетението на гражданския ищец Д. П. Д. на 6 000 лв. В останалата част апелативният съд потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
Досъдебното производство е водено от Сливенската военно-окръжна прокуратура, която е изготвила и обвинителния акт, но след постановени самоотводи на съдиите от Сливенския военен съд първоинстанционното разглеждане на делото било определено за провеждане от Пловдивския военен съд. Присъдата била протестирана и обжалвана пред Военно-апелативния съд, но отново поради самоотводи делото било разпределено за разглеждане от Софийския апелативен като въззивна инстанция.
Въззивното производство е второ по ред, след отмяна на присъда № 11 от 14.03.2017 г. по в.н.о.х.д. № 49/ 2016 г. на Софийския апелативен съд с Решение № 293 от 21.12.2017 г. по н.д. № 1092/ 2017 г. на Върховния касационен съд, Първо наказателно отделение.
І. По протеста на прокуратурата и по жалбите на частните обвинители
1. Публичното и частното обвинение останали недоволни от оправдаването на подсъдимия И. Г. за част от деянията, включени в продължавана престъпна дейност по набедяване. Протестът е насочен към конкретни оправдателни диспозитиви на съдебните актове, докато в жалбите на частните обвинители липсва конкретизация. Те съдържат ненужно и детайлно описание на първоинстанционната присъда и на въззивното решение, с което е постигнат обем в съдържанието за сметка на кратките доводи по исканията за осъждане.
В съвпадащите си части протестът и жалбите на частните обвинители се разглеждат заедно.
В протеста се сочи, че с инкриминираните жалби на подсъдимия, изпратени до главния прокурор от 05.10.2009 (п. І.1 от обвинителния акт), от 08.02.2010 г. (п. ІІ.2), от 10.03.2010 г. (п. ІІІ.1), от 09.07.2010 г. (п. VІІ.1) от 06.10.2010 г. (п. Х.2) и в искане за отвод до главния прокурор от 11.05.2010 г. (п. V.2) набедил прокурорите М. Ф., В. С., Д. Д. и М. Б. в престъпления.
Протестът и жалбите в тази им част са неоснователни.
Възззивното решение (с. 27) съдържа правилен анализ на признаците от състава на престъплението набедяване. В подкрепа на изложеното касационният състав допълва още, че съставът на чл. 286, ал. 1 от НК предвижда две форми на изпълнително деяние, но в разглеждания казус приложение намира първата от тях, според която набедяването представлява волеизявление на дееца, с което той приписва престъпление на лице за което знае, че е невинно. С това деецът уличава набедения в извършването на конкретно посочено или достатъчно определено престъпление, носещо присъщите му свойства на общественоопасно, наказуемо и противоправно деяние, извършено виновно. Сведенията на дееца трябва да съдържат факти за обективните и субективните признаци от състав на престъпление в особената част на НК. По своето естество съдържащата се в съобщението информация за престъплението трябва да бъде невярна, защото не съответства на действителното положение.
Невярната информация представлява категорично твърдение за осъществено престъпно деяние. Описаните от дееца фактически обстоятелства следва да разкриват конкретен състав на престъпление, предвиден в особената част на Наказателния кодекс. Поради това, невярната информация обхваща достатъчен обем от твърдения за факти и обстоятелства, които да могат да бъдат подведени под признаците на съответното престъпление, а не да представлява съждение или извод на дееца за укоримо поведение. (в т.см.: решение № 601 от 04.01.1988 г. по н. д. № 675/1987 г. на ВС, II н. о.; решение № 469 от 20.10.2010 г. по н.д. № 438/ 2010 г. на ВКС, ІІІ н.о.; решение № 225 от 31.10.2016 по н.д. № 1040/ 2016 г. по ВКС, І н.о.
Изразеното от автора на съобщението съмнение или предположение за извършено престъпление не реализира престъпния състав на набедяване по чл. 286 от НК. Изложените становища и мнения с оценъчен характер за личността на конкретно лице също не представляват набедяване, както и всяко друго невярно обстоятелство, което не се отнася до приписване на престъпление (в т.см. решение № 22 от 04.02.2014 г. по н.д. № 2417/2013 г. на ВКС, ІІІ н.о.). Когато изявлението на дееца, макар и лишено от категоричност и конкретика на събитията, съдържа позорящи обстоятелства или при евентуален умисъл приписва някому престъпление, той осъществява клевета по чл. 147 от НК (защото клеветата се осъществява както при пряк умисъл, така и при евентуален умисъл, докато набедяването по чл. 286 от НК е само при пряк умисъл).
Приложено спрямо конкретното обвинение това правно становище представя оправдаването на подсъдимия И. Г. за законосъобразно и правилно. Инкриминираната информация в отделните документи не съдържа данни за конкретно престъпление, свързано с прилагане на материали от специални разузнавателни средства по друго дело, вместо по поисканото. Използваните от подсъдимия изразни средства като: „лично укрити“, „укриването от страна на прокурорите …“, „в нарушение на НПК и ЗСРС скрили материали…“, „измамили обвиняемия…, че ще му върнат …“ не вместват достатъчно информация за противоправно поведение от страна на набедените лица и в различни съучастия помежду им, която да индивидуализира общественоопасно деяние по време, място и конкретно негово проявление.
Касационният съд не приема за правилни съображенията на с. 29 от въззивното решение, че „администрирането на ВДС чрез прилагане по друго дело не може да се подведе под състав на престъпление“. Поначало, пропускането на необходими действия по служба за събиране и приобщаване на доказателства и доказателствени средства, необходими за доказване на обвинението, може да реализира съставите на престъпленията по чл. 287а, чл. 288 или чл. 294 от НК. Разграничителният критерии между тях относно субекта на престъпление е дали същият осъществява служебни правомощия по конкретно наказателно производство или макар да е служител в системата на правосъдие не е натоварен с преки отговорности по делото. Затова, субект на престъпление по чл. 294, ал. 4 от НК е магистрат или полицейски орган, който не осъществява преки служебни правомощия по конкретно наказателно производство, но с поведението си допринася на дееца по предикатното престъпление да избегне или да бъде осуетено наказателното преследване срещу него, или да остане ненаказан. Касационният съд приема за основателни изводите на въззивната инстанция, че непоколебимата убеденост на подсъдимия Г. в участието на набедените лица в престъпно поведение изключва неговия умисъл за набедяване. Същевременно, за обвиненията по които е оправдан инкриминираната невярна информация, от обективна страна, не разкрива достатъчно данни за набедяване в конкретно престъпление (за разлика от деянията по пунктове І.1, ІІІ.2, V.4, VІІ.2 и Х.3 от обвинителния акт, за които е осъден).
2. В писмено допълнение към жалбата частният обвинител В. С. оспорва приетата с въззивното решение позиция за несъставомерност на част от деянията, за които подсъд. Г. е оправдан и поддържа, че деецът и с тях е осъществил набедяване при пряк умисъл. Обвинителната теза е основана на разбирането, че след като подсъдимият е узнал за отказа на Софийска градска прокуратура да образува досъдебно производство срещу набедения жалбоподател, последващите действия на дееца са извършени при пряк умисъл и незаконосъобразно той не е осъден.
Касационният съд намира за правилни мотивите на въззивната инстанция, според които съставомерността на отделните деяния при набедяване не са зависими от актовете на държавата, с които тя отказва да образува наказателни производства спрямо набедените лица. В субективната преценка на дееца при формиране на умисъл (или отсъствието на вина) тези актове на държавното обвинение нямат онова съществено значение, което им се придава с касационната жалба. В професионално отношение подсъдимият И. Г. е военен прокурор и може самостоятелно да прецени дали набеденото от него лице е невинно или действително има участие в престъпна проява, за която сигнализира главния прокурор с жалба или с искане за отвод. В зависимост от различията в субективните му представи за част от деянията, за които е обвинен, не са извършени виновно, а за други – липсват достатъчно и категорични данни за конкретни престъпни прояви от обективна страна, независимо от погрешната му вътрешна убеденост за вината на набедените лица. Прокурорският отказ за образуване на наказателно производство няма силата на присъдено нещо и за разлика от окончателната присъдата не разполага с по-силен оповестителен ефект от принципа за невиновност, прогласен в чл. 31, ал. 3 от Конституцията и чл. 16 от НПК.
В самата теза на частния обвинител има противоречие – всички деяния, за които подсъд. Г. е осъден, са извършени при евентуален умисъл, а за останалите, по които е оправдан, умисълът е пряк.
Апелативният съд решително е изменил мотивите на присъдата и съгласявайки се с предложената от частния обвинител теза в хода на въззивните прения приел косвен умисъл за виновно извършените деяния.
На с.27-28 от въззивното решение е коментирана субективната страна на престъплението по чл. 286 от НК. Въззивният съдебен състав е приел теоретичната постановка, че това престъпление може да се извърши както при пряк, така и при евентуален умисъл. Подкрепил е извода си с препратка към съдебно решение № 212/ 2011 г. по н.д. № 1235/2011 г. на ВКС, ІІІ н.о., което заимства теза от теорията (вж Н., И. Наказателно право на Народна Република България, особена част, том втори, „Наука и изкуство”, С., 1959, с. 52; Г., А. Наказателно право на Република България, особена част, курс лекции, Софи-Р, 2005, с. 362-363). Според тази теория – ако деецът прави категорично заявление, без резерви, при определено съзнание, че нещата може да са се развили по друг начин, набедяването е извършено при евентуален умисъл.
Преобладаващата част от съдебната практика, както и в по-новата наказателноправна теория се застъпва виждането, че набедяването може да се извърши само при пряк умисъл (С., А. Наказателно право, особена част, престъпления против правата на човека, Сиела, 2013, стр. 183).
Касационната инстанция счита правният извод на апелативния съд за неверен.
От субективна страна деянията, с които подсъд. И. Г. е набедил свои колеги в престъпления, са осъществени при пряк умисъл. Деецът е съзнавал, че представя невярна и уличаваща информация за конкретни лица в престъпления, в които набедените не са участвали и тези негови субективни представи са конкретни – за личността на всеки набеден, за вида на приписаното му престъпление и за липсата на съпричастност на пострадалия в престъплението. В случаите, когато деецът се е „съмнявал в истинността на своите твърдения“ и „несъмнено е предполагал, че набедените от него лица може и да са невинни“, той изобщо не може да формира умисъл към набедяване. Затова логично е оправдан от първоинстанционния съд по някои деяния включени с първоначалното обвинение в продължавана престъпна дейност. Поради тези съображения касационният състав приема, че деянията по пунктове: І.1, ІІІ.2, V.4, VІІ.2 и Х.3 от обвинителния акт са извършени при пряк умисъл от подсъдимия, а не при евентуален умисъл, както е посочено във въззивното решение.
3. Частният обвинител Д. Б. останал недоволен от оправдателната част по пунктове: VІ.3, VІІ.3, VІІІ.2 и ІХ.3 от обвинителния акт, където е показан за пострадал от набедяване. Частният обвинител е бил наблюдаващ прокурор по друго досъдебно производство (№ 53-Сл./2009 г., по описа на Пловдивска военно-окръжна прокуратура) с обвинения по чл. 311 от НК и др., по които подсъдимият Г. е оправдан.
В първия от инкриминираните документи – жалба на подсъдимия до главния прокурор от 14.05.2010 г. (вх. № 16387/04 от 18.05.2010 г.; (л. 63-67, т. VІ от д.п.)) не се споменава името на частния обвинител Д. Б., нито описание на престъпление в което той да е набеден. Мнението на подсъд. Г., изразено в началото на същата жалба, според което до произнасяне по искане за отвод следователят и наблюдаващият прокурор (вероятно се има предвид частният обвинител Б.) могат да извършват само неотложни действия, а нарушението на чл. 53, ал. 3 от НПК от разследващите представлява престъпление, не е правилно. Публичната власт в пункт VІ.3 от обвинителния акт е описала признаците от състава по чл. 282, ал. 1 от НК, но конкретни факти и обстоятелства в подкрепа на обвинението не се откриват в съдържанието на инкриминираната жалба. Апелативният съд е приел това обвинение за необосновано и е изменил съответната част от мотивите на оправдателната присъда (военният съд е построил тезата си върху липсата на надлежна проверка спрямо процесуалните действия на набедените магистрати).
Същата погрешна теза подсъд. Г. е развил и в следващия документ – жалба до главния прокурор от 06.07.2010 г. (вх. № 3627/10 от 09.07.2010 г. към вх. № 9717 от 09.07.2010 г., л. 100-106, т. ІХ от д.п.), с която е упрекнал прокуратурата, че не е повдигнала обвинение по чл. 282, ал. 2 от НК против поименно изброени прокурори и следовател, сред които и частният обвинител Б.. Подсъдимият не е изложил примерни и проверими факти за това престъпление. Обвинението по пункт VІІ.3 от обвинителния акт е несъставомерно и подсъдимият И. Г. законосъобразно е оправдан. Мнението на подсъдимия за осъществено престъпление по служба от негови колеги по дело, по което той самият е станал обвиняем, не е набедяване.
Последните два документа (пунктове VІІІ.2 и ІХ.3 на обвинителния акт) са протоколи от 26.07.2010 г. (л. 24-29, т. LX от д.п.) и от 04.08.2010 г. (л. 31-38, т. LX от д.п.) за предявяване на разследването по друго наказателно производство (д.п. № 53-Сл./ 2009 г.). Обвинителната власт отново е попълнила диспозитивите на обвинителния акт с несъществуващи твърдения, които не се откриват в съдържанието на инкриминираните документи. Правният извод на въззивния съд, че вписаните в протоколите изявления на подсъдимия с отрицателна оценка за прокурор Б. и за други колеги не съставлява набедяване, се споделя изцяло от касационния съд.
Не е допуснато претендираното от жалбоподателя нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Касационната жалба е неоснователна.
4. Частните обвинители В. С. и Д. Д. настояват за увеличаване на наказанието на подсъд. Г. като прекомерно ниско.
Изложените в жалбите им съображения за служебното положение на дееца – прокурор във военно-окръжна прокуратура с високо призвание на професията към обществото и в борбата с престъпността, професионалният му стаж в системата на правосъдие, продължителният период от време на осъществяване на набедяването, причинените с престъплението негативни последици за набедените лица в професионалния и в личния им живот, се споделят изцяло от касационния съд. Изброените обстоятелства, макар и да не са посочени изрично в мотивите на присъдата, индивидуализират наказателната отговорност на подсъдимия И. Г.. Без съмнение те утежняват степента на обществена опасност на деянието и на дееца и способстват за определяне на наказанието в подбрания размер от една година и шест месеца лишаване от свобода и обществено порицание. Предходните съдебни състави също са приели извършеното набедяване за престъпление с висока степен на обществена опасност.
Повечето обстоятелства посочени от частните обвинители характеризират личността на дееца. Неговата обществена опасност се преценява съобразно всички признаци – както от отегчаващите, така и от смекчаващите. В мотивите на присъдата (с. 80) са описани множество смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства. Съвкупно те характеризират подсъд. И. Г. като лице с ниска степен на обществена опасност, а извършеното от него престъпление – за изолирана проява в живота му и резултат на „злонамерени и неприязнени подбуди“, насочени към всички негови колеги работили по друго делото, по което той е бил обвиняем по чл. 311 от НК и др. (впоследствие оправдан).
Изброените от първоинстанционния съд смекчаващи обстоятелства (основно за личността на дееца) преобладават сред общия обем от индивидуализиращи предпоставки и правилно наказанието е определено при значителния им превес над отегчаващите обстоятелства, което е наложило санкция в размер близък до минимално предвидения в чл. 286, ал. 1 от НК.
Към индивидуализиращите предпоставки следва да бъде прибавено и още едно обстоятелство, което има изключителен характер – продължителността на делото.
Провежданото повече от девет години наказателно производство (посочено и от защитата на подсъдимия в касационните прения) представлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, със свое самостоятелно значение в санкционния процес. Подсъдимият няма собствен принос за несвоевременното приключване на делото.
Макар това обстоятелство да не е изрично посочено в атакуваните съдебни актове, същото препятства завишаването на санкцията, в какъвто смисъл са исканията на частните обвинители С. и Д.. Касационният съд счита, че продължителността на процеса, заедно с временното отстраняване на подсъд. И. Г. от длъжност, са изиграли своеобразна възпитателна роля върху него за преосмисляне на престъпното поведение и за въздържане от други подобни прояви.
Определените с присъдата наказания от една година и шест месеца лишаване от свобода и обществено порицание са съответни на тежестта на извършеното престъпление и на личността на дееца. Те могат да способстват за постигане на целите по чл. 36 от НК. Професионалното качество на подсъдимия и заетостта му в сферата на правосъдие сами по себе си не са в състояние да наложат увеличаване на санкцията след близо десет годишен период от извършване на престъплението. Затова и касационният съд прие за неоснователни жалбите на частните обвинители в тази им част.
От друга страна, продължителността на наказателния процес, макар и изключително обстоятелство, не налага извод за несъответствие между законово предвидената най-ниска санкция и действително наложената, поради което наказанието и понастоящем правилно е определено по реда на чл. 54 от НК. Изключителността е само един от възможните признаци за индивидуализация по чл. 55 от НК. Другият – съпоставката между тежестта на престъплението и предвидената за него санкция да позволяват извод за несъразмерност по начин, по който и най-лекото наказание да е несъответно на обществената опасност на деянието и на дееца, не е приложим в конкретния казус.
ІІ. По жалбата на подсъдимия И. Г.
Пред касационната инстанция подсъдимият подновява възраженията си, които е направил в първоинстанционното и във въззивното съдебни производства и чиято основателност е отхвърлена с логични и убедителни съображения.
Жалбоподателят е насочил усилията си към правилността на някои действия на разследващите органи и нарушения в предишни съдебни производства по които са постановени актове. Липсват обаче доводи по същество на извършеното престъпление и личното участие на подсъд. Г. в него. Извън пределите на касационната проверка остават въпросите, свързани с наказателна отговорност на подсъдимия за деянията, в чието осъществяване е признат за виновен, защото неговата жалба не съдържа доводи против правилното приложение на материалния закон (освен за разновидността на умисъла, съображения за което са изложени по-долу – ІІ-18). Ето защо, отсъствието на конкретни аргументи в жалбата на подсъдимия и в протеста на прокуратурата срещу извършеното набедяване и неговото авторство не предпоставят излагането на касационни съображения спрямо необжалваната част на съдебните актове съобразно основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
5. В началото на касационната жалба подсъд. Г. прави възражение за съществено процесуално нарушение допуснато на досъдебното производство с разпитите на свидетели които имат качеството на следователи и прокурори. Подкрепя тезата си с цитат от съдебната практика, но не е съобразил, че решеният казус е съвсем различен от разглеждания, а липсата на конкретни аргументи в подкрепа на твърдението му прави касационната проверка невъзможна.
В настоящото наказателно производство са разпитани като свидетели заемащият поста главен прокурор в периода 2006-2012 г., прокурори от Върховната касационна прокуратура, от Военно-апелативната прокуратура, Пловдивската военно-окръжна прокуратура, Софийската военно-окръжна прокуратура, следовател от Окръжната следствена служба към ВОП-Пловдив, съдия от окръжен съд, разследващ полицай и полицейски служители. Призоваването им е било необходимо с оглед вида на повдигнатото обвинение, профе