Р Е Ш Е Н И Е
№ 215
гр.София, 05.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 607 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 484 от 13.11.2017 г., постановено по в.гр.д. №344 по описа за 2017 г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение № 98 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 261 по описа за 2016 г. на Девинския районен съд за отхвърляне на предявения от Р. А. И. срещу касатора иск за заплащане на 5 351, 30 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 2008 г. до 2013 г. и е постановено друго решение за присъждане на сумата.
Касаторът твърди, че решението на Смолянския окръжен съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Ответникът по касационната жалба Р. А. И. я оспорва и моли решението на Смолянския окръжен съд да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба на [фирма] срещу решението на Смолянския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, с което този съд се е произнесъл по иск с цена 5 351,30 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 374 от 21.05.2018 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса дали за възникване правото на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск това право трябва изрично да е предвидено в договора за управление. Отговорът на този въпрос произтича от същността и характера на договора за управление. Този договор представлява договор за поръчка, а не трудов договор и управителят няма качеството на работник или служител на дружеството. Затова по аналогия не могат да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Разбира се, с оглед принципа на свободата на договарянето, съдържащ се в чл.9 от ЗЗД, такова обезщетение може да се уговори по взаимно съгласие между страните. Клаузата обаче трябва да се съдържа изрично и конкретно в самия договор или в допълнително споразумение към този договор. В този смисъл е трайната практика на ВКС, съдържаща се в решение № 133 от 27.12.2013 г. по т.д. №526/2012 г. на Първо Т.О. на ВКС, решение № 128 от 12.06.2015 г. по гр.д. №6542/2014 г. на Трето Г.О. на ВКС и цитираните в него други решения.
При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да присъди обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск на управителя Р. А. И. за 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. и 2013 г., въззивният съд е приел, че между страните е била постигната договореност за право на платен годишен отпуск и за неговия размер. В договора за управление от 15.09.2005 г. няма такава клауза, но тази договореност според съда се установява от споразумителен протокол без дата и от протокол от 12.07.2010 г. В споразумителния протокол едноличният собственик е дал съгласието си да бъдат заплатени годишните отпуски на ищеца за 2005 г., 2006 г. и 2007 г., а в протокола от 12.07.2010 г. е разрешил на ищеца да ползва десетдневен отпуск, считано от 12.07.2010 г. Документите всъщност не съдържат две насрещни волеизявления на страните, противоположни по посока и съвпадащи по съдържание, в които принципно да е признато правото на платен годишен отпуск на управителя и съответно-на право на обезщетение за неизползването му за периода на действие на договора за управление. Посредством съдържащите се в документите изявления едноличният собственик едностранно е разрешил на управителя да отсъства за определен период от време и му е определил обезщетение затова, че не е почивал през посочените в споразумителния протокол години-2005г., 2006 г. и 2007 г. За годините, за които ищецът е претендирал обезщетение за неизползван платен годишен отпуск/2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. и 2013 г./ няма изявление на едноличния собственик нито за признаване на правото на отпуск, нито на правото на обезщетение за неизползван отпуск. При това положение изводът на въззивния съд за наличие на уговорка за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на управителя е погрешен. Такава изрична уговорка няма както в договора за управление, така и в допълнение към него или в друг документ, който да се отнася до исковия период и да е подписан от едноличния собственик. Ето защо, в съответствие с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, трябва да се приеме, че обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за исковия период не е уговорено между страните и не се дължи, тъй като разпоредбите на КТ не могат да се приложат по аналогия. Следователно въззивното решение в частите, с които е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на 5 351, 30 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и е постановено друго за присъждане на сумата, като ответното дружество е осъдено да заплати държавна такса над 50 лв. до 393,17 лв. и разноски трябва да бъде касирано и вместо него следва да бъде постановено друго решение за отхвърляне на предявения иск.
Въззивното решение трябва да бъде потвърдено в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати 50 лв. държавна такса по иска с цена 1201,61 лв., в която част касационното производство е прекратено.
При този изход на спора Р. А. И. дължи на [фирма] 2 104,09 лв. разноски по компенсация и 214, 05 лв. държавна такса по сметката на ВКС.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 484 от 13.11.2017 г., постановено по в.гр.д. №344 по описа за 2017 г. на Смолянския окръжен съд, В ЧАСТИТЕ, С КОИТО е отменено решение № 98 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 261 по описа за 2016 г. на Девинския районен съд за отхвърляне на предявения от Р. А. И. срещу [фирма] иск за заплащане на 5 351, 30 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 2008 г. до 2013 г. и е постановено друго решение за присъждане на сумата, както и в частта за осъждане на [фирма] да заплати държавна такса над 50 лв. до 393,17 лв. и разноски, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. А. И.-[ЕГН], против [фирма]-ЕИК:120560687, иск за заплащане на сумата от 5 351,30 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 2008 г. до 2013 г.
ОСЪЖДА Р. А. И.-[ЕГН], да заплати на [фирма]-ЕИК:120560687, сумата 2 104,09/две хиляди сто и четири лева и девет стотинки/ лв. разноски по компенсация.
ОСЪЖДА Р. А. И.-[ЕГН], да заплати 214,05/ двеста и четиринадесет лева и пет стотинки/ лв. държавна такса по сметката на ВКС.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 484 от 13.11.2017 г., постановено по в.гр.д. №344 по описа за 2017 г. на Смолянския окръжен съд В ЧАСТТА, С КОЯТО [фирма] е осъдено да заплати 50 лв. държавна такса по сметката на Смолянския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: