Р Е Ш Е Н И Е
№ 213
гр. София, 11 февруари 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова
Милена Панева
при участието на секретаря Марияна Петрова и
на прокурора Атанас Гебрев,
изслуша докладваното от председателя Капка Костова
касационно дело № 827 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по саморъчно изготвена от подсъдимия Д. И. К. жалба (наречена „молба“) и три допълнения към нея, приети по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК, както и по жалба на защитника на подсъдимия – адвокат Н. Н. от АК – [населено място], срещу решение № 187 от 08 май 2018 година на Софийския апелативен съд (САС), по внохд № 1491 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда от 30 октомври 2017 година на Софийския градски съд (СГС), НО, 20-ти състав, постановена по нохд № 2577 / 2017 година по описа на този съд.
Касационната жалба на подсъдимия К. и допълненията към нея съдържат недоволството на жалбоподателя от осъждането му по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 2 от НК, със съображения за ненадлежност на приетите от съда за установени факти и осъждането му на базата на противоречиви доказателства, най-вече показанията на свид. М. Д., чиято отговорност във връзка с инкриминираното деяние не е коментирана от съда, въпреки наличието на данни по делото за ангажирането й. Твърди се също игнориране от въззивния съд на депозираните пред него показания на свид. К., както и липса на преки доказателства за съпричастност на подсъдимия към държането на инкриминираните наркотични вещества – напр. дактилоскопни следи. Тези възражения сочат на позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Съответна на него е и претенцията на подсъдимия за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване по повдигнатото му обвинение.
Касационната жалба на защитника на подсъдимия К. съдържа формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се неправилност на изводите по фактите в резултат на пороци при анализа на доказателствата, без да се сочи в какво се изразяват те и кои доказателствени източници се визират. Като конкретно възражение е посочено единствено несъответствие на съдържанието на обвинителния акт на изискванията на чл. 246 от НПК. Алтернативно се претендира отмяна на присъдата и въззивното решение и оправдаване на подсъдимия К. по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Д. К. участва лично и със защитника си адвокат Н., който поддържа касационната жалба при заявените в нея касационни основания и отправени искания. Развива допълнителни съображения за наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при изготвяне на обвинителния акт и при анализа и оценката на доказателствата, най-вече гласните, произтичащи от показанията на свид. М. Д. и на свидетелите Д. и Н. Д..
В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият К. заявява невиновност по повдигнатото му обвинение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни, доказателствения анализ за правилен, а определеното наказание за справедливо, поради което моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Първоинстанционният съд е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия Д. И. К. за това, че на 14. 09. 2016 година, в [населено място], без надлежно разрешително, държал с цел разпространение, високорискови наркотични вещества – хероин с общо тегло 1.02 грама, разпределен в десет обекта, на стойност 91. 80 лева и амфетамин с общо тегло 1.55 грама, разпределен в 23 обекта, на стойност 46. 50 лева и деянието е извършено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК, като на основание чл. 354а, ал. 2, т. 4 във вр. чл. 1, предл. 4 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на шест години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг“ режим и на глоба в размер на 20 000 (двадесет хиляди) лева. Приспаднал е времето, през което подсъдимият е задържан по ЗМВР и в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Съдът е постановил, на основание чл. 354а, ал. 6 от НК, отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението и неговото унищожаване след влизане на присъдата в сила. Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия К..
Присъдата е атакувана пред въззивния съд от подсъдимия и от неговия защитник с твърдения за неправилност, незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното наказание. След извършена проверка, вкл. проведено съдебно следствие, въззивният съд е постановил атакуваното сега по касационен ред решение, с което е потвърдил изцяло присъдата на първоинстанционния съд.
Касационните жалби на подсъдимия К. и защитника му адвокат Н. са допустими, защото са подадени от надлежни страни съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК и в предвидения в закона срок по чл. 350, ал. 2 от НПК.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
Преди всичко, следва да се отрази констатацията, че възраженията в жалбата на подсъдимия К. и допълненията към нея са напълно идентични с наведените и пред въззивния съд. Били са предмет на въззивната проверка и са получили надлежни отговори в решението на съда, изготвено съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Обстоятелството, че не удовлетворяват защитната теза, очевидно е повод за упражняване правото на касационно обжалване и повторното им релевиране пред касационната инстанция.
Що се касае до жалбата на защитника на подсъдимия, тя е лишена от конкретика до степен да не позволява извършването на касационна проверка. Все пак, извън общо формулираните възражения за „множество противоречиви факти и доказателства“ и „съществени нарушения на процесуалните правила в няколко насоки, които са ограничили правото на защита на подсъдимия К.“, може да се изведе конкретното възражение относно съдържанието на обвинителния акт, което, според защитата, е в разрез с изискванията на чл. 246 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС защитникът е развил доводи, напълно идентични с тези в касационната жалба и допълненията към нея на подсъдимия К., което позволява общото им обсъждане.
Доколкото възражението относно съдържанието на обвинителния акт касае надлежното очертаване на рамката на наказателното преследване чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, то следва да бъде обсъдено преди останалите възражения, свързани с доказателствената дейност на съда и формирането на изводите по фактите.
Настоящата инстанция намира, че съдържанието на обвинителния акт не търпи упрек като визирания в жалбата. В обстоятелствената му част (на л. 2) са изложени инкриминираните факти относно повода за извършената проверка от полицейските служители Д. и Н. Д., установените на мястото на престъплението лица (подсъдимият и свид. М. Д.), конкретното местонахождение на всеки, както и намерената в непосредствена близост до подсъдимия кутия от кибрит, заровена плитко под един храст, в която малко по-късно екипът по разследването установил инкриминираните наркотични вещества. Така че, внимателният прочит на съдържанието на обвинителния акт позволява извод за съответствие с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и удовлетворяване на критериите по т. 4 на ТР № 2 / 2002 година на ОСНК на ВКС, защото позволява на подсъдимия да разбере фактическите и правни параметри на обвинението и да организира защитата си, а това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 от НПК.
Акцентът в жалбата на подс. К. и допълненията към нея е поставен върху дадената от съда оценка на показанията на свид. М. Д. от досъдебната фаза на процеса и от съдебното разглеждане на делото, кредитирането на първите за достоверност и поставянето им в основата на присъдата при формиране на изводите на съда относно правнорелевантните факти. Жалбоподателят твърди, че съдът не е имал основание да стори това, тъй като свидетелят е наркозависим, психически неустойчив, бил е под натиск, а е и необективен поради негова заинтересованост от изхода на делото. Затова съдът е следвало да оцени като достоверни дадените пред съда показания, които са същностно различни.
Показанията на свид. М. Д. са източник на преки (според отношението им към главния факт на процеса) и първични (според източника им), доказателствени факти, тъй като свидетелят е възприел лично и непосредствено инкриминираното деяние. А дали и доколко тези показания са достоверни и следва ли да бъдат кредитирани и в кои техни части, е въпрос на друг вид оценъчна дейност в рамките на доказателствения анализ. Именно заради тяхното значение за разкриване на обективната истина по делото и с оглед вътрешната им противоречивост, първоинстанционният съд ги е подложил на изключително внимателен, задълбочен и подробен анализ (с. 10-12 от мотивите на присъдата) и в резултат е приел, че депозираните в хода на съдебното разглеждане на делото показания, в конкретно посочени техни части, са нелогични, необективни, не пресъздават вярно фактите от обективната действителност и не могат да бъдат кредитирани за достоверност. Съдът е дал вяра на депозираните на досъдебното производство показания на свидетеля пред разследващия орган и пред съдия по реда на чл. 223 от НПК, надлежно приобщени към доказателствената съвкупност. Оценил е тези показания като последователни и безпротиворечиви и е изложил убедителни съображения за това, анализирайки ги съобразно всички останали доказателства по делото, произтичащи от показанията на свидетелите Д. и Н. Д. (полицейски служители по линия на наркотиците в районното управление), на свид. Я. (поемно лице), на свид. В. (съкварталец на подсъдимия и посочен от него като действителния разпространител на наркотици в района). Всички те са обсъдени от първоинстанционния съд според действителното им съдържание, поради което въззивният съд не е имал основание да не се съгласи с техния анализ и оценка за достоверност, защото тя се основава на констатации за тяхната логичност, последователност и безпротиворечивост и кореспондира със съдържанието на останалите доказателства – протокол за оглед и изземване (л. 24-25 от ДП), писмените данни за осъжданията на свид. В. (л. 262 и сл. от нох дело), както и със заключенията на СПЕ (експерт К., л. 36 от ДП) относно свидетелската годност на М. Д. и на физикохимичните експертизи (експерти Г. и Н.). Изложени са и подробни съображения за това кои факти са приети за установени и въз основа на кои доказателства, които съображения няма причини да не бъдат споделени и поради това не се налага да бъдат повтаряни.
Така че, предходните съдебни инстанции са имали основание да кредитират за достоверност показанията на свид. М. Д., депозирани в хода на досъдебното производство, защото именно те кореспондират със съдържанието на всички останали доказателствени източници, посочени по-горе, независимо от наличието на известна степен на заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Това обстоятелство, наред с факта, че на свидетеля не е повдигнато обвинение, е основно съдържание на възраженията в касационната жалба на подсъдимия К. и допълненията към нея. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че поведението на свид. М. Д. не е предмет на изясняване в настоящето производство от гледна точка на евентуална негова лична отговорност, защото този въпрос се решава най-напред от прокурора и едва след това от съда.
Констатациите относно доказателствената обезпеченост на изводите на съда не се повлияват и от анализа на показанията на посочения от подсъдимия и допуснат от въззивния съд свидетел Ст. К. (л. 38 от внох дело), който отрича да се познава с подсъдимия, не живее в квартала, но заявява, че му е известно свидетелят М. Д. да продава наркотици за свид. В. (наричан „Р.“), а не за подс. К.. Не се подкрепя от данните по делото твърдението на подсъдимия, че тези показания са игнорирани от съда. Въззивният съд ги е обсъдил подробно, съобразно обясненията на подсъдимия, показанията на свид. В., данните за осъжданията му и времето на пребиваването му в местата за изтърпяване на наказания лишаване от свобода и е изложил убедителни съображения за отказа си да ги кредитира за достоверност (с. 16 от решението).
Вярно е отразеното в жалбата на подсъдимия, че по делото няма данни за извършвано експертно изследване за наличие на пръстови отпечатъци върху иззетите опаковки на дозите наркотични вещества. Независимо от това, по делото е налице достатъчен обем източници на преки доказателствени факти, които са позволили на съда да формира изводите си след подробен и задълбочен анализ, което той е сторил. Констатираните от съда противоречия в съдържанието на част от гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите М. Д., Я.) са обсъдени задълбочено и обективно, а оценката за тяхната доказателствена достоверност – изцяло или в отделни техни части, е обоснована от съда подробно и убедително (с. 10-15 от мотивите на присъдата, с. 12-16 от въззивното решение). В тази връзка, ВКС намира за необходимо да отбележи, че поначало не е невъзможно показанията на свидетел да бъдат кредитирани за достоверност само в една тяхна част, стига да са налице убедителни съображения за това. Оценката за достоверност се извършва на общо основание по вътрешно убеждение и зависи от всички установени по делото конкретни факти и обстоятелства, от наличието на логика и последователност в показанията и тяхната връзка с другите данни по делото. Като е кредитирал показанията на посочените свидетели в конкретно обсъдени и посочени части и е оценил като неподкрепени от други доказателства по делото тези показания в друга част, съдът не е опорочил изводите си за фактите и не е нарушил закона.
В заключение, следва да се отрази констатацията на настоящата инстанция, че съдържанието на мотивите на присъдата позволява извода, че доказателствата по делото, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени за достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. Поради това, въззивната инстанция не е имала причини да не утвърди фактическата правилност на постановената присъда. Въззивният съд е изложил в решението си подробни съображения по фактите, които позволяват проверка на тяхната правилност и на начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, още повече когато този съд не е достигнал до различни фактически изводи на базата на доказателствата по делото, а тези на първоинстанционния съд са формирани на надлежна доказателствена основа, каквато констатация настоящата инстанция прави.
Жалбите не съдържат конкретни доводи и съображения за неправилно приложение на закона, което е самостоятелно касационно основание. Независимо, настоящата инстанция констатира, че към надлежно установените по делото факти е приложена съответната правна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Съдът изключително прецизно е обосновал и квалификацията на деянието като „опасен рецидив“, отчитайки наличието на съвкупност от престъпления, за които подсъдимият К. е осъждан с влезли в сила присъди и посочвайки точно осъжданията в съвкупността, както и тези извън нея, обуславящи наличието на хипотезите по б. „а“ и по б. „б“ на чл. 29, ал. 1 от НК (с. 18 от мотивите).
В жалбите липсват и конкретни съображения във връзка със справедливостта на наложеното на подсъдимия К. наказание. Доколкото обаче подсъдимият оспорва ангажирането на наказателната му отговорност като цяло, настоящата инстанция провери параметрите и тежестта на тази отговорност и констатира, че индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и глоба е извършена при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанията са определени в рамките на предвиденото в закона, близо до минимално предвидените пет години за лишаването от свобода и при минимума от двадесет хиляди лева за глобата. Правилна е преценката на съда, че наличните по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия К. обстоятелства не биха могли да бъдат ценени като изключителни или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Наказанието като цяло не носи характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК и не предпоставя намеса в посока на по-голяма снизходителност по отношение на подсъдимия К..
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 187 от 08 май 2018 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 1491 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда от 30 октомври 2017 година на Софийския градски съд, НО, 20-ти състав, постановена по нохд № 2577 / 2017 година.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.