Р Е Ш Е Н И Е
№ 213
гр. София, 30.10.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на шестнадесети май две хиляди и четиринадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
при секретаря Кр. Павлова в присъствието на
прокурора К. Иванов изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 604 по описа за 2014 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимата М. Р. Г. (адв. Р. и адв. Б.) против въззивно решение № 5/12.02.2014 г. на Бургаския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 240/2013 г., с което е била потвърдена присъда № 236/11.11.2013 г. на Бургаския окръжен съд по НОХД № 1185/2012 г.
С първоинстанционната присъда Бургаският окръжен съд е признал подсъдимата М. Р. ГРИМ за виновна в това, че на 08.08.2008 г., на път 1-6 по посока на с.В., при управление на л. а. м. „О.”, модел „А.” с ДК [рег.номер на МПС] , нарушила чл. 20 ал. 2 от ЗДвП („Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението”) и по непредпазливост причинила смъртта на К. И. П., поради което и на основание чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3, вр. чл. 54, вр. чл. 2 ал. 2 от НК й е наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. Оправдал е подсъдимата по обвинението за допуснати нарушения по чл. 5 ал. 2, т. 1 и чл. 116 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимата от право да управлява МПС за срок от една година. В нейна тежест е присъдил заплащане на направените по делото разноски.
В касационната жалба се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимата или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд.
В с. з. пред ВКС подсъдимата, както и частния обвинител, редовно призовани, не се явяват.
Двамата защитници на подсъдимата поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения.
Повереникът на частния обвинител отчита въззивното решение за законосъобразно и моли за потвърждаването му.
Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
Касационната жалба е неоснователна.
В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения (по чл. 13, 14, чл. 107 ал. 5 и чл. 305 ал. 2 от НПК), са били мотивирани с липса на задълбочен въззивен анализ и обсъждане на противоречиви данни относно разстоянието, от което подсъдимата е възприела пешеходеца като опасност за движението и действията, които е предприела за предотвратяване на ПТП. В тази връзка се счита, че произволно са били игнорирани показанията на св. Й. К. и обясненията на подсъдимата (съдържащи техните субективни възприятия, според които опасността за движението е възникнала, когато автомобилът се е намирал на 50-60 м.), като същевременно са били възприети изводите на повторната АТЕ (че това е станало на 130 м., когато тя е имала техническата възможност да стори това, но е реагирала със спиране на около 51 м.), които са били изградени върху вероятности и негоден протокол за оглед (доколкото в него било отразено, че няма иззети доказателства, както и установени спирачни следи, които данни не били проверени чрез експертно изследване на мястото на произшествието и техническото състояние на спирачната система на автомобила). Твърди се, че всичко това е довело до неправилно приложение на материалния закон с осъждане на подсъдимата, вместо с оправдаването й поради наличие на случайно деяние по чл.15 от НК.
Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество направените в жалбата оплаквания касаят фактическата обоснованост на присъдата, което не представлява касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на инстанциите по същество по правно релевантните факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон и изтъкнати като проблемни в касационната жалба, ВКС намери същите за неоснователни.
Без съмнение част от упреците на защитата срещу въззивните мотиви са основателни. Те действително представляват преповтаряне на тези на първата инстанция, вкл. при отговорите по направените възражения за момента, в който пострадалия пешеходец е могъл да бъде възприет от водача като опасност за движението. Както обаче е пояснено от въззивния съд, а и в такъв смисъл са аргументите на първоинстанционния, изводите по този въпрос са били основани върху заключението на повторната АТЕ, като са изложени мотивирани съображения защо те подлежат на възприемане.
Няма никакво основание за споделяне на тезата за негодност на изходните данни, въз основа на които вещото лице К. е определил мястото на удара по широчина и дължина на пътното платно, както и е направил изчисленията за скоростта на движение на автомобила към момента на възприемане на пешеходеца, предприел навлизане на пътното платно от десния банкет по посоката на движение на подсъдимата и към този на удара (респ. пътят, който е изминал), за опасната зона, както и за разстоянието на видимост и реакция при настъпилата опасност за движението. Вярно е, че намерените при огледа обективни находки (изпаднали части от автомобила, петно от кръв и тъкан, вещи на пострадалия) не са били иззети и подложени на изследване, нито е извършван последващ оглед на констатираните по автомобила деформации, а същият е бил върнат на св. Д. същия ден. Наличието на тези находки обаче, наред с разположението на тялото на пострадалия и на спрелия автомобил, отстоянието помежду им и други техни характеристики, а също и липсата на установени спирачни следи, са били надлежно регистрирани от дознателя в присъствието на поемните лица М. и Я., които са пристигнали на местопроизшествието и са потвърдили това при разпитите им в съдебното производство. Макар и служители на КАТ при МВР – Бургас, те не са имали никакво процесуално качество и тезата за заинтересованост от изхода на делото (по чл. 137 ал. 2 от НПК), изтъкната в касационната жалба, не е била изводима от реалните им действия. Констатациите за деформациите по автомобила също са били подкрепени от показанията на собственика му – св. Д..
Комплексната експертна оценка на всички тези данни и при заявено кредитиране показанията на св. К. и обясненията на подсъдимата (за посоката на движение на пострадалия) безусловно са определяли, че към момента, когато той е навлязъл от десния банкет на пътното платно (състоящо се от две основни ленти и трета, предназначена за отклонение надясно, като подсъдимата се е движила в лявата със скорост от около 80 км./ч), гонейки падналата си шапка, л. а. се е намирал на 130 м. от мястото на удара при опасна зона за спиране 62 м. До това място пешеходецът е изминал път 9, 4 м. (за около 6 сек.), но подсъдимата е реагирала с намаляване на скоростта, когато той се е намирал на 5, 5 м. в платното за движение, респ. по това време автомобилът е отстоял на 51 м. от мястото на удара.
Въз основа на тези данни, които коректно и несъмнено са били изводими от доказателствените материали, проверени по експертен път, правилно е било отчетено, че подсъдимата е реагирала със закъснение на възникналата опасност за движение, а именно внезапното навлизане на пешеходеца в платното за движение. Моментът за определяне на тази опасност е винаги конкретен и в зависимост от детайлите, характеризиращи пътната обстановка и механизма на ПТП. От решаващо значение са обективните възможности на водача да възприеме опасността на пътя, което да обуслови предприемането на действия за намаляване на скоростта и/или спиране, а не субективните му възприятия, в какъвто смисъл са направените възражения в жалбата. В този аспект, след като видимостта в района на произшествието е била неограничена, като обективно подсъдимата е могла да възприеме навлизането на пешеходеца на пътното платно на разстояние от 130 м., но не е реагирала, а е сторила това едва, когато той вече се е намирал на разстояние 51 м. от мястото на удара, то е очевидно, че същата е реализирала нарушението по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и то е в пряка причинна връзка с настъпване на ПТП и последвалата смърт на пострадалия, респ. осъществен е състава на чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК. Затова няма място за споделяне на тезата за случайно деяние и прилагане на чл. 15 от НК.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 5/12.02.2014 г. на Бургаския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 240/2013 г.,
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.