1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 208
гр. София, 07 ноември 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
При участието на секретаря Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдията Мина Топузова
наказателно дело № 769/2016 година.
Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК по постъпила касационна жалба от подсъдимия Б. Н. Н. чрез служебен защитник адв. А. П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд, с която подсъдимият е признат за виновен и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 58а от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири години при първоначален строг режим в затвор.
С подадената касационна жалба се иска изменение на въззивното решение като се намали наложеното на подсъдимия наказание. Алтернативно се настоява за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Излагат се доводи, които се отнасят към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК.
Жалбата се поддържа в съдебно заседание на касационната инстанция на посочените основания и със същите аргументи лично от подсъдимия и неговия служебен защитник.
Прокурорът счита жалбата за неоснователна. Пледира въззивното решение да бъде оставено в сила като законосъобразно.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 73 от 14.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 5124/2015 г., Софийски градски съд е признал подсъдимия Б. Н. Н. за виновен в това, че на 27.08.2015 г., около 13:00 ч., в [населено място], на ул. „“ в близост до № 18 отнел чужда движима вещ – един брой златен ланец на стойност 980.00лв. от владението на С. В. В. с намерение противозаконно да го присвои като употребил за това сила и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири години. На основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по обвинението към момента на извършване на деянието да е осъждан повече от два пъти. Постановено е на основание чл. 61, т. 2 вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС подсъдимият да изтърпи наложеното наказание „лишаване от свобода“ в затвор при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото.
С обжалваното въззивно решение № 232 от 07.06.2016 г. на Апелативен съд – гр. София, постановено по в.н.о.х.д. № 403/2016 г., присъдата е потвърдена и на основание чл. 59, ал. 1 от НК от определеното наказание е приспаднато времето, през което Н. е бил задържан под стража, считано от 27.08.2015 г. до влизане в сила на присъдата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК
Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият признал изцяло фактите по обвинението. Градският съд законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК, като на основание чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК е установил, че направеното от подсъдимия самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства.
В т.8.1. на ТР № 1/2008г. ВКС е приел, че с признаването на фактите по обвинението подсъдимият доброволно и съзнателно сам се лишава от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира обезпечаването им чрез доказателствени искания, като в замяна получава по – благоприятно наказателно правно третиране. Обратното обосновава липса на действително направено при условията на чл. 371, т. 2 НПК самопризнание и съставлява непреодолима преграда за провеждане на диференцираната процедура.
Провеждането на първоинстанционното съдебно производство съгласно посочената диференцирана процедура предопределя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивната проверка. При установено изпълнение на лимитираните в Глава двадесет и седма от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. В този смисъл твърденията за нарушения по чл.13 и чл.14 от НПК са недопустими.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК
В мотивите на въззивното решение съдът е изложил подробни аргументи относно наложеното на подсъдимия наказание, обсъждайки и възраженията във въззивната жалба. Като краен извод въззивната инстанция се е солидаризирала с изводите на първостепенния съд относно размера на наложеното наказание. Съгласно чл. 348, ал. 5, т. т. 1 и 2 от НПК, касационното основание за явна несправедливост на наказанието е налице когато наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК или неправилно е приложено или отказано прилагането на условното осъждане.
В случая, нито една от тези хипотези не е налице. Определеното от първоинстанционния и потвърдено от въззивния съд наказание е съответно на извършеното от подсъдимия и на целите на наказанието по чл.36 от НК. Наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства (високата обществена опасност на деянието, механизма на осъществяването му, престъпната упоритост и изградени престъпни навици на подсъдимия – извън обуславящите правната квалификация за опасен рецидив) не позволява определянето на наказанието в рамките на минималния предвиден за престъплението размер, за каквото се настоява в касационната жалба.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 232 от 07.06.2016 г. на Апелативен съд – гр. София, постановено по в.н.о.х.д. № 403/2016 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: