– 2 –
РЕШЕНИЕ
№ 209
гр. София 22.05.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 26.09.2018 (двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3635 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7080/24.042017 година, подадена от В. А. Н., срещу решение 337/13.02.2017 година на Апелативен съд София, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4300/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд София е потвърдил решение № 8894/23.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 4734/2014 година, с което В. А. Н., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е осъден да заплати на И. Г. Б. сумата от 15 000.00 €, представляваща неизплатена главница заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.06.2013 година до окончателното плащане, както и сумата от 2118.68 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.09.2012 година до 14.06.2013 година, като наред с това е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, в която е посочено, че то е постановено при участието на О. М., като трето лице помагач на страната на Н., като е прекратил производството по делото в тази му част.
В подадената от В. А. Н. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от И. Г. Б. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен.
Ответникът по касационната жалба И. Г. Б. не е подал отговор на същата, като в проведеното открито съдебно заседание е изразил становище че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея въззивно решение да бъде потвърдено.
В проведеното открито съдебно заседание третото лице-помагач, на страната на В. А. Н., а именно О. М. изразява становище по касационната жалба, идентично с това на И. Г. Б…
В. А. Н. е бил уведомен за обжалваното решение на 23.03.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7080/24.042017 година, като 23.04.2017 година е неприсъствен ден (неделя) Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 638/10.08.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това дали при оттеглянето на исковата претенция спрямо един от ответниците по делото, който е обикновен другар, на другия ответник, извършено в хода на първоинстанционното производство, но след подаването на отговора на исковата молба, е допустимо втория ответник да го привлече като трето лице помагач първия такъв или това е недопустимо с оглед пропускането на срока по чл. 219, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 133 от ГПК. Във връзка с този въпрос следва да се има предвид, че по смисъла на закона третото-лице помагач не е главна страна в производството и то може да се развие без негово участие. Третото лице-помагач е от допълнителните страни в производството, които не са страни в материално правоотношение, което е предмет на исковото производство, като не притежават и право на иск за защита на това право. Това трето лице встъпва или се привлича в производството за да подпомага в свой интерес главната страна в полза на която е встъпило или която го е привлякла. Същото трябва да има интерес от постановяване на решение в полза на главната страна, която подпомага, който трябва да е пряк и да произтича от това, че съдебното решение ще окаже въздействие не само върху правното положение на главната страна, но и върху това на третото лице-помагач. Основните предпоставки за встъпването или привличането на третото лице-помагач, така както са уредени в разпоредбите на чл. 218 и чл. 219 от ГПК, са едни и същи, като разликата е в срока, в който третото лице може да се конституира като страна в производството. Доколкото встъпването на третото лице-помагач става по инициатива на самото лице, то законът е определил и по-дълъг срок, в който то може да встъпи като страна, а именно до приключване на съдебното дирене в първа инстанция. В този случай третото лице само се съгласява да бъде обвързано от извършените до момента на встъпването му процесуални действия и те да му бъдат противопоставими. При привличането обаче третото лице-помагач не става страна по собствена преценка, а по инициатива на привличащата го главна страна. Затова извършените до момента на конституирането му, без негово участие, процесуални действия няма да го обвързват и не са му противопоставими, освен при изрично заявено съгласие в този смисъл. Това налага и привличането на третото лице-помагач на по-ранен етап от производството, поради което срокът за това е определен с чл. 219, ал. 1 от ГПК, а именно с отговора на исковата молба от ответника и в първото по делото съдебно заседание от ищеца. С привличането на третото лице-помагач, привличащата го страна, цели да улесни защитата си срещу насрещната страна и при неблагоприятен за нея изход да обвърже третото лице, с обвързващата сила на мотивите по чл. 223, ал. 2 от ГПК и по този начин да обезпечи положението си в един последващ процес между нея и третото лице. Затова ако привличащата страна и третото-лице помагач са вече обвързани или ще бъдат обвързани от мотивите на съдебното решение на друго правно основание поради липса на интерес, а когато обвързаността е вече настъпила и като несъвместимо със същата.
Поначало страните в процеса придобиват това процесуално качество, което следва от естеството на материалните правоотношения, предмет на делото, а оттам и обвързаността им от постановеното решение следва да се определи с оглед на това им качество, а не с оглед на изрично посоченото от страните или съда такова. Съгласно чл. 215 от ГПК иск може да бъде предявен от няколко ищци или срещу няколко ответници, ако предмет на спора са общи техни права или задължения, или права и задължения, които почиват на едно и също основание. В тези случаи е налице множество от процесуални правоотношения, които се развиват чрез едно и също производство. В случаите на необходимо другарство по чл. 216, ал. 2 от ГПК, постановеното по делото съдебно решение, следва да е едно и също по отношение на всички другари, като в този случай, в отношенията помежду си, те ще са обвързани от установителната сила на мотивите на решението и без да е необходимо да се конституират като трети лица-помагачи, един на друг. При обикновеното другарство по чл. 226, ал. 1 от ГПК съществува правило за самостоятелност на другарите, което отразява самостоятелността на тяхното материалноправно положение. Затова всеки от другарите действа самостоятелно, като неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Съществуващата общност на правата или задълженията, или на основанието води до съществуването на факти, които са общи за всички обикновени другари факти, които трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Това от своя страна сочи, че по отношение на основаните на тези факти правни изводи също трябва да бъдат еднакви спрямо всички другари.
Посочената обвързаност на обикновените другари от установените с решението общи факти намира отражение и при обжалването на решението. Поради възможността, а не наложителността на еднакво решение по делата на другарите, постановяването на общо въззивно решение и отмяна на първоинстанционното и по отношение на необжалвалите другари на въззивника може да стане на основание на общите за тях факти. Затова съгласно чл. 265, ал. 1 от ГПК всеки от другарите по делото може не по-късно от първото заседание във въззивната инстанция да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. За да се осигури възможността за присъединяване към жалбата, въззивният съд призовава обикновените другари за съдебно заседание, конституирайки ги като участници във въззивното производство (не като страни-въззивници или въззиваеми, а наред с въззиваемите и без да им се връчва препис от въззивната жалба)-(решение № 126/18.06.2012 година, постановено по гр. д. № 1198/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.)-В този случай първоинстанционното решение не влиза в сила по отношение на необжалвалите обикновени другари не от изтичането на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, а от изтичането на срока за присъединяване по чл. 265, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 217 от ГПК и чл. 221, ал. 2 от ГПК съдът преценява противоречията между действията на другарите по отношение на общите факти и противоречието между действията на подпомаганата и подпомагащата страна по един и същи начин. Затова и с оглед на посоченото по-горе обикновените другари са обвързани във вътрешните си отношения от фактическите констатации на съда относно общите факти съдържащи се в мотивите на решението. Възможно е между самите другари да съществува спор относно общите факти, като насрещната страна не обжалва постановеното по делото решение. Начин за разрешаването на този спор и за преодоляване на обвързаността от общия факт, ако констатациите на съда не съответстват на действителното положение е посочен в мотивите към т. 2 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС. В същото е посочено, че е възможно предмет на въззивното производство да не бъде само основния спор между насрещните главни страни, а и вътрешните отношения между обикновените другари, който спор е породен от различното решение по делата им. Например при пасивната солидарност на задължението за поправяне на вреди от неколцина-физически или юридически лица, един от ответниците е бил осъден да заплати обезщетение, а по отношение на другия искът е бил отхвърлен. При тази хипотеза осъденият, може да обжалва не уважаването на иска срещу него, а отхвърлянето му срещу другия ответник с оглед солидарното му осъждане с него, без първоинстанционното решение да е било обжалвано от ищеца. В този случай във въззивното производство като насрещна страна ще бъде конституиран обикновения другар на въззивника, на който в това му качество ще следва да се връчи препис от въззивната жалба.
С оглед на посоченото отношенията между обикновените другари в производството са сходни с отношенията между подпомаганата страна и третото лице-помагач, като и двете групи страни са обвързани от установените в мотивите на решението фактически констатации. Наистина при обикновените другари тази обвързаност се разпростира само по отношение на общите за тях факти, но имено това са фактите, които биха обусловили и интереса от привличането на трето лице, което би имало качеството на обикновен другар, ако искът бе предявен и срещу него, като трето лице-помагач на страната на ответника. Така съществуващата възможност за обвързване на обикновените другари от фактическите констатации на съдебното решение не дава възможност за това същите да бъдат конституирани едновременно с това като трети лица-помагачи един на друг. Тази невъзможност обаче ще отпадне ако производството по отношение на някой от обикновените другари бъде прекратено, тъй като той няма да се счита обвързан от постановеното по спора решение. Затова от този момент ще възникне правото на обикновения другар, да привлече този, по отношение на който производството по делото е прекратено като трето лице-помагач. Без да може да направи това той няма да може да обвърже другия с установените с решението по спора фактически констатации, а наред с това съществуващата до този момент невъзможност за това не се дължи на негови действия или бездействия. Наистина чл. 219, ал. 1 от ГПК ограничава срока, в който ответникът по иска може да иска привличането на трето лице-помагач, до изтичането на срока за отговор на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Видно обаче от чл. 133 от ГПК обаче пропускането на този срок не винаги е фатално. Ответникът би могъл да привлече трето лице-помагач и след изтичането на този срок ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. От това следва, че главната страна може да привлече трето лице-помагал и след изтичането на срока по чл. 219, ал. 1 от ГПК, ако са съществували обективни пречки за привличането му в този срок. Именно такова обективно съществуващо обстоятелство е това, че третото лице, чието конституиране се иска първоначално е имало качеството на обикновен другар по делото, което е било пречка за привличането му и като подпомагаща страна. Отпадането на същото дава възможност да се иска привличането на трето лице-помагач и след изтичането на срока по чл. 219, ал. 1 във връзка с чл. 131, ал. 1 от ГПК, но тази възможност не е неограничена във времето. Страната трябва да привлече третото лице-помагач най-късно в първото насрочено след отпадане на пречката открито съдебно заседание или с отговора на действието на довело до отпадането й.
С оглед на горното при оттеглянето на исковата претенция спрямо един от ответниците по делото, който е обикновен другар, на другия ответник, извършено в хода на първоинстанционното производство, но след подаването на отговора на исковата молба, е допустимо втория ответник да привлече като трето лице помагач първия такъв, като това трябва да бъде направено най-късно в първото насрочено след прекратяването на производството открито съдебно заседание или с отговора действието довело до това прекратяване.
С оглед на така дадения отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд София е частично неправилно по следните съображения:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд София е приел, за установено, че между И. Г. Б. и В. А. Н. е бил сключен договор за заем, с който Б. като заемодател е предоставил на Н., в качеството му на заемател, сумата от 15 000.00 €, който факт се установявал от издадената от заемателя разписка от 29.10.2007 година. В разписката не било посочено основанието, на което се предоставя сумата, но от обективираното н т. 1 от споразумение от 17.10.2012 година изявление на В. А. Н., че на 29.10.2012 година той е получил от И. Г. Б. сумата от 15 000.00 €, представляваща предмет на сключен между тях договор за паричен заем, като получаването на сумата е било обективирано в издадена от заемателя разписка от същата дата. В същото споразумение бил обективиран договор между И. Г. Б. и О. М. за встъпване в дълг по чл. 101, изр. 1, пр. 1 от ЗЗД, по силата на който М. поел задължение като солидарен длъжник, заедно с заемателя, да заплати на Б. сумата от 15 000.00 €, като задължението било разсрочено на седемнадесет месечни вноски, от които четири са били в размер на по 500.00 €, а останалите тринадесет в размер на по 1000.00 €.
От горепосочените доказателства се установявало, че В. А. Н. е длъжник по договора за заем, като се е задължил лично по него, а това негово задължение е било обезпечено чрез сключването на договора за встъпване в дълг, който О. М. е поел солидарно със заемателя задължение към заемодателя И. Г. Б.. В случай, че Н. бил действал като пълномощник на Б., респективно като посредник или доверител по мандатно правоотношение с него, той нямало да признае в споразумението от 17.10.2012 година и което било сключено почти пет години след подписването на разписката, че е страна по заемното правоотношение. Представената от Н. разписка от 29.10.2012 година, че е предал получената от И. Г. Б. сума на О. М., със задължение последният да я върне на И. Г. Б., представлявала частен свидетелстващ документ, който нямал материална доказателствена сила и не била годна да установи правнорелевантни факти. От друга страна със сключването на споразумението от 17.10.2012 година О. М. е встъпил като солидарен длъжник във вече възникналото между И. Г. Б. и В. А. Н. заемно правоотношение. В случая било ирелевантно в какви облигационни правоотношения са встъпили Н. и М. и за какви цели е била предоставена на първия от тях сумата от 15 000.00 €.
В. А. Н. бил оспорил истинността, в частност верността на обективираното в разписката от 29.10.2007 година и споразумение то от 17.10.2012 година свое изявление за знание (че е получил процесната сума в заем), което по своето правно естество представлявало признание за неизгоден за него факт, като бил поискал да опровергае това признание със събиране на гласни доказателствени средства. Такива обаче били недопустими съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 и чл. 164, ал. 2 от ГПК, тъй като липсвало дадено съгласие за това от страна на И. Г. Б..
С нотариална покана от 17.09.2012 година И. Г. Б. бил поканил В. А. Н. да му върне заетата сума от 15 000.00 € в десетдневен срок от получаването й, което станало на 18.09.2012 година. Затова Н. дължал връщането на сумата и бил в забава за това задължение от 30.09.2012 година.
Тези изводи на състава на Апелативен съд София следва да бъдат споделени . Видно от представената разписка на 29.10.2007 година В. А. Н. е получил от И. Г. Б. сумата от 15 000.00 € срещу месечна лихва 2 %, платима на 30-то (тридесето) число на месеца. Таиз разписка е подписана и от двете страни, участвали в предаването и приемането на семата. Затова тя се ползва с обвързваща сила по отношение на това, че материализираното в нея изявление е направено от тези лица. Същата разписка установява и неизгоден за Н. факт, а именно получаването на сумата. В тази си част тя има характера на свидетелстващ документ, който съдържа направено от издателя си извънсъдебно признание, поради което съдържащото в нея изявление е противопоставимо на Н.. Разписката удостоверява само един от двата елемента на договора за заем, а именно факта на реалното предаване на сумата. За отношенията между страните по повод на това предаване може да се съди само по поетото от Н. задължение да заплаща лихва за получената сума, което е характерно за договорите за заем-чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Тези отношения обаче изрично са посочени в сключеното между И. Г. Б., В. А. Н. и О. М., датирано от 17.10.2012 година, с нотариална заверка на подписите № 110 942/17.10.2012 година и № 11 089/20.12.2012 година, двете на И. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Благоевград, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. В него е посочено, че на 29.10.2007 година И. Г. Б. е предоставил на В. А. Н. заем в размер на 15 000.00 €, по който е договорена месечна лихва от 2.00 %, платима на тридесето число на месеца. Материализираното в това споразумение изявление за съществуването на договор за заем е противопоставимо на Н., по същите съображения, посочени по-горе относно разписката от 29.10.2007 година.
С посочените две писмени доказателства се установява, че В. А. Н. е получил в заем от И. Г. Б. сумата от 15 000.00 €. Опровергаването на направените в тези документи изявления не може да бъде извършено със свидетелски показания предвид забраната на чл. 164, ал. 1 т. 6 от ГПК и липсата на съгласие за това от насрещната страна по чл. 164, ал. 2 от ГПК. Затова са останали недоказани твърденията на В. А. Н., че сумата му е била предадена от И. Г. Б. не по сключен между тях договор за заем, а на друго основание и в друго качество. Наред с това няма доказателства и за обстоятелството, че сключения договор за заем е симулативен.
Същевременно в споразумението от 17.10.2012 година е посочено, че О. М. встъпва на основание чл. 101 от ЗЗД, като съдлъжник в задължението на В. А. Н. по договора за заем, като същият ще изпълни задължението за плащане на главницата на вноски, като окончателната е следвало да бъде направена до 10.05.2014 година. Посочения в споразумението текст от закона и посочването, че О. М. встъпва като съдлъжник, сочи на това, че е налице встъпване в задължението по смисъла на чл. 101 от ЗЗД, а не заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД. Този извод не се променя от обстоятелството, че от тълкуването на споразумението може да бъде направен извод, че вноските за погасяване на задължението трябва да бъдат правени от О. М.. На първо място в споразумението липсва текст, който изрично да освобождава Н. от задължението му по договора за заем, а на второ място в него изрично е посочено, че при забава на която и да е вноска с повече от един месец изцяло или отчасти И. Г. Б. има правото да прекрати едностранно действието му и да предяви иск за задължението против В. А. Н. и О. М., в качеството им на солидарни длъжници. С оглед на това обстоятелството, че О. М. е поел задължението да внася вноските не е освободило В. А. Н. от отговорност и е въпрос на вътрешни отношения между двамата, които са довели до встъпването в дълг. За съществуването на такива отношения сочи и представената от Н. разписка от 29.10.2007 година за това, че на посочената дата е предал на О. М. сумата от 15 000.00 €, получена от И. Г. Б., като М. се задължавал да заплаща на Б. месечна лихва в размер на 2 % платима до 30-то число на месеца, както и да върне сумата. Тази разписка не води до опровергаване на изявленията на страните по последващото споразумение и само въз основа на нея не може да бъде направен извод, че сключеният договор за заем е бил между И. Г. Б. и О. М., като В. А. Н. е бил само посредник при предаването на сумата.
С оглед на това е установено, че В. А. Н. е получил от И. Г. Б. в заем сумата от 15 000.00 €, която не е върнал в определения с нотариална покана с рег. № ****/17.09.2012 година на М. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Благоевград, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара десетдневен срок от връчването й, което е станало на 18.10.2012 година. Предвид на това от 29.10.2012 година Н. е в забава и дължи обезщетение за същата, което се претендира в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, а размерът й да предявяването на иска на 14.06.2013 година е определен чрез заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице С. А. М..
Неоснователно е твърдението на В. А. Н. за допуснато от въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Наистина същият не е призоваван за проведеното на 31.01.2017 година по реда на чл. 56, ал. 3 от ГПК. Това съдебно заседание обаче е насрочено, след като в предшестващо съдебно заседание на 29.11.2016 година не е даден ход на делото, тъй като В. А. Н. бил оттегли пълномощията на процесуалния си представител, а освен това и заболял, което правело невъзможно явяването му в заседанието. За същото Н. е бил редовно призован-получил е призовката на 14.11.2016 година. Затова и тъй като отлагането е извършено в съдебно заседание за следващото такова на 31.01.2017 година В. А. Н. е бил редовно призован по реда на чл. 56, ал. 2 от ГПК.
С оглед на това решението на Софийския апелативен съд следва да бъде потвърдено в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по съществото на предявените по делото искове.
По отношение на третото лице-помагач въззивният състав на Софийския апелативен съд е приел, че първоначално И. Г. Б. е предявил при условията на обективно и субективно пасивно кумулативно съединяване осъдителни искове срещу В. А. Н. и О. М. за тяхното солидарно осъждане. С отговора си на исковата молба Н. не бил поискал привличането на М. като трето лице помагач в процеса. Производството срещу О. М. е било прекратено с влязло в сила определение от 29.05.2014 година, на основание чл. 232 от ГПК, поради оттегляне на иска срещу него. Макар да този момент В. А. Н. и И. Г. Б. да имали качеството на главни страни в производството всеки един от тях имал правен интерес да привлече в преклузивния срок по чл. 219, ал. 1 от ГПК другия, както и по аргумент от чл. 291, ал. 3 от ГПК и чл. 127, ал. 1 от ЗЗД да предяви срещу него обратен иск при условията на евентуалност за заплащане на сумата съобразно съществуващите между тях вътрешни отношения. Само по този начин мотивите на съдебното решение щели да обвържат двамата ответници по силата на чл. 223, ал. 1 от ГПК. Законът не ограничавал възможностите за привличането като трето лице помагач на главна страна в производството от друга такава страна, когато двете участват в производството в едно и също процесуално качество. Тъй като искането на В. А. Н. за привличането на О. М. като трето лице помагач било направено след изтичането на преклузивния срок за това производството в тази му част било недопустимо.
Безспорно е, че първоначално исковата молба е била предявена срещу В. А. Н. и О. М., като е искано същите да бъдат солидарно осъдени да заплатят на И. Г. Б. сумите, предмет на иска. Затова двамата са имали качеството на обикновени другари. С молба вх. № 69 235/27.05.2014 година искът срещу О. М. е оттеглен, като с определение от 29.05.2014 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д.. № 4734/2014 година, производството по отношение на него е било прекратено. Това определение е било съобщено на В. А. Н. на 30.06.2014 година, като с молба вх. № 82 826/04.07.2014 година, подадена по пощата на 02.07.2014 година той е поискал привличането на О. М. като трето лице-помагач. С определение от 20.01.2015 година това негово искане е било уважено. С оглед на тези действия на страните и първоинстанционния съд, както и предвид дадения по-горе отговор на правния въпрос, трябва да бъде прието, че искането за привличане на О. М. като трето лице-помагач е направено своевременно и не е преклудирано както е приел състава на Апелативен съд София. Затова въззивното решение трябва да бъде отменено в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, в която е посочено, че то е постановено при участието на О. М., като трето лице помагач на страната на Н., като е прекратено производството по делото в тази му част. След тази отмяна трябва да се постанови друго такова, с което да се посочи, че решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на В. А. Н., а именно О. М..
С оглед на крайния изход на спора съдът намира, че не следва да присъжда разноски на страните за настоящето производство, а същите трябва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение 337/13.02.2017 година на Апелативен съд София, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4300/2016 година в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение № 8894/23.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 4734/2014 година в частта му, в която е посочено, че то е постановено при участието на О. М. от [населено място],[жк], [улица], като трето лице помагач на страната на В. А. Н. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], като е прекратено производството по делото в тази му част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на В. А. Н. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], а именно О. М. от [населено място],[жк], [улица].
ПОТВЪРЖДАВА решение 337/13.02.2017 година на Апелативен съд София, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 4300/2016 година в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на В. А. Н. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], а именно О. М. от [населено място],[жк], [улица].
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.