– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 217
гр. София14.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.10.2017 (осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1968 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4151/08.03.2017 година, подадена от О. С. Б., срещу решение № 264/31.01.2017 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3324/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд С. е потвърдил решение № 2377/23.03.2016 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 11 407/2013 година, с което О. С. Б., на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, е осъден да заплати на И. И. сумата от 87 769.49 лева, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2013 година до окончателното плащане, както и сумата от 78.00 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 18.06.2013 година до 20.08.2013 година, като за разликата на над уважения до пълния претендиран размер от 217 475.00 лева за главницата искът е отхвърлен като неоснователен.
В подадената от О. С. Б. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от И. И. иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд С. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба И. И. е подал отговор на същата с вх. № 8093/10.05.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 264/31.01.2017 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3324/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
О. С. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.02.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4151/08.03.2017 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд С. е приел, за установено, че на 11.01.2005 година е бил сключен договор за заем, с който И. И. е предоставил на О. С. Б. сумата от 100 000.00 €, като последният се е задължил да върне сумата до изтичането на шест месеца от момента на сключването на договора. В договора подробно била описана целта на предоставения заем, а именно участието на О. С. Б. в проект на [фирма] [населено място] за изграждане на комплекс от недвижими имоти в [населено място]. Било уговорено, че срещу предоставяне на заема И. И. ще получи доход в размер на 2.5 % от печалбата на посоченото дружество, която ще остане след продажбата на имотите в комплекса, изплащане на заема и внасяне на всички корпоративни данъци на същото дружество. В чл. 5 от договора било предвидено, че в случай на разпределение на печалба на [фирма] [населено място] в резултат на дейността му О. С. Б. ще предаде на И. И. припадащата се част от печалбата. Съставът на Апелативен съд С. е приел, че при липса на по-конкретни данни за това какво точно е участието на О. С. Б. в посочения в договора проект, следвало да се приеме, че взаимовръзките му с [фирма] [населено място] са външни за спора и размерът на печалбата служел единствено като критерий за определяне на уговорения между страните по договора „доход”. Дори между тях да имало и други уговорки (например за скрито съучастие на заемодателя в проекта), съдът не можел да основава изводите си на предположения, поради което се ръководел само от клаузите на договора. В чл. 7 от същия страните по него били постигнали съгласие, че той се прекратява с изтичане на срока по чл. 3, а именно шест години от датата на подписването му или предсрочно-ако дружеството продаде имотите и бъде реализирана печалба. В чл. 6 от договора било предвидено, че при втория вариант на прекратяване заемът заедно с дохода се изплащат не по-късно от определената дата на прекратяване. С оглед на вложения смисъл в тези уговорки, апелативният съд е намерил, че волята на страните, тълкувана по реда на чл. 20 от ЗЗД е, че към определените в чл. 7, т. „а” и т. „б” моменти всъщност следвало да бъдат заплатени задълженията на заемателя по сключения договор и под „прекратяване“ се имало предвид, че това е крайният срок за изпълнение на договора.
По делото било безспорно, че даденият заем, в размер на 100 000.00 €, е бил погасен изяло и претенция в тази насока не е била предявявана. Спорен оставал въпросът дължи ли се така уговореният „доход“ и ако се дължи в какъв размер. От приложените нотариална покана с рег. № 5063/13.06.2013 година на В. М.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписан под № *** в регистъра на нотариалната камара, подадена от И. И. и нотариална покана-отговор с рег. № 11 990/12.07.2013 година на М. Г.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № 622 в регистъра на Нотариалната камара, подадена от Б. било видно, че на 13.06.2013 година И. е поканил О. С. Б. да му заплати исковата сума. Последният от своя страна също бил изпратил нотариална покана до И., с която било направено възражение за прихващане на „ликвидни и изискуеми задължения“ и покана за плащане на разликата. Във връзка с установяване на размера на уговорения в договора „доход“ по делото е била изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, с вещо лице Г. Т. М.. От заключението по същата било видно какъв е финансовият резултат на [фирма] [населено място] за периода 2005-2010 година, както и за периода 2005-2012 година. По делото били представени доказателства за отпуснат от О. С. Б. на И. И. заем размер на 40 000.00 лева. Същите били обсъдени от първоинстанционния съд и е било прието, че тази сума е погасена чрез плащане и поради това с нея не можело да бъде направено прихващане. Тъй като в подадените жалба този извод на първоинстанционния съд не се оспорвал и това възражение за прихващане не се поддържало от Б., то въззивният съд не обсъждал и приложените доказателства. Във връзка с въведените от О. С. Б. твърдения за заплатени общо 179 000.00 €, за които веднъж се твърдяло, че представляват авансово заплатени средства за погасяване на задълженията по договора, а в същото време, при условията на евентуалност било направено възражение за прихващане със същите суми като предоставени в заем, И. И. бил дал обяснения по реда на чл. 176 от ГПК. В същите той бил завил, че действително е получавал суми, които са представляват частични плащания на главницата по договора и че сборът от тях не надвишава 100 000.00 €, колкото е главницата по договора. Не били ангажирани други доказателства, от които да може да се направи извод подробно посочените в отговора на исковата молба суми в общ размер от 179 000.00 €. да са били заплатени по какъвто и да било начин от О. С. Б..
С оглед на горното, съставът на Апелативен съд С. е приел, че по делото е безспорно установено сключването договор за заем между страните, като И. И. имал качеството на заемодател, а О. С. Б. на заемател. Между тях била постигната уговорка като възнаграждение за ползваната сума заемодателят да получи „доход“, чийто размер бил уговорен в процент от печалбата на [фирма] [населено място], което ще реализира „проект“ за изграждане на апартаменти. Уговорено било, че процентът ще бъде начислен върху печалбата на [фирма] [населено място] след продажбата на имотите, изплащане на заема и заплащане на корпоративните данъци на дружеството. В чл. 3 от договора бил уговорен краен срок за изплащане на задължението, а именно шест години от подписване на му. От нотариален акт № **, т. ****, рег. № ****, дело № 1440/2013 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Несебър, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара било видно, че през 2013 година е извършвана продажба на апартамент от комплекса , за чието изграждане са били предвидени средствата. Съставът на Апелативен съд С. е приел, че макар в сключения между страните договор изрично да е било заявено намерението получените средства да бъдат вложени в изграждането на комплекс „Е.“ и че дължимият доход ще се определи въз основа на печалбата на [фирма] [населено място], след продажба на апартаментите, последното обстоятелство не е било въздигнато като абсолютно условие за дължимостта на възнаграждението. Този извод се налагал с оглед обстоятелството, че във формулировката, касаеща дохода не се посочвало, че същият се дължи само ако са продадени всички апартаменти, а напротив-въведен е краен срок, до който следва да бъдат извършени дължимите плащания. Като се вземело предвид и обстоятелството, че реализацията на имотите зависи и от субективната воля на продавача, то не можело да се приеме, че намерението на страните е било доходът да бъде изплатен само след като имотите, в построения комплекс бъдат продадени изцяло. Този извод не се променял от факта, че в чл. 6 от договора било уговорено, че ако все пак това станело преди изтичане на крайния срок на договора, то дължимите суми ще следва да бъдат изплатени към този момент, тъй като очевидно именно тогава ще имало възможност за възстановяване на дадената в заем сума и евентуално изплащане на дължимия „доход”. С оглед на това съставът на Апелативен съд С. е приел, че възраженията на Б., че задължение по чл. 2 от договора на практика не било възникнало, тъй като към датата, посочена като краен момент на договора не са били продадени всички имоти от комплекса, в който е вложена заетата сума е неоснователно. Неоснователно било и възражението му, че при изчисляване на дохода следвало да се вземе предвид финансовия резултат на [фирма] [населено място] за целия период, през който е продължила продажбата на апартаментите. Уговорката, че задълженията по договора ще следва да бъдат изпълнение не по-късно от шест години от неговото подписване очевидно целяла защита на кредитора в правоотношението от необосновано забавяне на изпълнението независимо дали е настъпила като резултат от обективни фактори или на субективно поведение.
Съставът на Апелативен съд С. е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. За да бъдела уважена такава претенция между страните следвало да има уговорка за заплащане на лихва като възнаграждение за предоставените парични средства или заместими вещи. Законът въвеждал задължително изискване тази уговорка да е писмена. Макар в случая да бил уговорен „доход”, а не лихва, по съществото си клаузата касаела граждански плод, който заемодателят ще получи като цена за предоставената парична сума, а размерът на този доход бил определяем, поради което и е налице валидна уговорка, която обвързвала страните по договора. Затова искът бил доказан по своето основание. И. Илиев твърдял, че уговорения в договора процент следвало да бъде изчислен само върху печалбата от продажба на имотите, включени в комплекс „Е.”. Считал, че дължимият размер е 202 806.67 лева, така както бил изчислен в т. 4.2 от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Г. Т. М.. Тази сума обаче била изчислена само върху печалбата, реализираната през годините 2007, 2008 и 2009 без да се вземали предвид загубите, реализирани през останалите три години от периода, визиран в договора. Тъй като в договора като база за изчисление на дохода било посочено „печалба“, а не „ приход“, въззивният съд е приел, че следва да се вземат предвид и загубите и да бъде определен един общ финансов резултат, тъй като самите уговорки били такива, че ставало ясно, че възнаграждението е платимо еднократно, когато станел известен целия финансов резултат. Тъй като в договора било уговорено, че печалбата следвало да бъде намалена освен с данъците, също и с размера на дължимата главница, то се получавало крайна сума в размер на 3 510 779.00 лева. Като се изчислели 2.5 % върху същия се получавала сумата 87 769.00 лева, за която искът бил у важен. Посоченият в т. 3.1.1 от заключението размер от 92 659.06 лева бил изчислен върху печалбата за периода след приспадане на данъците, но без да е намалена с дължимите от ответника 100 000.00 €, така както било уговорено в чл. 2, т. „а” от договора между страните. Неоснователни били направените от страна на О. С. Б. възражения за прихващане със суми, които същият твърдял, че е предоставил в заем на И. И.. За да са налице предпоставките за извършване на прихващане следвало да бъде установено, че О. С. Б. има насрещно еднородно, ликвидно и изискуемо задължение към И. И.. В случая не били ангажирани доказателства такива задължения да са съществували. Неоснователно било и възражението за погасяване на вземането по давност. Падежът на същото е бил на 11.01.2011 година. Тъй като ставало въпрос за задължение, наподобяващо лихва, то същото се погасявало с кратката погасителна давност по чл. 111 от ЗЗД. Искът обаче бил предявен преди същата да е изтекла, а подаването на исковата молба прекъсвало давността, поради което и се налагал така направеният извод.
С оглед на горното, следвало да се приеме, че претенцията е доказана в посочения по-горе размер от 87 769.49 лева, както правилно бил приел и първоинстанционният съд. Върху присъдената главница се дължало и обезщетение за забава, считано от дата на поканата-18.06.2013 година до подаване на исковата молба. При липсата на данни за размера на това обезщетение, същият следвало да бъде определен по реда на 162 от ГПК, като съставът на Апелативен съд С. е приел, че този размер е 78.00 лева, до какъвто извод бил достигнал и първоинстанционният съд.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд С. в представеното от О. С. Б. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен правният въпрос за това следва ли съдът при тълкуване на действителната обща воля на страните да се ограничи само до тълкуване на отделните уговорки (разпоредби) в договора или следва да вземе предвид и преамбюла на същия, в който са посочени причината и целта за сключване на договора, като по отношение на този въпрос се обосновава приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Освен това са поставени и правните въпроси за това при едновременно уговаряне в договора на падеж на задължението за плащане и условие от сбъдването, на което зависи неговия размер, кое има предимство относно задължението за плащане-настъпилия падеж или несбъдналото се условие и дали по аргумент на противното на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, с което е въведена презумпцията, че условието се смята за сбъднато, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи, то ако сбъдването на условието не е предпоставено от действията на самия длъжник, а от действията на трето лице, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана с настъпването на това условие, следва ли то да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника. По отношение на тези два въпроса се обосновава приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият и третият от поставените в подаденото от О. С. Б. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са свързани с твърдението на О. С. Б., че заплащането на уговорения в договора доход е поставено в зависимост не само от изтичането на предвидения в него шестгодишен срок на действие, но и от сбъдването на едно допълнително условие, а именно продажбата на всички апартаменти в комплекс „Е.”. Двете предпоставки трябвало да съществуват кумулативно, поради което несбъдването на условието води до недължимост на дохода. Тези въпроси обаче не са били обсъждани от състава на Апелативен съд С. и не са обусловили правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че както предоставената в заем сума, така и уговореното за ползването й възнаграждение (доход) се дължат към един и същи момент, а именно не по-късно шест години от датата на сключването на договора. С изтичането на този срок и двете задължения ставали изискуеми, като продажбата на всички апартаменти в комплекс „Е.” не е била поставена като условие за изискуемостта и размера на уговореното за ползването на заетата сума възнаграждение. Същото било определяемо като критерий за определяне на размера бил реализирана от [фирма] [населено място] печалба за периода на действие на договора. С оглед на тези си изводи съставът на Апелативен съд С. не е приел, че в договора са уговорени едновременно падеж на задължението за плащане и условие от сбъдването, на което зависи неговия размер, което условие не се е сбъднало предвид, на което не е обсъждал как това несбъдване се отразява на изискуемостта и размера на задължението. Поради това не е обсъждан и въпроса, кое от двете има предимство. Поставения от О. С. Б. въпрос в този смисъл би имал значение, ако съставът на Апелативен съд С. беше приел, че такова условие действително е уговорено, но не се е сбъднало. В този смисъл въззивният съд не е обсъждал и въпросът дали ако сбъдването на условието не е предпоставено от действията на самия длъжник, а от действията на трето лице, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана с настъпването на това условие, следва ли то да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника, с оглед на възможността за приложение на правилото на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. С оглед на това тези два въпроса не обуславят допускането на обжалваното решение до касационен контрол.
По отношение на първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси О. С. Б. сочи, че съставът на Апелативен съд С. се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1227/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 502/26.07.2010 година, постановено по гр. д. № 222/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 81/07.07.2009 година, постановено по т. д. № 761/2009 година, решение № 167/26.01.2012 година, постановено по т. д. № 666/2010 година, решение № 15.20.04.2014 година, постановено по т. д. № 46/2013 година, решение № 67/30.07.2014 година, постановено по т. д. № 1843/2013 година, решение № 127/20.12.2016 година, постановено по т. д. № 1907/2015 година, петте по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 157/30.10.2012 година, постановено по т. д. № 696/2011 година и решение № 100/10.08.2015 година, постановено по т. д. № 1191/2014 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставеният въпрос е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд С. се е съобразил с така установената съдебна практика, като е тълкувал уговорките по договора не само поотделно и сами за себе си, но и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. При това са обсъждани както уговорките по-договора, така и отношенията между О. С. Б. и [фирма] [населено място], като е прието, че те са външни за договора и размерът на печалбата на дружеството е само критерий за определяне на размера на възнаграждението за ползване на заетата сума. Самият въпрос е мотивиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не общо, а с конкретни доводи изразяващи несъгласието на О. С. Б. с крайните изводи, до които е достигнал съставът на Апелативен съд С., при тълкуването на волята на страните по договора, като се твърди, че тези изводи са неправилни, а с оглед на съдържанието и редакцията на договорните клаузи, както и съществуващите между тях взаимовръзки следвало да се възприеме твърдяното от него тълкуване. По съществото си тези твърдения са такива за неправилност на обжалваното решение, които обаче не могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл. 288 от ГПК.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 264/31.01.2017 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3324/2016 година по подадената срещу него от О. С. Б. касационна жалба с вх. № 4151/08.03.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора О. С. Б. ще трябва да заплати на И. И. сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264/31.01.2017 година на Апелативен съд С., гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3324/2016 година.
ОСЪЖДА О. С. Б. ОТ ГР. С., [улица], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Р. да заплати НА И. И. австрийски гражданин, с личен № [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес], чрез адв. С. С. сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.