О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр. София, 23.02. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 741 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. И. и К. П. И. и по касационна жалба на В. С. М., Я. Г. Б. и С. Т. Я. срещу решение № 18/04.01.2011 г., постановено по гр. дело № 254/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено решение № 297/25.01.2010 г. по гр. дело № 1314/2006 г. на Софийския градски съд, вместо което е постановено осъждане на жалбоподателките да заплатят на [фирма], на основание чл. 54, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД и с чл. 203, ал. 2 от КТ, обезщетения за причинени имуществени вреди през различни периоди от време, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2006 г. до окончателното изплащане, както следва: жалбоподателките В. С. М., Я. Г. Б., М. П. И. и К. П. И. – солидарно – сумата 11 500 лв., представляваща 5 % от 230 000 лв., за периода 01.01.2003 г. – 22.04.2003 г.; жалбоподателките В. С. М., М. П. И. и К. П. И. – солидарно – сумата 1 300 лв., представляваща 5 % от 26 000 лв., за периода 23.04.2003 г. – 16.06.2003 г.; жалбоподателките В. С. М., С. Т. Я., М. П. И. и К. П. И. – солидарно – сумата 20 050 лв., представляваща 5 % от 401 000 лв., за периода 16.06.2003 г. – 31.12.2004 г.; жалбоподателките В. С. М., Я. Г. Б., С. Т. Я., М. П. И. и К. П. И. – солидарно – сумата 3 308.01 лв., представляваща 5 % от 66 160.18 лв. – платена лихва. С обжалваното въззивно решение жалбоподателките са осъдени солидарно да заплатят на ищеца и сумата 8 280 лв. – разноски по делото.
Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби (предвид и молбата за уточняването на втората от тях) се поддържат оплаквания, както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение, като се излагат подробни съображения в тази насока.
Ответникът по касационните жалби – ищецът [фирма] в отговора си поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите, като излага подробни съображения за това.
В писмените изложения на жалбоподателките по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, също се сочи недопустимост на обжалваното въззивно решение. В тази връзка в изложенията и в касационните жалби се поддържа следното: Жалбоподателките М. П. И. и К. П. И. считат, че въззивният съд се произнесъл по непредявен иск. С оглед на това, на първо място изтъкват, че твърденията на ищеца в исковата молба и в хода на процеса са, че наследодателят им П. И. е бил в трудово правоотношение с ищеца, за което са представени и доказателства и това е безспорно по делото. Поддържат, че наличието на трудов договор препятства възможността да се приложат правилата за деликта, тъй като кумулацията на договорна и деликтна отговорност е изключена. В тази връзка сочат, че доказването на деликтната отговорност не е предмет на разглеждане от въззивната инстация, която по същество се произнесла по непредявен иск. Същите две жалбоподателки поддържат, че в исковата молба, включително в петитума й, не била сочена солидарност между наследодателя им и останалите три ответници, а въззивният съд осъдил всички ответници да заплатят солидарно процесните суми, без да посочил в какво качество отговарят жалбоподателките М. и К. И.. Последните считат така постановеното въззивно решение за недопустимо и постановено по непредявен иск, без и в мотивите му да е обосновано наличие на солидарност. Жалбоподателките В. С. М., Я. Г. Б. и С. Т. Я. сочат, че произнасяйки се по предявените по делото частични искове, въззивният съд недопустимо посочил в диспозитива на решението си стойностите, формиращи пълните размери (100 %) на претендираните обезщетения. В тази връзка поддържат, че без да е бил валидно сезиран с искове в такъв размер, съдът постановил комплексен диспозитив, съчетаващ осъдителен акт по отношение на 5 % от вземането и установителен акт по отношение на оставащите 95 % от размера му. Считат, че влизането в сила на така постановеното решение формално би създало сила на пресъдено нещо в отношенията между страните за паричен размер на претенциите, какъвто не е предявен в процеса, което би дало основание на ищеца да твърди, че за 95 % от вземанията му е неприложим – например институтът на погасителната давност, каквото възражение може да се релевира хипотетично от страна на ответниците и в друго производство. Тези три жалбоподателки поддържат, че така изложеното от тях формира основание за обезсилване на обжалваното въззивно решение.
По повод оплакванията им за неправилност на обжалваното въззивно решение, в изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, и двете групи жалбоподателки сочат, че са налице допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателките М. П. И. и К. П. И., досежно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК се сочи, че същественият въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, “е свързан с правната квалификация на предявените искове”, като в тази връзка е посочено и е предствено (в препис) решение № 72/26.07.2007 г. по гр. дело № 840/2006 г. на ВКС, ІІ-ро гр. отд. В изложението на тези две жалбоподателки, обаче липсва ясна и точна формулировка на такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, “свързан с правната квалификация на предявените искове”. Вместо това, в изложението се преповтарят част от наведените с касационната им жалба, оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, предвид дадената от въззивния съд правна квалификация на предявените по делото искове. В изложението на същите две жалбоподателки, във връзка с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) възможно ли е солидарността между различни лица да възникне по силата на съдебно решение, при липса на изрична законова разпоредба; и 2) наследниците на починало лице, причинило вреда, за която отговаря при условията на солидарност с други лица, в какво качество и до какъв размер отговарят пред увреденото лице: а) заедно до размера на причинената вреда, но в степента, в която техният наследодател би отговарял, или б) всеки един наследник поотделно, наравно и солидарно с всички други лица, причинили вредата. Сочи се и че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, неразривно свързано с развитието на правото, обусловено от липса на съдебна практика в тази насока. В изложението на жалбоподателките В. С. М., Я. Г. Б. и С. Т. Я., във връзка с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) относно връзката на преюдициалност на наказателния спрямо исковия процес при престъпно поведение на делинквента; и 2) за разпределяне тежестта на доказване при исковете по чл. 203, ал. 2 от КТ с претенции, основани на умишлено или престъпно увреждане на имуществото на работодателя. В тази връзка са посочени и представени (в преписи) следните две влезли в сила съдебни решения: решение № 78/22.04.2008 г. по гр. дело № 14/2008 г. на Варненския апелативен съд и решение № 229/11.01.2011 г. по гр. дело № 337/2010 г. на Габровския окръжен съд. Посочени са и са представени (в преписи) и още четири решения на първоинстанционни и въззивни съдилища, но без отбелязване или доказателства те да са влезли в сила, като са посочени и още две решения, без същите да са представени (в преписи). Във връзка с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, в изложението на тези три жалбоподателки са формулирани следните два правни въпроса: 1) възможно ли е облигационната отговорност на делинквента при непозволено увреждане, което представлява и престъпление, да предхожда наказателната отговорност; и 2) възможно ли е без диференцирано доказване на действия, респ. бездествие на всеки от ответниците – длъжностни лица с различен статут и функции, да се формира извод за солидарната им отговорност за неизпълнение на техни задължения. Сочи се и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да уважи предявените по делото частични осъдителни искове за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, въззивният съд е приел следното: Предвид възприетите от него твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, апелативният съд е квалифицирал предявените искове като такива по чл. 54, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД и с чл. 203, ал. 2 от КТ, респ. приел е за неправилна, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка е изтъкнато, че съгласно чл. 54 от ЗЗД, лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил, както и че тази разпоредба е приложима при реализиране на отговорността, както на основание чл. 49 от ЗЗД, така и на основание чл. 200 от КТ – ако причинителите не са в трудови правоотношения с работодателя, или са в трудови правоотношения, но вредите са причинени умишлено или в резултат на престъпление (чл. 203, ал. 2, във вр. с чл. 202 от КТ), като за неуредените случаи се прилагат гражданските закони (чл. 212 от КТ). Посочено е и че в случая обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на ищцовата банка спрямо увреденото лице Б. [фирма] е била ангажирана извънсъдебно на основание чл. 49 от ЗЗД, като банката е възстановила на увреденото лице сумата 723 160.18 лв., от които: 548 000 лв. – неправомерно изтеглена от сметката на този клиент, 109 000 лв. – неосчетоводени внесени от него суми и 66 160.18 лв. – лихва върху неправомерно изтеглените и неосчетоводени суми; както и че за тези изплатени суми банката има регресен иск срещу преките причинители на умишлено причинената вреда. След анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за установено следното: Ответниците, включително наследодателят на ответниците И., са били през процесния период единствените служители в поделението на ищцовата банка в [населено място]. Прието е за безспорно, че като трудово задължение, с оглед длъжностната им характеристика, те са били упълномощени да събират, съхраняват, разходват или отчитат парични или материални ценности, като така дадените им пълномощия дават основание да се направи извод за фактически извършвана от тях отчетническа дейност. Посочено е, че основното възражение на ответниците е, че те не са допуснали противоправно поведение и че липсва причинна връзка между дейността им като банкови служители и настъпилата вреда, като е прието, че по делото не са ангажирани доказателства за това, твърдените от ищеца и констатирани от вещото лице – установени по делото банкови операции, да са извършени от други лица. Прието е и че в процесния случай, с оглед твърдението за умишлено причинена вреда, имуществената отговорност съгласно чл. 203, ал. 2 от КТ се осъществява по съдебен ред, като субсидиарно приложение намира нормата на чл. 45 от ЗЗД, предвид което, за да се приеме за основателна претенцията, следва да се установи наличието на следните кумулативни предпоставки: противоправно деяние, деец, причинена вреда, причинна връзка между деянието и вредата, и вина. Посочено е и че съгласно общите правила на деликтната отговорност, приложими в случая, вината се предполага до доказване на противното, като законът не предвижда различия досежно формата на вината, като в случая твърдението на ищеца е за умишлено причиняване на вредата, и в тежест на ответниците е да оборят тази презумпция, които не са сторили това и пред двете съдебни инстанции. Посочени са като безспорно установени и останалите кумулативни предпоставки, като в тази връзка е преповторено, че ответниците, включително наследодателят на ответниците И., са единствените служители по трудови правоотношения в представителството на ищеца и че по силата на възложените им функции те са извършвали отчетническа дейност, като е прието за установено и че в резултат на действията на ответниците, от банковата сметка на клиент на ищеца неправомерно са изтеглени суми, не са осчетоводени или са осчетоводени в по-малко други – депозирани суми, в резултат на което на клиента е причинена вреда в общ размер 723 160.18 лв. Посочена е като безспорно установена и причинната връзка между тази вреда и действията на ответниците, като банкови служители, извършили процесните банкови операции. Прието е и че неправомерно изтеглените 258 000 лв., неосчетоводените общо 109 000 лв. и дължимата на клиента лихва в размер 66 160.18 лв., представляват вреда и за ищцовата банка, която с оглед нормата на чл. 49 от ЗЗД е възстановила щетата на увреденото лице. Отново е повторено, че в случая вината се предполага до доказване на противното, като е прието, че такова предположение е налице и относно неизпълнението на служебните задължения на ответниците, както и че по делото не са ангажирани доказателства, които да оборят тези две презумпции. Изложено е и становище, че за уважаване на предявените искове дори не е необходимо установяване на конкретни действия или бездействие на служителите, а е достатъчно да се установи, че същите са заемали отчетническа длъжност, наличието на щета – липса на пари или материални ценности, причинна връзка между работата на отчетниците и липсата, която също се предполага, без да е необходимо изричното й доказване в процеса, а в конкретния случай тя се сочи като безспорно установена. Отново е изтъкнато и че за изплатените суми, по силата на чл. 54 от ЗЗД, банката има регресен иск срещу преките причинители на умишлено причинената вреда. Посочено е и че изложеното обосновава извод за основателност на претенцията, която с оглед диспозитивното начало в процеса следва да се уважи в заявените частични размери с исковата молба и ведно със законните лихви върху главниците, считано от завеждането на иска до окончателното изплащане.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, дори и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. Предвид наведените от жалбоподателките в случая, съображения и доводи в тази насока, както и предвид приетото от апелативния съд, е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, като постановено по непредявен иск, респ. – свръх петитум. Тъй като проверката и преценката за неговата валидност и допустимост следва да се извършат едва с решението на касационната съдебна инстанция, то касационното обжалване следва да се допусне в случая, дори и само с оглед извършването на тази проверка.
Макар въззивният съд да не е изложил мотиви относно солидарната отговорност на жалбоподателките-ответници, той е постановил тяхното осъждане, именно при условията на солидарност. Поради това, поставените от жалбоподателките правни въпроси, свързани със солидарното им осъждане, са включени в предмета на спора по делото и са обуславящи крайните правни изводи на въззивния съд, респ. тези правни въпроси представляват общо основание, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По първия посочен от жалбоподателките М. и К. И., правен въпрос (възможно ли е солидарността между различни лица да възникне по силата на съдебно решение, при липса на изрична законова разпоредба), обаче е налице съдебна практика, – както посоченото от същите две жалбоподателки, решение № 1155/30.11.1993 г. по гр. дело № 465/1993 г. на V-то гр. отд. на ВС, така и посочените и представени (в преписи, с отговора на касационните жалби) от ищеца – решение № 341/09.04.1985 г. по гр. дело № 126/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС и решение № 794/21.03.1973 г. по гр. дело № 34/1973 г. на І-во гр. отд. на ВС, които са постановени по реда на отменения ГПК. По този въпрос е налице и задължителна за съдилищата практика, намерила израз в т. 5 от ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 14 от ППВС № 7/30.12.1959 г. и т. 15 от ППВС № 4/30.10.1975 г., като тя не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради настъпилите след постановяването им законодателни промени или поради измененията на обществените условия. Ето защо, този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което не е налице това сочено допълнително основание за допускането на касационното обжалване на въззивното решение по този правен въпрос (така – и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Посочената съдебна практика, обаче не дава изричен отговор на втория посочен от жалбоподателките М. и К. И. правен въпрос – относно вида и размера на отговорността на наследниците на починало лице, причинило вреда, за която то приживе отговаря заедно с други лица пред увреденото лице. Не е налице и друга задължителна съдебна практика по този въпрос, който представлява общо основание, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поради това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по този правен въпрос.
Последният посочен от жалбоподателките В. М., Я. Б. и С. Я. правен въпрос (а именно – възможно ли е без диференцирано доказване на действия, респ. бездествие на всеки от ответниците – длъжностни лица с различен статут и функции, да се формира извод за солидарната им отговорност за неизпълнение на техни задължения) не е свързан единствено с постановеното от въззивния съд солидарно осъждане на ответниците. Той има отношение и към доказването на предпоставките на пълната имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ, когато вредата е причинена от няколко работници/служители на работодателя, независимо дали те отговарят солидарно или разделно. В този негов аспект, този правен въпрос също представлява общо основание, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поради това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по него – в посочения му аспект, т.е. независимо дали отговорността за вреди е солидарна или разделна. В тази връзка следва да се посочи и че в рамките на правомощията на касационната инстанция е да уточни и да конкретизира правния въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Посоченият също от жалбоподателките В. М., Я. Б. и С. Я., правен въпрос относно разпределянето тежестта на доказване при исковете по чл. 203, ал. 2 от КТ, не съвпада по съдържание с горния правен въпрос, но също е обуславящ крайните правни изводи на въззивния съд – предвид изложеното в мотивите към обжалваното решението, поради което и този правен въпрос представлява общо основание, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване. По повод соченото във връзка с него, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тези три жалбоподателки обаче не са представили влезли в сила съдебни решения на първоинстанционни или въззивни съдълища, или на ВКС – постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., с които този правен въпрос да е разрешен в противоречие с разрешаването му от въззивния съд по настоящото дело. С представените от тях, две влезли в сила съдебни решения (решение № 78/22.04.2008 г. по гр. дело № 14/2008 г. на Варненския апелативен съд и решение № 229/11.01.2011 г. по гр. дело № 337/2010 г. на Габровския окръжен съд) този въпрос не е обсъждан. Освен това, съдебната практика по него е вече уеднаквена – с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 336/15.04.2009 г. по гр. дело № 1194/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, предвид което по този правен въпрос и на заявеното по отношение на него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Макар въззивният съд да не е обсъждал в мотивите си, процесните имуществени вреди, освен умишлено (чл. 203, ал. 2, предл. 1 от КТ), да са причинени и в резултат на престъпление (чл. 203, ал. 2, предл. 2 от КТ), то твърдения, относими към последното правно основание на исковете, са изрично релевирани по делото от ищеца – с негово писмено възражение с вх. № 8809/13.03.2006 г. (представляващо и молба за отстраняване нередовности на исковата молба), в което изрично се сочи, че за процесния случай ищецът е подал сигнал до прокуратурата и по него е образувано следствено дело по чл. 282, ал. 1 от НК за престъпление по служба. Поради това, посочените от жалбоподателките В. М., Я. Б. и С. Я., два правни въпроса (почти съвпадащи по съдържание, като вторият доразвива и детайлизира първия) относно връзката на преюдициалност на наказателния спрямо исковия процес при наличие на престъпно обстоятелство (поведение на делинквента), също са поначало включени в предмета на спора по делото и са поначало обуславящи крайните правни изводи на въззивния съд, респ. тези правни въпроси също представляват общо основание, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. И по тези правни въпроси, обаче съдебната практика е уеднаквена – с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 256/14.07.2011 г. по гр. дело № 757/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. С оглед на това, не са налице сочените от тези три жалбоподателки във връзка с тези правни въпроси, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респ. то не следва да се допуска и по тези правни въпроси (в този смисъл – също т. 3 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
При липсата ясна и точна формулировка на правен въпрос от страна на жалбоподателките М. и К. И., по повод соченото от тях допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, във връзка с което те представили постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г. решение № 72/26.07.2007 г. по гр. дело № 840/2006 г. на ВКС, ІІ-ро гр. отд., касационното обжалване на въззивното решение също не следва да се допуска на това наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид всичко изложено, касационното обжалване на въззивното решение на апелативния съд следва да се допусне, както с оглед извършване посочената по-горе проверка относно неговата процесуална допустимост, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по материалноправния въпрос относно вида и размера на отговорността на наследниците на починало лице, причинило вреда, за която то приживе отговаря заедно с други лица пред увреденото лице, а също и по процесуалноправния въпрос, възможно ли е без диференцирано доказване на действия, респ. бездествие на всеки от ответниците – длъжностни лица с различен статут и функции, да се формира извод за отговорността им за неизпълнение на техни задължения.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 18/04.01.2011 г., постановено по гр. дело № 254/2010 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на М. П. И., К. П. И., В. С. М., Я. Г. Б. и С. Т. Я. в 1-седмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 723.16 лв.; в противен случай касационните им жалби ще бъдат върнати.
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.